Момчето Хвърчило
Име: Теодора Георгиева Възраст: 18г. Втора награда за разказ (2020)
През пролетта той стоеше свит в леглото като смачкана хартия в нечий джоб. Всеки ден наблюдаваше птиците през открехнатия прозорец. Това бе любимото му и единствено хоби. Представяше си разговорите им и сякаш разбираше звуците, които се изнизваха от малките човчици право към ушите му. Дълго бе мечтал да има птица, но веднъж хвана канарче и от радост го стисна толкова силно между шепите си, че мъничето издъхна. Неговият първи и последен допир до крилато създание. Живееше само с майка си, която рядко засичаше вкъщи. Тя работеше двойни смени като сервитьорка в един малък ресторант, защото парите никога не им достигаха. Но през онзи пролетен следобед, тя почука на вратата му. Когато отвори, я видя да държи нещо ярко и оранжево, което той веднага оприличи на екзотична птица.
- Заповядай, момчето ми, хвърчило! – каза майка му с усмивка и го погали по главата. След това му обясни как да го пуска в небето.
Той не знаеше какво да отвърне – както в повечето случаи. Когато не знаеше какво да каже – смотолевяше кратък звук или плачеше.
Рядко излизаше, нямаше приятели и дори близки познати. Самотата бе най-познатото му чувство – неизменна част от всекидневието, нахален спътник, с когото бе по-лесно да свикнеш, отколкото да изгониш. Той не разбираше защо. Защо тя му подари хвърчило, когато няма с кого да го пусне в небето?
Но въпреки това мигновено заобича хвърчилото. То му даде необикновената радост на новото приятелство, онази пълнота на ежедневието, присъща само за обичаните хора. Щом докосна тънката връв, усети непознато за него свързване. Хвърчилото бе домашната му птица – мечтаният галеник. Беше чакал толкова дълго за приятел, че от радост го прегръщаше всяка вечер преди лягане, а сутрин закусваха каша заедно. Нарече го Ара.
Всеки ден излизаше пред къщата под мишница с хвърчилото, което бе като сраснало се за него. Сякаш в света съществуваха само те двамата. Това бе неговата най-голяма разтуха. Възрастните съседи дори започнаха да му викат Момчето Хвърчило, като накланяха леко глава от умиление. А той така си хареса този прякор, че се цупеше, щом го наричаха с истинското му име – Емил.
Една априлска неделя Емил взе Ара и реши да разшири маршрута си. Отиде до брега на Дунава.
Около реката върбите поклащаха клони като нежни пръсти на любяща жена. Свежестта от росата бе попила в ронливия бряг. Синигерът и жуженето на пчелите сливаха нотите си в мелодия, приветстваща двамата приятели. Хвърчилото се издигна нежно в млечносиния небесвод. Поклащаше се леко, сякаш се покланяше на облаците. А те шаваха около него като море от надиплена коприна. Около тях то искреше като огън посред снежна поляна. Погледнато отдолу, светеше дори по-ярко от слънцето. Но бялата утринна светлина щипеше ослепително клепачите. Емил разтърка очите си и неволно освободи хвърчилото от здравата си хватка. Вятърът понесе Ара до другия бряг. Емил не видя накъде отиде и закрещя.
Крясъкът му отекна като удар на метална чаша в земята, прогони птиците от клоните и гнездата. Остана сам на брега.
Без да се замисли, че не може да плува, скочи в реката. Трябваше да направи нещо, за да спаси единствения си приятел. Емо не разбра, че хвърчилото не е във водата и затова влезе прекалено навътре. Мъртвото течение го завлече надолу, ходилата му изтръпнаха, тялото му се мъчеше да остане на повърхността. Силната миризма на водата го стисна за гърлото. Ледена вълна проникна през дрехите и кожата, рязко прониза костите му. Изпита толкова интензивни конвулсии от сблъсъка със студената вода, че припадна. В мига преди да изпадне в безсъзнание, мислите му не бяха свързани с уплахата от смъртта, той се страхуваше само от загубата на Ара. Питаше се какъв е смисълът да живееш в самота. Веднъж познал приятелството, не знаеше как ще успее да свикне отново с пустошта в себе си. Ако загубеше Ара, радостта му щеше да изчезне, а с нея и той самият. Противно на разрухата и хаоса в него, беше благодарен затова колко предано бе хвърчилото и как за няколко седмици той е бил щастлив. За момент се почувства избран и специален.
***
- Я, ама това там е човек! Легнал е на брега, виждаш ли? – изненадано извика рибарят на колегата си, докато разплиташе мрежата. Двамата бързо изтичаха до тялото на Емо, изхвърлено на брега от някоя милосърдна вълна.
- Бързо, има пулс, започни да му масажираш гръдната кост!
Eмил изхвърли половината река от дробовете си. Кашляше до задушаване. Щом се свести, се изправи бързо и уплашено побягна към вкъщи. Заключи се и цяла вечер не излезе.
Мина месец, той продължаваше да стои в мъничката си стая, съзерцавайки плавните полети на птиците, чийто размах на крилата напомняше на усмивка.
На вратата се позвъни, майка му отвори и се чу:
- О, толкова ви благодаря, къде намерихте хвърчилото?
- Беше се закачило за ябълковото дърво в двора ни, видяхме надписа на лявото крило и веднага дойдохме.
Когато чу това, Момчето Хвърчило излетя от стаята, дръпна Ара от ръцете на майка си и извика. Глъчка изпълни цялата къща. Кикотът му удари тавана и излезе през комина. Не бе забелязвал ситния надпис на крилото, но дори и да беше, за него буквите там бяха просто черни лястовици, кацнали върху портокаловото хвърчило.
Вечерта, когато Емил заспа, майка му погледна Ара и прочете наум текста, написан предвидливо от нея, след като подари хвърчилото на сина си: ,,Моля, ако намерите хвърчилото, върнете го на адрес: ,,Луи Айер 12”. Принадлежи на 34-годишния ми син, страдащ от умствена изостаналост. То е най-голямата му радост.”
Сълзата се процеди от окото й като лъч. Тя благодари наум, целуна Емил по челото и затвори вратата.
