Братя Мормареви

Виктория Генова, 9 г.

Обичам да ходя с мама на нейната работа. Мама работи в болница и често се налага да остава повече време там заради спешни случай. Това ме натъжава и оставам вкъщи с баба. Често казвам на мама, че не искам да бъде дежурна. Понякога се разплаквам докато я изпращам на врата, за да отиде отново на работа.

 Мама много рядко ме взима със себе си, ако ме вземе се налага дълго време да я чакам в кабинета. Докато я чакам чета, играя шах на компютъра или гледам през прозореца огромния бор в двора на болницата. Няколко пъти се е случвало да видя кълвач или катеричка в клоните му. Докато чакам мама времето минава много бавно. Когато се върне при мен в кабинета я питам защо се е забавила толкова много. Мама ми казва, че дете и неговите родители са имали нужда от помощ. Не ми казва какво се е случило, но виждам че е уморена. След подобен ден с мама се прибираме пеша до вкъщи, аз я държа за ръка и си правим план за останалото времето, през което ще сме заедно.  

Аз обичам да вървя с мама. По време на нашите разходки наблюдаваме гълъбите, пеперудите, красиви цветя, билки, залези, както и хората, с които се разминаваме по пътя. От видяното и преживяното с мама ми идват идеи за интересни истории.

В близост до болницата има парк. В този парк има различни дървета, но моето внимание беше привлечено една черница с тъмни плодове. Дървото е много голямо и леко наклонено. Под черницата са разположени две сини пейки, на които често седят хора, които ги говорят.

От мама знам, че думите имат огромна сила и трябва да бъдат използвани внимателно. Освен за думите мама ми казва да наблюдавам какво правят другите хора и така също мога да науча нещо за тях.

Хората, които виждах на пейките под черницата винаги говореха оживено, ръкомахаха, други закриваха лицето си с ръце и плачеха. Всички изглеждаха много тъжни. Питах мама какво се е случило на тези хора. Мама ми отговаряше, че има много тежки болести и не винаги може да се помогне на хората. За някои болести няма лекарства.

Черницата също слушаше различните историите на тези хора и мълчаливо пазеше техните тайни. Земята под пейките ставаше на тъмно лилави петна – сълзите на черницата. Тя не можеше да помогне на тези хора и през лятото плачеше с мастилени сълзи.

Аз познавам човека, които взе върху себе си всичките сълзи на черницата. Нарекох го Мастиления човек. Той живее в нашия квартал и цялото му тяло е покрито с татуировки. Мастиленият човек се разхождаше близо до нас със своето малко кученце. Винаги беше сам с кучето си. Хората го поглеждаха за кратко и след това обръщаха главите си защото изглеждаше страшен. Само кучето вървеше близо до него, махаше с опашка, не лаеше и не се дърпаше настрани. Никога не го видях да се разхожда с друг човек. Единственият му приятел беше кучето.

Много месеци виждах Мастиления човек заедно с неговото куче. После изведнъж Мастиления човек изчезна. Когато го видях отново беше сам без кучето си. Вървеше бързо и като, че ли искаше да се скрие от хората, които пак го гледаха. Няколко пъти след това срещах Мастиления човек, но той винаги беше сам. Той носеше тъмни очила, които скриваха очите му. Мастило го беше покрило целия. Мислех си какво ли се е случило с кучето му.

Една нощ сънувах как Мастиления човек е бил в онази градина с черницата и е търсил кучето си. След дългото ходене и търсене се е уморил. Той сигурно е седнал на една от пейките под черницата и после може би е заспал. Докато е спял върху кожата му са падали сълзите на черницата, а в тях има много тъга и болка от разказите на хората. Мастиления човек беше поел тъжните истории на черницата. Истината е, че дървото не искало да го натъжава, а да го успокои. Мастиленият човек е здрав и може да спаси някое бездомно куче. Черницата искала да му даде надежда, че може да има нов приятел и е хубаво да се мечтае.

Мама ми е разказвала, че като дете е мечтаела да стане лекар. Тя много често е боледувала когато е била малка и това налагало да и поставяли инжекции, от които плачела. Лекарката, която я лекувала и казвала, че може да поплаче защото душата е като градина с цвета и трябва да бъде поливана. След тези думи мама спирала да плаче, но казвала, че като порасне и стане лекар няма да има болни деца. Сега мама се опитва да изтрие сълзите на децата и аз искам да го правя.

Сълзите на черницата е моята историята, която ще ми напомня каква искам да стана като порасна, така както мама помни своята историята със сълзите и цветната градина.  

 Трябва да почакам защото има много време докато стана лекар. Ще минавам покрай черницата в парка и тя ще ми напомня за мечтата ми. Искам да помогна на хората да боледуват по-малко и да са здрави. Ако стана детски лекар като мама, че помогна на децата да следват своите мечти.

Симона Иванова, 14 г.

гр. Шумен

Главната улица на вечно шумния град беше изпъстрена с безброй витрини, осветяващи модерни телефони, маркови чанти, скъпи дрехи, красиви бижута и още много. Някъде между магазините се беше скътала една закусвалня. От нея хората влизаха и излизаха постоянно и тя беше винаги препълнена. Ярките реклами и цветната декорация внушаваха чувството, че там всички са щастливи и не искат да си тръгват, което донякъде беше вярно.

Цялата тази светлина пречеше на хората да видят една много тъжна част от заведението. Точно срещу него, на окъсано одеяло, което изглеждаше на над двеста години, се бяха свили едно дете на около десет и старец на преклонна възраст.

Детето се казваше Явор, имаше сини очи, руса коса и бяло лице. Много красиво дете. Проблемът? Малкият Явор беше роден с изкривени крака и не можеше да ходи. След като разбраха, родителите му го изхвърлиха на улицата, въпреки че беше само на няколко дни. Дядо Манол, така се казваше възрастният мъж, го откри и го прибра.

Старецът беше син на гъркиня и българин. Семейството му живяло няколко години в Гърция, но когато станал на седем, родителите му се скарали жестоко и баща му го отвел в България. Манол имаше сравнително добър живот в страната. Баща му знаеше как да убеди всекиго и по онова време семейството му притежаваше магазинът, който стоеше на мястото на тази закусвалня. Манол работеше в магазина през всичките години между завършването на училище и пенсионирането си. Живееше в малък апартамент в покрайнините на града, защото не обичаше шума. Той нямаше деца и никога не се ожени, тоест нямаше кой да поеме магазина и така се появи закусвалнята. След като прибра Явор, дядо Манол загуби всичко, ама абсолютно всичко. Пенсията му не беше голяма, а да се грижи за дете с вродени здравословни проблеми не му помагаше. Двамата останаха на улицата. Дядо Манол, обаче, не съжаляваше, че прибра детето. Ако не го беше направил, малкият Явор щеше да загине.

Дядо Манол обичаше да пее народни песни, когато беше млад. Когато загуби дома си, се опитваше да припечели някой лев с това, но вече остаря и едва говореше. Сега дядо Манол и Явор се опитваха да живеят от съжалението на хората.

Малкият Явор не бе видял нищо хубаво от света. Двамата рядко събираха повече от двадесет лева за деня и дори тези пари бяха основно от няколко луди баби, които очевидно бяха избягали от дома за възрастни и си мислеха, че Явор и Манол са техни стари приятелки, които са им давали пари на времето и сега трябва да им ги върнат. Обикновено хората ги поглеждаха или с жален, или с отвратен поглед, зависи колко коравосърдечни бяха и после отминаваха, без да дадат и стотинка.

Един ден, една жена и двете ѝ петгодишни син и дъщеря излизаха от закусвалнята. Дечицата забелязаха двамата другари. Тя има каза да не ги гледат, но те въпреки това задаваха въпроси.

– Защо са навън?

– Защо им е толкова скъсано одеялото?

– Каква е тази шапка пред тях?

– Защо има пари в нея?

– Защо парите в нея са толкова малко?

– Защо дядото има толкова дълга брада?

– Защо краката на баткото изглеждат така странно?

– Мамо?

– Мамо?

– Мамо! – завършиха заедно децата и спряха да задават едно през друго въпроси, защото майка им се предаде и им обясни.

– Да им дадем пари, тогава! – каза момиченцето.

– Не давайте пари на непознати! – отвърна майка му.

– Ама на тях им трябват! – включи се и момчето.

– И без това няма да им помогнат! – продължи майката.

– Нищо няма да ни стане да им дадем! – обади се пак момичето.

– Моля те! Моля те! Моля те! – казаха двете деца в синхрон.

– Добре! – предаде се майка им и им даде по пет лева. – Оставете ги в шапката пред дядото.

Децата оставиха парите и в очите на дядо Манол блесна една искрица, но не беше щастие. Беше надежда. Надежда, че следващото поколение ще помогне на неговия малък Явор да постигне живота, който заслужава, въпреки че самият той вероятно няма да е там да го види.

Роберт Андреев Андреев, 11 г.

Експлораториум скул

Имало едно време една котка на име Фифи, тя живеела в една шахта. Един ден, Фифи и приятелят ѝ Мишо Мишката се натъкнали на крокодила Крок, който бил врач (мъжкото на врачка). Крок предсказал, че рибокът Рибка ще бъде отвлечен. На следващият ден Мишо видял, че Рибка го няма.

            Рибка наистина беше отвлечен. Мишо се чудил къде да го намери. Сетил се, че може варанът Вари да го е отвлякъл.

Тръгнал към домът му. Стигнал и влязъл през прозореца. Видял, че Рибка е затворен в клетка. Скършил клетката и двамата избягали.

След това отишли в “Happy” и яли суши!

Роберт Андреев Андреев, 11 г.

Експлораториум скул

Една вечер, когато се прибрах и си писах домашните, чух в коридора някой да говори. Когато отидох да проверя видях, че чорапите и обувките ми си говорят:

– Ей, вие, чорапите близнаци – казаха обувките в един глас. – повече да не сте стъпили в нас!

– Защо пък – отговорили чорапите. – Няма да ходим в калта и да се цапаме.

– Ние също не искаме!

– Еми, ваш си проблем. – казаха чорапите. – Вие сте за това.

– Вие също!

– Не е така!

Накрая се сбили и се унищожили.

Поля Лалева, 11 год.

Казанлък

Живял някога един кукер, който по нищо не приличал на другарите си. За него кукерството било буквално мисия и съдба. Той влагал много труд и въображение в подготовката на костюма си.

   Маската му не била страшна, а децата се превивали от смях, като го видели. Ще си помисли човек, че не кукер е излязъл на улицата, а клоун от цирка. Хлапетата тичали след него, сочели го с пръст и крещели от радост. Всички приемали облеклото му за весело и забавно, а не за плашещо. Кукерът бил малко тъжен, защото обичал да излиза с другите кукери, за да помага при изгонването на злите сили. Харесвала му идеята да се бори против злото, защото в сърцето си бил добър човек. А и както вече казах, той се обличал много старателно, още по-внимателно връзвал навущата на цървулите си, за да не спъне някой, без да иска, а хлопките си лъскал и полирал, за да блестят и да дрънчат ясно и отчетливо. Всъщност, едва ли някой, някога е виждал друг кукер, с толкова блестящи на слънцето хлопки.

   Веднъж, едно дете, което харесвало кукери, тръгнало след човека с маската. То искало да разбере какви са силите на точно този кукер, може ли той да уплаши някого, и що да види?! Злите сили, а и злите хора, стояли доста недалеч. Ако, някой от тях случайно се окажел на пътя му, той моментално се отдръпвал, /злите сили разбира се, просто се изпарявали, защото те правят така/.  Удивило се детето. Тръгнало да разказва на всичките си приятели, че „смешният кукер”, всъщност е по-могъщ от цяла група обикновени кукери. Казвало им, че със собствените си очи е видяло, как бягат злите хора и се изпаряват злите сили.

   Някои деца все още се подигравали и сочели кукера, който не бил страшен, но тъй като били с лоши намерения, те стояли далеч от него. Нещо ги карало да странят от добрия човек. Така, без да предполагат, защото не се замисляли въобще, кукерът си вършел работата – гонел злото, по-успешно от всеки друг.

   А, умното дете разбрало истината – че не е нужно да правиш злото, за да го прогониш. Ако си добър човек, то ще бяга от теб.

Леон Петров, 10 г.

град Варна

Великият детектив Лисан и асистентът му Зайо пиели вече второ кафе в  кабинета си. Взирали се един в друг и въздишали. Въздишали и се взирали един в друг. Чакали от няколко дена нечия дързост да събуди града, но… уви, не се появявало ни едно престъпление, което да накара Зайо и Лисан да спрат да мързелуват.

Детективът помолил асистента си да му подаде последното останало парче от пицата, която си купили от близката пицария. Зайо потъркал лениво очи, защото вече не им вярвал, направил го пак и пак, но – да, ясно видял, че парчето пица го нямало.

Тогава Лисан се надигнал авторитетно от зеления си фотьойл и дал нареждане на Зайо да поеме случая и да разбере защо и как пицата е изчезнала.

– Не го прави шефе, може да излезе престъпление, докато размишляваме за парчето пица, и да изтървем истинския грандиозен случай.

– Я, стига глупости – някой, който може да се промъкне толкова добре и незабелязано пред очите ни, е в състояние да направи ужасни престъпления, не разбираш ли? – викнал Лисан.

– Прав си, но как ще намерим злосторника?

– Някога да не сме успели да решим която и да е загадка, а?

– Ами, помниш ли онзи път, когато…

– Шъът! – ядосано дал знак Лисан на Зайо да спре да говори.

И така, легендарните детективи почнали да душат наоколо като гладни кучета. Не щеш ли, точно тогава една злочеста мецана минала покрай прозореца им. Зайо и Лисан мигом се сетили, че точно тя имала вече две присъди за кражба на мед в гората, и то посред бял ден. Зайо с два скока я настигнал и я сграбчил.

– Давай, Мецо, пицата!

– Каква пица, Зайо, тъкмо излизам от зъболекар!

– Казах ти аз още навремето, че този мед ще ти развали зъбите – изломотил асистентът Зайо и дал знак на великия детектив Лисан да свие опашката си и с клюмнали уши се върнал в кабинета.

– Хей, шефе, надуших миризмата на котка, идваща откъм прозореца – стреснал се Зайо и дал нов ход на разследването.

Лисан му отвърнал:

– Олеле, тази котка има толкова остри нокти, че на влизане е скъсала мрежата против комари на прозореца.

Двамата тихичко слезли по стълбите, следвайки стъпките на животното.  Стигнали до тъмна площадка, от която ги блъснала силна миризма на котка. Още по-предпазливо започнали да се оглеждат за предполагаемия крадец. Лека-полека се добрали до последната площадка преди мазето. Оставали им да минат само десетина стъпала, но те били разрушени, доста опасни и доста високи дори за Зайо.

– За да е по-епично, ще метна купа сено и ние ще се хвърлим върху нея – предложил Лисан.

Зайо крещял с пълно гърло и плачел, докато летял надолу.

– Аааааааа, ще умрем! – огласил площадката през сълзи Лисан.

Тупнали долу върху сеното, но продължили да крещят. По едно време се усетили и викнали хорово:

– Забравихме, че метнахме купата сено преди малко, така че няма за какво да крещим – съвзели се те.

Чули мяукане и хукнали към звука. И какво мислите, че видели? Една майка котка хранела четирите си малки с тяхното последно парче пица. Сърцата на легендарните детективи се разтопили при тази гледка, те се затичали към пицарията, купили две пици, една за тях – с четири сирена и една за семейството котки – с риба тон.

– Направихме забележка, смъмрихме семейството котки – казал Зайо – но добре ли постъпихме да съдим една котка, която си гледа малките…? – зачудил се той.

– Ами, знаеш, Зайо, дали сме клетва да не прикриваме злото, а кражбата си е лоша постъпка.

– Прав си, Лисане!

Нощта заварила двамата детективи отново в кабинета им, те изпитвали гордост от изминалия ден. За пореден път разгадали случая, като дори успели да нахранят децата на една майка.

А горе, високо, високо над сградата, в която детективите отново мързелували, луната осветявала табела с надпис „Неотразимите детективи”.

Лео Емилов Иванчев, 11 г.

Експлораториум скул

Здравейте, казвам се Кашкавалчо. Казвам се така, защото много обичам всичко с кашкавал, но най вече – пица. Сега ще ви разкажа как веднъж едно парче пица ми избяга от чинията и преследвайки го, открих Атлантида.

И така, нека да започваме.

Веднъж си ядох обичайната порция на закуска. Докато най-спокойно си ядях, обаче, изведнъж, за мое учудване, едно парче подскочи от чинията и нали съм котка, тръгнах да го преследвам. Скочих да го хвана, но то започна да бяга. Аз го преследвам, то бяга. И така, неусетно, в гоненица на живот и смърт между котка и пица, изминахме около една четвърт от Атлантическия океан. Но това не ме притесняваше, защото от много ядене на кашкавал, бях станал много въздушен и стоях над водата. В този момент, за мое още по-голямо учудване, пицата се гмурна. Аз, естествено, я последвах. Поплувахме малко надолу около триста – четиристотин километра. Изведнъж пицата зави зад една скала след като и аз завих след нея за още по-голямо мое учудване зад нея имаше цял подводен град. За момент забравих за пицата. Но само за момент – след секунда вече бях подире ѝ, но изведнъж се сетих, че в учебниците по история пишеше за някакъв град, потопен под Атлантическия океан. Добре, че имах шестица по история, защото иначе нямаше да разбера, че бях открил изгубеният град на Атлантида. Още обаче не мога да си отговоря на няколко въпроса:

• Защо пицата ме отведе в Атлантида?
• Как ходеше и плуваше?
• И щом като искаше да ми помогне, защо не ме остави да я изям, когато бях гладен?

Леда Христова Попова, 12 г.

Експлораториум скул

-Криси, ставай за училище! – провикна се мама от съседната стая.

-Не ми се ходи! Имам… Ковид 19!

-Но ти си учителката…

О, да, вярно. Аз съм на 27, работя в училище като учителка на децовидни дяволчета и нямам Ковид 19. Е, какво да се прави, животът е гаден. Още живеех при родителите си и дори нямам гадже! Гимназията ми липсва. В добрите отминали години нямах никакви грижи, освен кога ще отида в мола. А и гъмжеше от момчета! Момчета тук, момчета там… С мъка се отлепих от топлото ми легълце, нахлузих си чехлите и сънено запрепъвах към банята. Продължих да си мисля как тези мои първокласни ученици ми правят живота толкова мизерен. Ето една възможна опция – може би са дегизирани злобни тролчета пратени от господин Искам Ти Злато, живели в Северна дразнобия! Изпуфтях презрително и започнах да си реша косата толкова яростно, че едва не си я изкубнах от главата. В кухнята родителите ми щастливо ме посрещнаха с голяма чаша лавандулов чай.

-Направих ти чай – каза татко – от любимия ти!

-Супер… – казах с пресипнал глас. В главата ми обаче не спираше да се върти: „Искам кафе, искам кафе, искам кафе!“

Майка ми ме огледа от главата до петите с инспекторския си поглед.

-Трябва да ядеш повече – установи тя – Много си отслабнала.

  Няма  да стане! Не и не!

-Знаете ли, аз ще тръгвам. – усмихнах се плахо и с бързи крачки се запътих към вратата. Навън тъкмо бе завалял един хубав порой, който бе така любезен да ме съпроводи чак до училището. Чадърът не ми помогна особено, защото когато стигнах до автобуса, бях мокра до кости. Автобусът бе претъпкан с хора, приличащи на мокри парцали, разпльокани върху седалките. Е, поне тези, които можеха да седнат. Аз например изглеждах като мокър парцал изправен като кал, това не бе много удобна поза. Както и да е. След две спирки бях пристигнала пред училището и притичах до него. Вътре Борис – учителят по компютърно моделиране – ме пита как съм.

-Искам кола! – промърморих нервно. От горния етаж се чуваше крещене. Това беше или някакъв зомби апокалипсис, или моите първокласници. Хванах се за главата и седнах на учителското бюро в класната стая.

-Ох… – издумах все едно бях застанала пред смъртта. Крясъците се приближаваха. Челото ми се покри с бръчки и стиснах устни. Бум! Пред вратата връхлетяха като водопад тринадесет ДЕЦА, всяко от които със зли мисли в главата. Според ушите ми, нямаше начин да викат по-силно. Не знаех какво друго да направя, освен да чета днешния урок по български.

-Така… Ммм, да… Този урок е… Деца, слушате ли? Хей! Веднага се обърнете към мен!

След около 2 секунди се озовах в директорския офис. Знаех, че директорът е един дърт изкуфял старец, на който не може да се разчита, обаче нямаше към кой друг да се обърна.

-Господине, не мога да се оправя с тези деца, пищят, тарчат и дори мятат хартиени самолети! Аз съм учителка, не укротителка на зверове!

-Късмет с урока тогава! – каза той с дрезгавия си глас, изкашля се и се прозина. Устата му се отвори толкова широко, че ми заприлича на пещера. – Виждал съм и по-непослушни деца.

-А динозаври виждали ли сте? – изплъзна ми се от устата. Бързо я закрих с ръка. Тази реплика определено нямаше да помогне за решаването на проблема.

-Не. Знаеш ли къде мога да видя? Винаги съм ги харесвал. – Този отговор видимо ме шокира. Не можех да повярвам, че може директор на училище да е ТОЛКОВА зле. Не, че го виня, та той отдавна е пенсиониран, едва ли знае какви глупости бръщолеви. Чудя се защо ли още работи. Той получава пенсия, не мисля, че са му нужни още пари. Или може би му е забавно да командва учителите. То, на практика, той по цял ден нищо прави (или си къса белите косми от главата) и затова получава пари! Колко нечестни неща има в света! Намусих се и се върнах в класната стая. Там лудницата продължаваше, обаче часът… Часът бе девет и това означаваше, че остава още половин час до края на урока! Как ли щеше да го издържа – не знам.

,, Г-н Стоянов“ името се оформи в главата ми и ме накара да се усмихна. Това бе моето спасение. Този господин ми бе спасявал нервите не малко пъти. Децата го наричат ,,Страшилището на училището“, отчасти защото е мнооого строг и отчасти защото преподава математика. Честно казано, изобщо не ме интересуваше защо, а важното бе, че се страхуват. Дали обаче си струваше да се катеря до най – горния етаж, за да го викам? Погледнах към децата. Да. Бях готова на всичко, само да изляза от този зоопарк.

Втурнах се почти тичешком към вратата, блъснах се в нея и тогава врътнах дръжката. Ох, това заболя. Разтърках си челото за да се уверя, че нямам цицина и продължих пътя си по стълбите. От време на време на време се спъвах на някоя или друга стълба, но не се отказах. Най – накрая се изкачих. Стори ми се малко нахално да нахълтам ей така, по средата на часа му, затова застанах до прозореца и му махнах да дойде. Той, разбира се, не ме видя. Размахах недоволно ръка и тя се цапна в стъклото. То не се счупи, но пък се чу такъв пронизващ звук, че всички ученици се стреснаха и насочиха обвинителните си погледи към мен. Толкова се засрамих, че бузите ми пламнаха и замръзнах на място.

 – Аз… – запелтечих. Не знаех какво да кажа. Г- н Стоянов, за разлика от мен веднага реагира и нареди на учениците да продължат да пишат, а после отправи вниманието си върху мен. Сигурно бе отегчен от безспирните ми излагации. Той излезе от стаята и се запъти към мен.

 – Децата… – заекнах.

 – Знам. – отсече той.

Следва продължение!!!

Стефани Димитрова Попова, 12 г.

ОУ „Проф. Иван Батаклиев”

гр. Пазарджик

В покрайнините на малко градче, заедно с майка си, живеело едно момче на име Добромир. Двамата живеели много бедно и затова момчето работело след училище, за да помага с каквото може на майка си за изкарването на прехраната. Въпреки немотията в която живеел Добромир, той не мечтаел за богат и луксозен живот. Имал скромни мечти – да учи и да стане лекар, за да може да помага на хората. Момчето имало толкова добро сърце, че давало дори последния си залък на бездомните кучета и котета, помагало винаги на възрастните хора, отнасяло се уважително към всички, а майка си направо боготворяло.

Един ден обаче майка му се разболяла тежко, а той нямал пари да я заведе на лекар и да купи лекарства. Не знаел какво да направи, за да й помогне. Тогава решил да отиде в големия град и да продава нещо, за да събере пари. Да, но какво, като нямал нишо? Имал само мечти, затова решил да ги продаде. Все някой можел да си купи, защото всеки човек има нужда от мечти.

Стигнал в града и първо видял един политик, облечен със скъп костюм и дипломатическо куфарче.

– Добър ден, г осподине! Майка ми е много болна и имам нужда от пари, за да й купя лекарства. Аз съм продавач на мечти – изберете си една и така ще помогнете на мама да оздравее.

– Какво ме интересува болната ти майка и за какво са ми притрябвали глупавите ти мечти, след като аз имам власт, сила и слава – нищо друго не ми трябва – казал политикът и продължил по пътя си.

След малко момчето срещнато една манекенка – с прекрасни руси коси, облечена с елегантна рокля и обсипана с лъскави бижута.

Добромир я заговорил:

– Здравейте, госпожице! Аз съм продавач на мечти. Искате ли да си купите една – имам най-различни?

– За какво са ми мечти? – та аз съм толкова красива, имам най-скъпите дрехи, парфюми, карам скъпи коли, мога да притежавам най-красивите мъже. Не ми трябват твоите мечти, върви си!

Момчето продължило замислено по пътя, незнаейки от къде да намери пари за болната си майка. В един луксозен ресторант видяло група богати, добре изглеждащи мъже да обядват охолно и влязло да ги попита, дали ще си купят мечти.

– Разкарай се с твоите бедняшки мечти – ние сме бизнесмени, имаме си всичко- пари, бизнес, власт, охолен живот…. за какво друго може да мечтаем?

Момчето си тръгнало разтревожено и отчаяно, че няма да може да помогне на майка си и ще я изгуби. Мечтаело си само да намери начин да я спаси и вярата и надеждата му давали сили да продължи напред.

Изведнъж Добромир видял срещу него трима улични хулигани да бият едно беззащитно момче и да се опитват да му вземат парите. Веднага му се притекъл на помощ. Помогнал на бедното момче, а то ридаейки започнато да му разказва, че мечтаело за един по-добър свят, където да има справедливост, да не се върти всичко около парите и богатството, да се ценят добрите и достойни хора. Богатите деца го отбягвали, защото бил беден и му се подигравали, защото учел много и не живеел безцелно като тях, нямал техните интереси и мечти. Детето мечтаело да си купи компютър, за да опознае света, да учи и да стане адвокат, за да вкара в затвора всички лоши и непочтени хора и да промени света към по-добро.

– Знаеш ли, мечтите ти са страхотни! Вярвай силно в тях, бори се и продължавай да мечтаеш и нещата ще се случат. Аз бях тръгнал да продавам мечти, за да помогна на болната ми майка да се излекува. Тя ми е всичко и моята единствена мечта е тя отново да оздравее. Но как ще се случи това, като се оказа, че никой няма нужда от мечти?

– Благодаря ти! Аз се бях отчаял и почти щях да спра да мечтая, но ти ми вдъхна кураж и ми даде сили и надежда да продължа да се боря и да следвам мечтите си. Бях си заделил малко пари за компютър, но аз мога да почакам. Вземи ги и върви да помогнеш на майка си, защото твоята мечта е по-важна от моята и на теб парите ще ти свършат повече работа, отколкото на мен, а моята мечта рано или късно ще се сбъдне. Благодаря ти още веднъж и довиждане.

– И аз ти благодаря, приятелю! Довиждане!

Момчето се прибрало вкъщи, завело майка си на доктор и купило нужните лекарства. Майката се оправила и двамата отново заживели щастливо. Момъкът осъзнал, че дори да е беден, всъщност той е по-богат и има повече от всички политици, манекенки и бизнесмени, защото „човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му”.

Не спирайте да мечтаете и Вие, бъдете оптимисти, вярвайте истински и се борете за мечтите си, правете добрини, живейте достойно, ценностно и почтено, ценете малките „невидими за очите” неща и обичайте силно със сърцето си и някой ден и вашите мечти ше станат реалност…

Ронай Метин Невзат, 13 г.

ученик в ОУ „Никола Йонков Вапцаров”

гр. Разград

Живяло някога, преди много години, в едно малко градче из Лудогорието едно бедно момченце. Родителите му били разведени и то живеело заедно с майка си в една малка къща в краен квартал. Бедната женица била болна и не можела да ходи на работа. Двамата били обречени да живеят в нищета с пенсията, която тя получавала. Баща му нито го търсел, нито идвал да го вижда. Както се казва – ни вест , ни кост от него.

Момченцето се казвало Георги и било на 10 години, с къдрава руса коса, с лунички по лицето, с големи зелени очи, много симпатично. То винаги било облечено чистичко, но дрешките му били  закърпени, както и обувките му. То нямало никакви играчки, топка, колело. Поради тази причина нямало и приятели. Децата от квартала го наричали малкия Гаврош и не искали да играят с него.

Малкият Гаврош все си мечтаел за добри приятели и всеки ден излизал от вкъщи с надеждата, че ще си намери авери. Това така и не се случвало.

Било лято, адска горещина, Гаврош за пореден път излязъл от дома си и този ден решил да се спусне към централната част на града. Надявал се там да намери деца, които да го забележат и да играят с него. Вървял по широките красиви алеи на града, спирал се пред огромните бляскави витрини на детските магазини, гледал тъжно, мечтаейки си и той някой ден да има такива играчки. После си тръгвал, осъзнавайки, че няма как да ги притежава.

Неусетно времето минавало. Гаврош се скитал по улиците на града, но никой не го заприказвал, дори и не го забелязвали. Било в късния следобед, някъде към пет часа, когато стигнал до една невзрачна сграда. Усетил силна жажда, ала нямал вода. Решил да влезе в сградата и да помоли първия срещнат за глътка водичка. Така и направил. Като влязал в сградата, видял, че в нея имало шивашки и обущарски ателиета, както и няколко други работилнички. Почукал с несигурност и леко притеснение на вратата на първото ателие. Отвътре се чул мъжки глас, който го подканил да влезе. Отворил вратата, вътре седял един усмихнат, белобрад старец, който в този момент зашивал някакви дамски обувки. Поогледал се наоколо. Навсякъде в ателието имало купчини обувки, сандали, ботуши, чанти и колани. Във въздуха се носела българска народна музика. Миришело силно на кожа. Малкият Гаврош усетил странна, автентична атмосфера в това малко ателие. Помолил усмихнатия брадат старец за вода.

Този възрастен човек, който излъчвал спокойствие и доброта, се оказал и гостоприемен.  Налял му вода, почерпил го с домашни сладки. Попитал го защо и как е попаднал в неговата обущарница, при това сам. Момчето му разказало за целта на разходката си, след това от дума на дума, споделило за мечтите си и за трудностите в живота си.

Ден след ден малкият Гаврош посещавал стария обущар. Много му харесвало да разговоря с него. Мъдрият старец му разказвал интересни и забавни истории от живота си. Показвал му как се зашиват скъсани обувки, как се залепят нови подметки върху износените и други тънкости на занаята си. Така минавали дните и месеците на Гаврош. Между него и обущаря се създало много силно и истинско приятелство, дори нещо повече от това. Те се уважавали и обичали като баща и син. Момчето започнало да помага на обущаря в работата му, а той в замяна, никога не го изпращал вкъщи без пари. Така момчето започнало да си изкарва прехраната. През учебно време ходело да работи след обяд, а ваканциите по цял ден било при майстора.

Минали много години, Гаврош завършил средното си образование. Един ден верният му стар приятел му казал, че вече трудно вижда, нямал и сили като преди да работи. Взел бил решение да се оттегли и да се отдаде на пълна почивка. Тоест спирал да работи. Предложил на вече пълнолетното момче да остане в ателието и да продължи дейността му, при това вярвал, че той ще се справи достойно с това. Съобщил му, че  е преписал ателието си  на негово име. На Гаврош нищо друго не му оставало освен да запретне ръкави и да продължи работата на най- добросърдечния обущар. Така и станало.

Какво се случило след това ли? Гаврош се запознал с най- хубавото девойче от града, което дошло в ателието му за поправка на обувки. Между тях пламнала истинска любов. Оженили се. След време им се родило едно прекрасно ангелче, на което Гаврош купувал най- красивите играчки от бляскавите детски магазини. Бедният Гаврош станал най- търсеният обущар в околията. Работел усърдно. Бил много щастлив и доволен от живота си.

А какво се е случило със стареца ли? Той идвал в ателието ден през ден, за да си приказват и да се посмеят пак заедно, както преди много години, когато Георги бил истински Гаврош.