Братя Мормареви

Младена Пеева

Още от малка съм си пълничка. Това обаче не идва от гените ми. Майка ми е слаба и постоянно пробва нови диети, а баща ми е спортен и добре сложен, иначе майка ми нямаше да се ожени за него. Аз имам и една сестра, една голяма красива сестра. Мисля, че може да си представите, че тя винаги беше центъра на вниманието. Като дете приличаше на ангел с нейните руси къдрици и сините си очи, а сега като е на 16, всяко момче се обръща след нея.

Ама сега да не се отклоняваме от темата, нека ви разкажа защо всъщност бях станала сто кила. Баба ми е, откакто я познавам, от по-дебелите. Тя винаги е срещу това мама да яде толкова малко. Понеже съм и любимата внучка, защото най–много представям нейния идеал за красота, от малка ме пълнеше с всякакви лакомства. Но това беше само през ваканциите. Като съм със семейството ми в родния си град, пак се тъпча като прасе. Може би защото съм свикнала, може би от отчаяние, защото никой от семейството ми не ме забелязва. Макар че съм за забелязване с моите двайсет килограма наднормено тегло.

Най-често преяждам, като се случи нещо лошо в училище. Дали са оценките, дали са проблеми с приятелките ми, все едно. Всеки божи ден след като се прибера вкъщи, първата ми работа е да погледна какви изкушения ме чакат в хладилника. Веднага почвам да гълтам всичко, което ми попадне в ръцете и докато се тъпча даже не сядам. Толкова бързо ям, че ми става лошо и имам сили само още да се пльосна на дивана и лениво да грабна дистанционното за да включа телевизора. Обаче не мога да се концентрирам върху картината, гледам, но не виждам нищо. В главата ми се разиграват други сцени: как ме погледнаха приятелките ми, когато миналата седмица бяхме на басейн и аз си намерих поредното оправдание само и само за да не трябва да се покажа пред тях по бански. Учуденият поглед на работника от McDonalds, като си поръчах десет чийзбургера. Смехът на момчетата, когато не успях да си пъхна краката през халките в гимнастическата зала. Високомерният глас на сестрата ми, която стоеше облегната на рамката на вратата на стаята ми и държеше реч за здравословното хранене. А аз толкова бях изнервена от нравоучителния и маниер, че просто и тряснах вратата пред носа и плачейки се метнах пак на леглото си.

И аз самата не зная защо не я изслушах, нали мога толкова много да науча от перфектната ми голяма сестра, както майка ми все казва. И може би точно заради това не искам да я слушам. Не искам такава високомерна кокошка да ме поучва! Прекалено съм егоистична. Но това има и добри страни! Например никога не бих съсипала тялото си от анорексия или булимия. Но се чудя защо все пак си съсипвам тялото с тлъстини? Защо допускам по този начин да си разваля живота? Когато си задавам такива въпроси, изпадам в още по-големи депресии. А родителите ми въобще не го забелязват! Ми то и как да го забележат като са по цял ден на работа. Сестра ми нали все е с приятеля си, така че имам целия ден апартамента ни само за мен. Но вместо да каня приятелките си у нас, правя странни неща. Заставам пред огледалото си, и то чисто гола, и разглеждам тлъстото си тяло. Разглеждам кълките си, които целите са с целулит. Разглеждам корема си, който вече е цяло коремище, разделено на шест гънки. Разглеждам ръцете си, които се разклащат под ръменете ми, когато ги вдигна.

И тогава осъзнавам че съм дебела и искам да го променя. Искам нормално тяло като всички други, искам момчетата и мене да заглеждат. Но ми липсва смелостта да говоря откровено за моята болест и да търся помощ при диетоложка. Срамувам се от тялото си. Опитвам се да го скривам под ХХL-тениски. Така и се опитвам да скривам болестта и проблемите си. Внушавам си, че всичко това е нормално в пубертета и пак отивам да се тъпча. И знам че и така ще си остане.

Публикувано на 19 September 2012 г. в Есета, Конкурс.