Тогава млъкни
Илияна Брайкова
– Не мога да си представя живота без думите. Не е възможно да съществува поет, който не познава словото.
В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и гор-чиво се вслушваха в аплодисментите, идващи от долния етаж. Театърът е банално място, когато си заключен на камерната сцена.
– Без думите животът ми би загубил очертанията си, би се разпрашил като труп.
Онзи, който говореше, не изглеждаше особено здрав. Големите му тъмносини очи бяха практически незабележими заради гъстата му черна коса, която падаше напред. Кожата му беше повече безцветна, отколкото бяла. Плещите му бяха широки и краката – дълги, но никой никога не би го сравнил с планина – той изглеждаше немощен и безпомощен.
– Няма спасение за творец, чието изкуство е изчерпано – каза той с получутия си глас и замълча. С неговото мълчание настъпиха минути на пълна глухота. Публиката си беше тръгнала и в целия театър сякаш не се чуваше нито звук.
Тишината е чудо, но не е за всеки. Тя е всепроникваща материя, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хва-не. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…
***
Какво е красивата жена? Колко хиляди лица има съвършенството? Какво е красивата жена? Очи, които проникват или които те стоплят? Колко хиляди лица има съвършенството? Гърди като две крехки преспи сняг или като цялата наша земя? Какво е красивата жена?…
Красивата жена е чудо, но не е за всеки. Тя е всепроникваща материя, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хване. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…
***
– Умът ми не го побира! – истерията беше близо в онзи миг. – Що за живот е животът без думи?! – Отново млъкна. Тишината отново започна да се простира из залата. Заглъхналите столове, прашните завеси, заключени-те врати – всичко немееше след спектакъла.
А спектакълът беше повече от странен. Странен и малко страшен. Не е имало думи. Всъщност, имало е един единствен звук – писъкът в края на представлението.
***
В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и горчиво се вслушваха в аплодисментите, идващи от долния етаж. Театъ-рът е банално място, когато си заключен на камерната сцена. Тя мълчеше, заровила пръсти в косите си. Нищо у нея не изглеждаше изключително, но всъщност беше съвършена.
Както си стоеше, отпусна ръце, изправи главата си, която до този мо-мент беше сведена, и отметна косите си. От тук моментът се разцепи на две. В едната част от този момент тя остана права с ръце до тялото, гледай-ки напред към празните столове. Във втората част времето спря.
Какво е красивият танц? Колко хиляди лица има съвършенството? Какво е красивият танц? Танц, който прониква или който те стопля? Колко хи-ляди лица има съвършенството? Лекотата на снежинки, падащи в преспите или величието на цялата наша земя? Какво е красивият танц?…
Само ако си го представиш, можеш да добиеш представа за онова, в което се превърна втората част от мига. Незабравима беше красотата, която тя създаде – безумна страст, прикрита неумело…
***
– Не оценявам! – продължаваше да крещи онзи. Гъсти капки пот бяха избили по челото му. – Словото е смисълът! Словото е началото… – Сетне се свлече и падна.
От тук моментът се разцепи на две. В едната част от този момент той никога повече не стана, заровил безжизнен поглед в изгнилите дъски на сцената. Във втората част времето спря.
***
Танцът без музика е чудо, но не е за всеки. Той е всепроникваща ма-терия, която толкова настъпателно поглъща всичко по пътя си, че страх да те хване. Засмукваща черна дупка… съвършена по своята същност…
В стаята цареше полумрак. Задухът се беше настанил като вражеска батарея и не прекратяваше настъплението си. Двама души стояха сами и със страст се вслушваха в тишината. Театърът е вълшебно място, особе-но когато си заключен на камерната сцена.
Първо тя го докосна. Като че ли съвсем случайно се натъкна на гасне-щата му душа, но не наруши танца си. Напротив – направи го част от свое-то тяло. Ръцете и нозете им се сливаха и разделяха подобно на река и бряг. Лекият трепет на бедрата ѝ беше тихата дълга във водата. Дъхът му беше ветрецът, който проравяше земята.
Онзи, който танцуваше, изглеждаше особено здрав. Големите му тъмно-сини очи отразяваха цялото му безкрайно въображение, а гъстата му черна коса омекотяваше бялото му лице. Плещите му бяха широки, а краката – дълги – той беше една планина – излъчваше сила и увереност.
Завъртяха се още веднъж и танцът им свърши. Прегърнаха се мълчаливи и неподвижни.
– Най-много обичам да си мълча с теб – каза той. – Не е възможно да съществува поет, който не е чувал такава тишина.
– Тогава млъкни – каза тя, усмихна му се и го целуна.