Ах, морето!
Александра Николаева Найденова, 14 години;
СУ „Отец Паисий“
гр. Кърджали
С лятото настъпва и най-големият ми кошмар – цялото семейство на море. Този ужас се случва сравнително често за мое съжаление – всеки юли месец. Абсолютно всички – деца, родители, лели, чичовци, баби и дядовци се качваме в голямата кола и хайде към морето. (можете да си представите кола, пълна с клоуни като в цирка). Стигането до хотела е мъчително, но някак си престоят и стягането на багажа го надминават в класацията на моя лист със страхове. Над страха ми от тъмното и паяци например е страха, когато мама попита „Сигурна ли си, че взе всичко?“. В главата ми започва премисляне на всяко едно нещо, което съм прибрала. Отговарям с гордо кимване, макар че със сигурност някои важни вещи ще останат забравени тук и ще си спестят цялото изживяване. Ако мама се сети за нещо в последния момент, то ще бъде прилежно пъхнато в найлонова торбичка, която ще затрудни баща ми после с прибирането.
Следваща стъпка е подреждане на багажа в колата. Голям стрес. Жените търчат, носят торбички, за които отдавна няма място. Ако някой им обясни, че няма вече къде да се прибира, те ще измрънкат и ще обвинят създателите на автомобилите за малките багажници. Мъжете пръхтят, мрънкат и се ядосват. Децата стоим в колата и гледаме целия сеир с пакет царевични пръчки. След около час и половина размятане, пот, нерви и сълзи вече всички се настаняват в колата и потегляме към Черноморието. Ако имаш късмет се настаняваш удобно, заспиваш и си спестяваш певческото изпълнение на баба и леля, когато пуснат песента „ Ах, морето!“. Ако ли не, честито! Намираш се в същата ситуация като мен. Стоиш втренчен в една точка и се молиш това мъчение да свърши по-бързо. И това се изтърпява. Гледам отчаяно през прозореца на колата. Слушам не чак толкова милите изрази от чичовата уста да летят по чужденците. Малките деца реват като тате успешно подминава ресторантите за бързо хранене пред невярващите им предадени очички. И на мен ми идва да се разплача, когато чувам „И замирисва на море“. Мама и леля подхващат тема за тиквички по гръцки, а аз просто се чудя как попаднах сред такива хора.
След като преминах и през това изпитание, подложено ми от живота се озовавам в асансьора на хотела с две плажни чанти прехвърлени през главата ми и куфар за влачене. Поглеждам сестра си и ме хваща яд, че не мога да изкарам телефона си и да снимам как е накичена като коледно дърво. Аз сигурно изглеждам не по-малко нелепо. Щом отворих вратата на стаята първата ми мисъл е да се хвърля на леглото, но аз вече си знам урока и някак си се въздържам. Малкият ми братовчед обаче, неопитен и глуповат, го направи. С обувките си. На белия чаршаф. Усещам ги преди даже да са влезли в стаята. Леля и баба влитат, сякаш допирът на мръсните му сандали и хотелското легло изпратиха сигнал през чиповете в мозъците им и се започна. Дълга реч, обясняваща защо никога няма да имаме хубави неща. Използвам този момент да се измъкна и да се разходя около хотела. Стигам до рецепцията, виждам тате и чичо и забързвам крачка. Няма шанс за измъкване вече. Чао, чао, усамотение!
-Ще ходим ли на плаж? – веселото гласче на тате ме накара да се обърна и да се усмихна насила.
Последното, което искам да правя сега е да отида на плаж. Но и това се случи. След час се намираме на пясъка и гледам как сестра ми си пише името и вълните и го изтриват. Затварям очи и се изпъвам на хавлията. Мисля, че бях задрямала, когато „ангелски“ глас ме събуди. Ставам и се оглеждам. Никой не реагира. Може ли да ми се е причуло? Когато ангелите повтарят словото си съм убедена, че не ми се причува. Двама мъже с тен, дали целогодишен или сезонен е без значение, мъкнат голяма хладилна чанта. Облечени са с бели тениски с надпис „Царевичката ни яко пари!“ и под надписа принтиран кочан царевица. Душата ми се стопля и то не от слънцето. Убеждавам баща ми и изкупуваме царевичката на моите спасители от този ад.
След като хапнахме обилно, по стар български обичай, аз и чичо заспиваме ненамазани на пясъка. Той постоянно се буди и заплашително сумти на неразбиращите чужденци, които сякаш нарочно си правят пясъчни дюни върху него. Вечерта той беше алено червен и леля му се караше, но аз някак си се опазих. Гърбът ми е доста по-черен, но ще изравня тена със същия метод утре.
Нещо, което не бих пожелала дори на онова отвратително момиче, което ненавиждам от другия клас, е прибиране от плаж. Размятане на плажни чанти, пъшкане от изгорелите, толкова много труд и стрес. Имам пясък навсякъде, капчици пот се спускат като водопад от челото ми.
Вечерта също е страшна. Баба и най-малкият ми братовчед се карат. Нещо, което никога не бих предвидила. Та той е нейният любимец, така глезен и обгрижван. Причина за спора е, че дребосъкът е изтощен от яденето на пилешка супа всеки ден и иска да яде кебапчета от скарата на дядо. А пък дядо реши, че иска да се разхождаме по Стария Несебър и че не му се занимава сега със скарата. Затова мама, като един истински умиротворител, предложи да седнем на заведение в Несебър. Качихме се на двуетажния автобус, без да пропуснем да си направим хиляда снимки там. На всичките приличах на дърво с най-буйната корона. Не можеш да видиш очите или която и да е част от лицето ми заради косата. Клоните от дърветата ме удряха в лицето, ръката ми с телефона трепереше. Леля ме помоли не особено търпеливо да я отбележа във Фейсбук. Сега като се замисля не знам как изобщо се върнах жива и с всичкия си след тази „почивка“.
Направихме дълга разходка из Стария Несебър и седнахме в едно доста добре изглеждащо заведение. Имаше един недостатък – огромният телевизор с футболния мач пред нашата маса и феновете около него. Не бях виждала дядо толкова… как да се каже – подвижен. „Нашите“, както тате ги нарече, вкараха и дядо рязко стана и разтресе масата. След това маскира този прилив на енергия с покашляне и седна.
Изтраях всичко това за цяла седмица! Такова геройство! Сега ще се наслаждавам на живота си до другия юли месец.
