ЕЛИНОР
Кристияна Пламенова, 13г.,
55-то училище “Петко Каравелов”, гр. София
гр. София
Елинор,чакат те!
-Идвам!-извика Елинор, докато затваряше жълтия куфар, пълен с дрехи,снимки,фиби за коса,рисунки,книги,гривнички и плюшени играчки.
Елинор слезе по стълбите, излезе на двора и ги видя и двамата. Видя стройната, руса жена с кестенови очи, облечена в светло-синя рокля, съчетана с обувки на нисък,тънък ток, а на врата и висящо колие във формата на часовник. Видя високия, синеок мъж с тъмна коса, облечен в елегантен костюм с кожени обувки и часовник на ръката, приличащ на този от колието на жената. Мъжа и жената се приближиха, спряха пред Елинор и й дадоха нейния часовник. Тя откри, че той може да се отваря и когато го отвори, видя в едната половина снимка на двойката, която стоеше пред нея. В другата половина имаше нейна снимка. Елинор отклони синия си поглед от часовника и го насочи към мъжа и жената. Приближи се към тях и точно когато щеше да ги прегърне, тя отвори очите си.
Елинор се осъзна, извади от нощното си шкафче един лилав тефтер и записа поредния сън. После отиде до прозореца, отвори го и сутрешното слънце се отрази в очите й. От прозореца й се виждаше табелата пред двора на сградата, в която беше. На табелата пишеше “Сиропиталище Форест, новото начало на над 200 деца”. Елинор винаги се фокусираше върху втората част от надписа. Момичето се разсея от гледката и тръгна към банята. Изми си зъбите и седна на столчето пред огледалото си. Раздели тъмно русата си коса на две части и започна да сплита лявата. Докато прехвърляше кичурите един под друг, тя мислеше. Мислеше за това колко по-добър живот водеше, поне в сравнение с доста други деца в нейното положение. Елинор загуби родителите си когато беше на седем. Оттогава досега тя живееше в сиропиталището. За тези четири години свикна. Празнуваше рождения си ден и Коледа като всички други деца. Може би си въобразяваше, че положението й е толкова розово, но тя винаги се стараеше да гледа позитивно на ситуацията си. Понякога беше доста трудно, но не и днес. Само при мисълта, че днес щяха да идват нови осиновители, Елинор изтръпваше от вълнение. Тя винаги се вълнуваше, но знаеше и че не трябва да храни твърде големи надежди. И все пак винаги когато й кажеха да си опакова багажа, защото е едно от потенциалните деца за осиновяване, тя го правеше с огромен ентусиазъм. Днес не правеше изключение. Тя грижливо сгъна и подреди любимите си блузи, рокли, поли и дънки. До тях в един несесер сложи всичките си ръчно изработени гривни и пръстени. В друг несесер сложи няколко ластика за коса и пет-шест фиби. Върху книгите,които сложи в останалата част на куфара, Елинор постави един албум със снимки. После затвори куфара. За разлика от другите деца в сиропиталището, тя нямаше нещо, което да й напомня за родителите й. Нямаше плюшени играчки, снимки или някакви бижута. И не беше тъжна заради това. Струваше й се, че така трябва да носи огромна отговорност да не загуби един на практика обикновен предмет само защото и е подарен от родителите й. Представяше си колко зле би се чувствала, ако го загуби. После просто отклони мисълта си и както често правеше се загледа в една точка. Тогава на вратата се почука. Елинор отвори и видя средно висока жена с бял пуловер,черна пола и високи обувки.
-Елинор, готова ли си?
-Да, мис Томпсън.
Елинор слезе по завитото стълбище и излезе на двора. Видя другите деца и точно когато щеше да тръгне към тях, мис Томпсън я спря.
-Поиграй малко, преди теб има още 2 деца, ще те викна след 20 минути, за да се срещнеш с двойката.
Елинор се затича към групата деца, подхвърлящи си вяло топка (явно и те тайно се вълнуваха от избора на двойката) и бързо се приобщи към тях. Това й беше талант. Докато се усети зад себе си чу гласа на мис Томпсън:
-Елинор, твой ред е.
Елинор не можа да повярва колко бързо минаха тези 20 минути. Тя се стегна, успокои пулса си и влезе в широката стая.
-Здравей Елинор!- проговори един дебел и топъл глас.
Това изречение я накара да изстреля погледа си от земята към мъжа и жената. Не можеше да повярва колко се доближаваха до двойката, която беше сънувала снощи. После очите и се насочиха към врата на жената. На него висеше колие с часовник. Видя същият на ръката на мъжа.
-Здравейте господин и госпожо Уест.
-Можеш да ни наричаш Лена и Пийт. Не са нужни такива официалности. -проговори тънкия глас на жената.
След 15 минути Елинор излезе от стаята.
-Качи се горе, ще те извикам когато мистър и мисис Уест решат.-каза мис Томпсън.
Елинор изглеждаше спокойна, но отвътре чувстваше огромно вълнение.
Беше толкова развълнувана, че когато се качи в стаята си и заподскача на леглото.После се въртя из стаята, разплете и сплете косата си наново и нарисува една картина. Имаше чувството,че чака от няколко дни. Тогава чу почукване.
-Елинор?-чу се гласът на мис Томпсън.-Само теб чакаме.
-Идвам.-каза Елинор докато вече затваряше вратата на стаята. Слезе по стълбите и видя другите 6 момичета,които са имали разговор със семейство Уест.
-Мис и мистър Уест решиха,но нека да напомня,че дори днес да не намерите дом и за вас ще дойде денят и семейството.- предсъобщи мис Томпсън.
Елинор се почувства сигурна. Не беше първия път, в който присъстваше на такъв разговор,но този път беше различно. Тя гледаше семейство Уест и те изглеждаха точно като в съня й. Никога не се бе чувствала толкова сигурна. Сякаш вече беше осиновена.
-Е, всички сте страхотни деца,но се чувстваме най-близки до…
Елинор затвори очи и зачака да чуе името си.
-Андреа.
Елинор отвори сините си очи, сякаш отново се събужда от сън. Този път обаче не беше такъв. Видя как едно момиче с панделка в кестенявата си коса,тръгна към двойката и прегърна новите си родители.
-Качи се и доопаковай багажа си.-каза мис Томпсън на Андреа и отпрати момичето.После се обърна към останалите деца.-Вие също можете да разопаковате багажите си. За вечеря ще има пица и десерт сладолед!
Елинор не чу и дума от казаното. Просто сякаш прелетя до стаята си,седна на леглото и се замисли. Беше толкова сигурна. Беше сънувала тези двама човека. Как можеше да е все още в стаята и да седи на леглото вместо да опакова останалия си багаж и да си представя новата си стая. Отново си спомни за часовниците на врата й и на ръката му. Беше сънувала дори и снимките вътре. И тогава тя се запита. Ами ако всъщност няма никакви снимки там вътре? Ами ако наистина са просто часовници? Елинор погледа през прозореца и видя как колата на семейство Уест тръгва по улицата. На задната седалка стоеше Андреа, усмихната и сияеща. Елинор отклони езерата в очите си към табелата пред двора. За пръв път се фокусира върху първата част от надписа.
