Сълзите на черницата
Виктория Генова, 9 г.
Обичам да ходя с мама на нейната работа. Мама работи в болница и често се налага да остава повече време там заради спешни случай. Това ме натъжава и оставам вкъщи с баба. Често казвам на мама, че не искам да бъде дежурна. Понякога се разплаквам докато я изпращам на врата, за да отиде отново на работа.
Мама много рядко ме взима със себе си, ако ме вземе се налага дълго време да я чакам в кабинета. Докато я чакам чета, играя шах на компютъра или гледам през прозореца огромния бор в двора на болницата. Няколко пъти се е случвало да видя кълвач или катеричка в клоните му. Докато чакам мама времето минава много бавно. Когато се върне при мен в кабинета я питам защо се е забавила толкова много. Мама ми казва, че дете и неговите родители са имали нужда от помощ. Не ми казва какво се е случило, но виждам че е уморена. След подобен ден с мама се прибираме пеша до вкъщи, аз я държа за ръка и си правим план за останалото времето, през което ще сме заедно.
Аз обичам да вървя с мама. По време на нашите разходки наблюдаваме гълъбите, пеперудите, красиви цветя, билки, залези, както и хората, с които се разминаваме по пътя. От видяното и преживяното с мама ми идват идеи за интересни истории.
В близост до болницата има парк. В този парк има различни дървета, но моето внимание беше привлечено една черница с тъмни плодове. Дървото е много голямо и леко наклонено. Под черницата са разположени две сини пейки, на които често седят хора, които ги говорят.
От мама знам, че думите имат огромна сила и трябва да бъдат използвани внимателно. Освен за думите мама ми казва да наблюдавам какво правят другите хора и така също мога да науча нещо за тях.
Хората, които виждах на пейките под черницата винаги говореха оживено, ръкомахаха, други закриваха лицето си с ръце и плачеха. Всички изглеждаха много тъжни. Питах мама какво се е случило на тези хора. Мама ми отговаряше, че има много тежки болести и не винаги може да се помогне на хората. За някои болести няма лекарства.
Черницата също слушаше различните историите на тези хора и мълчаливо пазеше техните тайни. Земята под пейките ставаше на тъмно лилави петна – сълзите на черницата. Тя не можеше да помогне на тези хора и през лятото плачеше с мастилени сълзи.
Аз познавам човека, които взе върху себе си всичките сълзи на черницата. Нарекох го Мастиления човек. Той живее в нашия квартал и цялото му тяло е покрито с татуировки. Мастиленият човек се разхождаше близо до нас със своето малко кученце. Винаги беше сам с кучето си. Хората го поглеждаха за кратко и след това обръщаха главите си защото изглеждаше страшен. Само кучето вървеше близо до него, махаше с опашка, не лаеше и не се дърпаше настрани. Никога не го видях да се разхожда с друг човек. Единственият му приятел беше кучето.
Много месеци виждах Мастиления човек заедно с неговото куче. После изведнъж Мастиления човек изчезна. Когато го видях отново беше сам без кучето си. Вървеше бързо и като, че ли искаше да се скрие от хората, които пак го гледаха. Няколко пъти след това срещах Мастиления човек, но той винаги беше сам. Той носеше тъмни очила, които скриваха очите му. Мастило го беше покрило целия. Мислех си какво ли се е случило с кучето му.
Една нощ сънувах как Мастиления човек е бил в онази градина с черницата и е търсил кучето си. След дългото ходене и търсене се е уморил. Той сигурно е седнал на една от пейките под черницата и после може би е заспал. Докато е спял върху кожата му са падали сълзите на черницата, а в тях има много тъга и болка от разказите на хората. Мастиления човек беше поел тъжните истории на черницата. Истината е, че дървото не искало да го натъжава, а да го успокои. Мастиленият човек е здрав и може да спаси някое бездомно куче. Черницата искала да му даде надежда, че може да има нов приятел и е хубаво да се мечтае.
Мама ми е разказвала, че като дете е мечтаела да стане лекар. Тя много често е боледувала когато е била малка и това налагало да и поставяли инжекции, от които плачела. Лекарката, която я лекувала и казвала, че може да поплаче защото душата е като градина с цвета и трябва да бъде поливана. След тези думи мама спирала да плаче, но казвала, че като порасне и стане лекар няма да има болни деца. Сега мама се опитва да изтрие сълзите на децата и аз искам да го правя.
Сълзите на черницата е моята историята, която ще ми напомня каква искам да стана като порасна, така както мама помни своята историята със сълзите и цветната градина.
Трябва да почакам защото има много време докато стана лекар. Ще минавам покрай черницата в парка и тя ще ми напомня за мечтата ми. Искам да помогна на хората да боледуват по-малко и да са здрави. Ако стана детски лекар като мама, че помогна на децата да следват своите мечти.
