Николай
Николай
Николай яде моливи. Знам, защото го видяхме да дъвче един цветен молив и да плюе някаква каша с цвят на дървесина, примесена с нещо червено, което някои помислиха за кръв, но аз подозирам, че беше сдъвкан графит.
Но на Николай му няма нищо. Той си е наред. Просто явно обича моливи. Сигурно в неговите очи аз съм побъркан, понеже ям нормални неща, като сандвичи например.
С него обаче си приличаме по едно нещо; и Николай, и аз се страхуваме от тайнствения кабинет в мазето на училището. Веднъж се промъкнахме там и гледахме през ключалката, видяхме препариран лебед и човешки череп (който май не беше истински, но кой знае), а после подухна мистериозен ветрец и тъкмо да си признаем, че сме се изплашили, когато дойде един учител (един висок и намръщен, не ни преподава, но съм чувал, че много крещи), хвана ни за вратовете и ни изгони[1].
Николай яде моливи, аз ям сандвичи и двамата кроим план да се промъкнем в тайнствения кабинет и да го претърсим. Плаши ни, но и ни е интересно и ни привлича, както повечето плашещи неща.
-И как да съм сигурен, че наистина сте били там вътре? – казва наш приятел (няма значение кой, тъй като всички го казаха). – Трябва да донесете доказателство!
А Николай се изплюва отстрани в градинката и казва, че аз ще донеса лебеда, а той – човешкия череп, естествено по-зловещото се падна на него, нали той все пак предложи. И всички са доволни, защото ги е шубе да слязат долу и да видят тези неща сами, но все пак с удоволствие биха ги разгледали, стига някой да им ги донесе.
С Николай си направихме план, написахме го в тетрадка. Определихме дата за проникването – вторник, по време на часа по физкултура, когато в цялата суматоха никой няма да забележи, че ни няма.
Николай дъвче молив, плюе по земята и се спотайва. Казвам му да не плюе – това е веществено доказателство. Улика за нашето влизане с взлом.
-Влизаме ли?
-Влизаме.
-Хайде тогава!
-Не, чакай… Не, ти влез, аз ще дойда след теб.
Всъщност лъжа. Бъз ме е. Николай тръгва, а аз се обръщам и се измъквам тихо, докато вратата на кабинета се отваря някъде зад гърба ми…
Никой повече не видя Николай. Не дойде за часа по английски, изпусна и музиката. Нямаше го вече четири дни и всички мислеха, че е болен или се е преместил, но аз видях полиция пред дома му на път за вкъщи. Около две седмици по-късно наминах отново, просто за да се уверя, че още го няма, и този път на вратата им висеше черна панделка, а щом погледнах през прозореца, видях, че майка му плаче на люлеещия се стил. Тогава разбрах какво трябва да направя.
Сега се навеждам и поглеждам през ключалката на злокобния кабинет. Виждам познатата картинка, но този път сякаш има нещо различно. Ето го ей там препарираният лебед, а до него е човешкият череп… но сякаш сега е променен: по-бял е, а предните му зъби са странно изпилени, сякаш са дъвкали дървесина…
Потръпвам.
Николай вече не яде моливи.
Анастасия Стоева
