На кафе с уличния музикант от Рurple haze boulevard
На кафе с уличния музикант от Рurple haze boulevard
Полъхна нюйоркският ветрец, наведен надолу и леко вдясно, готов да се впусне в звучна и трепетна целувка със посребрените струни на моята китара, поглъщайки напълно сладникавия и леко блудкав вкус на простичката, но звънлива комбинация от акордите ла минор, до мажор и сол мажор в такт 4/4. Слънцето тъкмо отваряше очи и пръскаше сънените си сутрешни лъчи по талантливия булевард Purple hazе . Ранните птици, стъпваха върху лъчите на фона на моята сутрешна песен и по този начин рисуваха хиляди картини, които аз кръщавах ,,Как би изглеждал този тон в песен”. Всеки ден се раждаха хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание.
– Всеки ден аз излизам и свиря. Свиря пред минувачите. Хората, които пият сутрешното си кафе с моите песнички, и хората, които пият вечерното си питие на по цигара и размисъл, на мелодията на хедлайнъра на всеки мой работен ден Джими Хендрикс. Също така свиря за приятелите, и последно, но най-важно – за семейството.
Аз съм уличен музикант. Това е моята работа. Хората минават, спират се, заслушват се, усмихват се и ми оставят по някой долар. Аз прекарвам средно около шестнадесет часа от деня си на тази улица. Аз съм първият, който пристига, и последният, който си заминава. Булевардът не е оживен и е един от най-малките в цял Ню Йорк. На него има само шепа магазини, адвокатска кантора на един квартален дегустатор на вино Роджър Уайт и една школа по изобразително изкуство, запазила се от стария Purple haze. Преди около 20 години тази улица беше известна като бродуей на уличните музиканти и заради обстановката имаше и много школи по изкуства. Purple haze boulevard беше дълга над 40 мили и на всеки 20 ярда стърчеше уличен музикант. Този булевард бе създаден и кръстен от хора, обединени от идеята Ню Йорк да има своя легион от улични музиканти, чийто взвод бе кръстен на безсмъртната песен на Джими Хендрикс. Всеки ден хиляди музиканти излизахме и свирехме, повечето от нас за препитание и шепа хора за удоволствие. Баща ми беше един от първите, които започнаха това движение. Помня как с майка ходехме при него всеки ден точно в 16 часа. Всяка вечер заспивах под звездите, легнал на гласа на майка ми, завит с мелодията от китарата на татко.
Откакто се помня, родителите ми свирят и пеят. Всеки път като дете, когато се разплаквах, мама запяваше, галеше чипия ми нос и ме целуваше по челото. Тя ме завиваше в оскъдна, но така топла завивка от мек, нежен, всеотдаен глас. Всеки път, щом тя пееше, тя разказваше история. Това е пеенето. Да разкажеш историята си. Нямаше по-добър разказвач от нея. Всяка нейна история потапяше в океан от емоции, желание и страст. Страст, която караше да я слушаш. Хората често спираха и я слушаха без значение дали имаха други задължения – всичко просто се забравяше, щом тя запееше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й. Освен лицето й. Обруленото от живота лице. Лице, на което всяка една бръчка говореше сама за себе си и допълваше още по-силно образа на уличната певица. Бях на 11, когато болестта почука на вратата ни и бог се появи да прибере любимата си певица, която щеше завинаги да промени райските улици. Тя ми завеща гласа си. Каза ми никога да не спирам да пея и винаги да допълвам татко в музиката, както правеше тя. Каза ми, че ще се усмихва всеки път. Всеки ден. Всяка минутка, в която ние работим. ,,Никога не съм мечтала да имам по-добър заместник”, каза ми тя. Погали чипия ми нос, целуна ме по челото, разроши къдравата ми средно дълга коса и… запя на бога!
Тогава всичко се промени.Ако майка ми беше гласът на булеварда, то баща ми беше неговото сърце. Всяка сутрин излизах с татко и пеех. Винаги, точно след третата песен, той ми казваше: ,,Имаш гласа на майка си”. Аз се усмихвах и продължавахме да свирим и така сякаш не я бяхме загубили. Обожавах да слушам как баща ми свири. Как натискаше струните със страст и ръката му галеше китарата, която издаваше хиляди звуци, за да покаже колко й е приятно. А Джак от школата по изобразителни изкуства минаваше по няколко пъти на ден и ни оставяше нещо за хапване. Не го правихме пари, имахме купища, но те не можеха да купят това, което ни изкарваше всеки ден на тази улица. Още когато бях на 13, булевардът започна да обезлюдява и започнаха да го скъсяват. Татко изглеждаше притеснен. Опитваше се да го скрие от мен, но аз виждах в очите му, че той се притесняваше, че улицата ще умре. Влюбих се, влюбих се в това място и всеки път, когато затваряха някоя школа или виждах празнина на 20 ярда, запявах още по-силно.
Най-голямата загуба за Рurple haze boulevard настана, когато неговото сърце бе повалено от рак на белите дробове. Баща ми отиде да запълни свободното място в уличното дуо в рая. Когато бях на 14, няколко дена преди да засвири на ангелите, той ме извика сутринта преди работа.
-Синко, скоро отивам при майка ти. Ти ще живееш сам. Джак, ще се грижи за теб, но ти никога няма да си сам. Подарявам ти своята китара и всеки миг, всяка минута, в която свириш, аз ще съм до теб. Когато запееш, ще почувстваш майчината ръка на рамото си. Хората от Purple haze ще се нуждаят от някой, който да поддържа живота на умиращия булевард. Ти ще се справиш, вярвам в теб! Съжалявам само, че няма да доживея да видя величието, което ще стигнеш. – Сега го разбрах. Той не беше тъжен, защото булевардът замираше, а защото нямаше да сме заедно. – Не спирай да свириш, а аз ще те слушам от небесата. Като малък, заспиваше под ла минор, а сега той ще бъде нашият сигнал. Удари струните и погали човешките уши с ла минор и аз ще съм вече до теб. Всяка секунда, в която свириш и пееш, няма да си сам, ние ще сме до теб.
Противно на думите си, той знаеше, че няма да е така. Захвърлих китарата в празната стая на родителите ми и не погледнах повече към нея.
Дълго след смъртта на родителите ми гласът и китарата бяха заключени там и душите им бяха приковани в малката грозна стаичка. Бродех из улиците и гледах мръсотия. Издържах се с това, което родителите ми бяха заработили, а аз сега го пропилявах за вино и цигари. Една вечер бях седнал на една пейка, когато от съседната къща чух викове и видях в двора как спорят майка със своя син. Спорът се беше разгорещил и момчето удари майка си. ,,Как можа да ме удариш, аз съм те научила на всичко…” Не след дълго срещнахме поглед с момчето. Пребих го. След 72 часа Джак ме прибра от ареста и ме закара в апартамента.
– Заповядай, имаш нужда от цигара – каза той, подавайки ми запалена цигара.
– Защо се занимаваш с мен?
– Защото си негов син. Ти си син на създателя на Purple haze bul.
Настъпи дълго мълчание, докато не чух позната мелодия. Ла минор. На следващия ден се върнах отново на работа.
Всеки ден. Аз съм на ,,purple haze ” с китарата на баща ми и гласът, който майка ми ми даде. Независимо от метеорологичните условия аз съм там. Целувам небесата и пробивам дупка в тях. Свиря. Изпълнявам това, което ми е завещано. Целият ми свят е събран в един изоставен булевард.
Всеки ден. Точно в 16 часа. Моята жена идва с двете ни деца. Тя свири на цигулка, а двамата ни синове припяват и свирят импровизирани перкусии. С нея се запознахме една дъждовна вечер. Аз се бях скрил с китарата на татко под един импровизиран от мен навес, специално за такива случаи. Тя се прибираше от работа. Аз я бях виждал, защото няколко пъти се беше спирала да ме слуша. Мокра и изморена, тя бързаше да се прибере у дома, но тогава аз я извиках, усмихнах й се и помахах с ръка да се подслони при мен. Спонтанно и непринудено заговорихме и в един момент запяхме под ла минор, а след това внезапно просто спрях да пея. За да я слушам, за да чуя нейната история. Отдавна не се беше случвало това, откакто мама почина. От 11-годишен. Неусетно нощта свърши, но нашият концерт продължаваше. На сутринта и двамата бяхме изморени. За първи път пропуснах работен ден и прекарахме деня вкъщи с нея. След това тя напусна работата. Взе цигулката си и запя с мен. Три години живяхме заедно и няколко пъти тя ме моли да променим квартала. Градът. Нещо. Но единствената промяна беше раждането на нашия син. И после на втория. Както всички деца имат нужда от баща си, и те не бяха по-различни. А Purple haze имаше нужда от мен точно колкото аз от него. Аз съм бард. Поет с китара. Уличен музикант. Имам жена и две деца. Живеем тук на булеварда. Свирим и пеем под звездите, подаряваме посланието си и увековечаваме булеварда. Майка, татко. Аз. Жена ми. И нашите деца…
С това завърши историята си уличният музикант и хвърли фаса си в празната чаша кафе.
– Благодаря ти за историята, музиката и кафето.
Дългокосия къдрав бард със стърчаща брада, последният останал уличен музикант на boulevard Рurple haze, прегърна китарата си и започна да свири. Чух ла минор. Започна нов ден и хиляди нови картини се заподреждаха в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Слънцето отвори очи. Нюйорският ветрец застина и се заслуша в историята.
Християн Асенов Бачков
