Билетче за надежда
Събуждам се по средата на нощта. Пак имах този сън. Всеки път едно и също. Някаква жена, която много прилича на мен, седи край железопътната гара и сякаш не чака влака, а нещо друго или по-точно някой друг. Очите и са пълни с отчаяние и едва забележима надежда. Не спирам да сънувам това от седмици, откакто навърших дванадесет години. Мисля си, че това е майка ми. И да, знам че ме е изоставила, въпреки че точно от нея се е очаквало да ме обича най-много на този свят. Но аз продължавам да вярвам, че просто такива са били обстоятелствата, че просто не е имала възможността да се грижи за мен. Сега имам страхотно семейство, което много обичам, но тази част от живота ми не би могла да бъде оставена в миналото или да бъде забравена, сякаш никога не се е случила.
Спомням си, че бях на шест години, когато моите нови родители дойдоха в дома, или по-точно дома за изоставени деца, за да ме вземат. Преди да ме извикат при директорката на приюта, една от служителките ми подхвърли, че съм късметлийка, понеже ще имам ново семейство и нов дом. Тогава заплаках, защото наистина ми се искаше да беше дошла моята истинска майка, а не някакви чужди хора. Споделих и го, а тя ми каза, че когато майка ми ме е оставила пред вратите на приюта, до малкото вързопче с бебе имало само едно паднало билетче за влака. Вероятно, както е дошла с влака и ме е оставила, така и с него си е заминала, захвърляйки ме на волята на съдбата.
Може би, това означава, че трябва да отида на гарата. Навярно тя често пътува и ще я видя как слиза от влака. Разсъждавах над това цяла нощ и така и не заспах.
Към два следобяд излизаме с моята приятелка Лекси. Предлагам и да отидем до гарата и тя приема. Когато пристигаме, тя започва да гледа в телефона си, докато аз внимателно се взирам в лицата на минувачите. След известно време Лекси ме поглежда с раздразнение:
– Валя, какво изобщо правим тук? Пълна скука.
Въздъхвам. Да и кажа ли защо сме тук или да си премълча? От една страна и дължа отговор, но от друга не ми се иска да я занимавам с проблемите си. Знам, че минава през труден период заради раздялата на родителите си. Явно забелязва колебанието ми и отговора, който премълчавам. И затова ми казва:
– Забрави. Ако не искаш да споделяш, не го прави.
Аз се усмихвам. Наистина оценявам факта, че имам такава добра приятелка като Лекси.
– Голяма късметлийка съм да имам приятелка като теб – прошепвам на Лекси и я прегръщам.
Без да пита повече защо, Лекси ме придружава още няколко пъти на гарата. Най-накрая някак вече неочаквано виждам жената, която ме е родила. Не я помня, но чувствам, че това е тя. Изглежда като мен – същите очи, устни, брадичка, същата гъста черна коса, но просто е по-възрастна. Казвам на Лекси да ме изчака на пейката и тръгвам към майка ми. Но това, което се случва, ме озадачава. Когато майка ми ме съзира, започва да отстъпва назад. Аз на инат продължавам да се приближавам към нея. Не ме интересува дали и харесва или не, тя ми дължи поне обяснение. И така този своеобразен танц, при който, аз пристъпвам напред, а тя отстъпва назад продължава няколко безкрайно дълги секунди, докато най-накрая тя не се предава.
– Не искам да имаш нищо общо с мен! Напомняш ми на грешка, за която съжалявам и винаги ще съжалявам. Родителите ми винаги са твърдяли, че съм объркала живота им. Приятелят ми ме напусна като забременях с теб, защото щях да объркам живота му. Затова те оставих – не исках да обърквам и твоя живот. Тръгвай си. Бягай от мен. Толкова тихо го казва, че не можеше никой освен мен да я чуе.
Очите ми се изпълват със сълзи, но аз упорито се боря да ги спра. Казвам и само едно сподавено: ,,Добре!” и си тръгвам. Връщам се с бавни крачки към пейката, където оставих Лекси. Когато я виждам вече не мога да сдържа сълзите си. Учудена, тя ме поема в прегръдката си. Изглежда разтревожена.
– Валя, какво е станало? Защо плачеш? – пита ме озадачена приятелката ми.
Аз се опитвам да и кажа, но гласът ми трепери. Давя се в плач. Думите ми са неразбираеми. Тя не настоява, а просто изчаква, докато се успокоя. Аз най-накрая успявавм да поема въздух и решавам, че ще и споделя. Разказвам и защо ходихме до гарата толкова често и как току що майка ми ме е отхвърлила за втори път, сякаш не иска да съм нейно дете. Приятелката ми ме изслушва и казва:
– Понякога просто нещата не са такива, каквито очакваш. Погледни го от добрата страна. Тази жена ти е дала живот, а хората, които се грижат за теб в момента, те приемат като тяхна дъщеря и ти осигуряват живота, за който си мечтаеш. Знам, че ти се искаше до теб да бъде родната ти майка, но… Просто тя не е пожелала да бъде част от живота ти. И тя е изгубила. А ти си щастливка, че имаш такива прекрасни родители, които те обичат и се грижат за теб все едно си принцеса от приказно кралство.
Усмихвам се.
– Да, разбирам те и то много добре.
– Все пак, дай и време – ме съветва Лекси. – За жената, която те е родила е било шок да те види тук. Навярно изненадата я е стреснала, може би е пробудила и чувството и за вина и затова е изрекла необмислено думите към теб. Вярвам, че скоро тя сама ще те потърси.
– Не знам… Не съм сигурно, че го искам. Мисля, че се отнесе към мен по-грубо от очакваното.
– Само времето ще покаже.
Като се прибрах вкъщи реших, че трябва всичко това да споделя с родителите си. Те трябваше да знаят. Навярно ги огорчих с моите опити да потърся биологичната ми майка, но те проявиха разбиране към мен. Обещахме си вече да не премълчаваме, а всичко да си споделяме на мига.
Майката, която ме отгледа дълго ме държа в прегръдките си докато се успокоя напълно. А татко ми ме погали мъдро и изрече древноримската максима: „Съдбата обича смелите”. Е, аз проявих смелост, но жената, която срещнах днес на гарата… Ами, тя не… Тя прояви малодушие, слабост и страх. Както преди 12 години, когато ме е изоставила, невярвайки в способността си да ми осигури пълноценен живот.
Скоро наближава рожденият ден на приятелката ми. Обмислям да и купя кристално кълбо. Защо ли? Има дарбата да предсказва бъдещето. Думите и се оказаха пророчески. Родната ми майка наистина ме потърси. Поговорихме си и сега търсим път една към друга. Разбрах, че тя често е пътувала с влака дотук, за да ме наблюдава отдалеч и да се увери, че съм добре и щастлива. А аз си спомних, че често край училището си виждах жена с шапка и тъмни очила.
Моето семейство ме подкрепя напълно в опитите ни да се сближим – аз и жената, която ми е дала живот. А билетът от влака, освен че се оказа ключът, за да я открия, е и билетче за надежда, която всеки от нас трябва да има.
Валентина Цветанова, 11 г.
І ОУ „Св. Св. Кирил и Методий”
Монтана
