Денят, в който бях лъв
Един ден със семейството ми решихме да отидем на Витоша да закусваме. Имаме си любима хижа, в която сервират най-вкусните мекици на света! Всеки път, когато мама предложи да ходим там, се ентусиазирам много.
Оправихме набързо багажа и се качихме в колата. Спряхме близо до пътеката, която винаги хващаме, за да стигнем пеша до хижата. Тати намери по една пръчка за мен и братчето ми, и катеренето започна.
По принцип с Боян – брат ми – стигаме трудно, където и да е, защото той се впечатлява от всичко по пътя, постоянно се разсейва и се отклонява. Всички започваме да му викаме да се върне, а той още по-бързо тръгва в обратната посока! Истината е, че винаги намира нещо интересно, което никой от нас не е забелязал, и въпреки хаоса, който създава, накрая пак получава: „Браво!”
Когато стигнахме до хижата, мама и Боян се наредиха да поръчат закуската, а ние с тати решихме да пообиколим. Хванахме пътечката пред нас и само след няколко крачки се озовахме пред каменната река. Тати скочи на един от камъните и ме повика при него – стори ми се страшно и отказах. Но той продължи нагоре и, без да се усетя, го последвах.
Катерихме се, докато стигнахме до един много голям камък. Спряхме и погледнах надолу. Сърцето ми затуптя бързо. Не виждах края на реката, а камъните се бяха превърнали в златна пътека.Погледнах към татко и усетих как страхът изчезва – с него до мен се чувствах смела и силна, сякаш мога да стигна навсякъде.
Поех дълбоко въздух и изревах с цяло гърло – с тати се бяхме превърнали в лъвове, точно като във филмчето „Цар Лъв”! Тати и аз, един до друг! Усещането беше невероятно!
Слязохме от камъните и тръгнахме по друга пътечка. Изведнъж коремът ми също започна да ръмжи. Добре, че пътеката ни отведе обратно в хижата, където мама и Боян вече ни чакаха с пълна чиния топли мекици. Това беше от онези дни, които искам да не свършват никога.
Божидара Божикова, 7 г.
73 СУ “Владислав Граматик”
гр. София
