Голямото приключение на дракончето Джорджи
– Еха, мамо! А дали тази къпина може да поправи крилата ми, за да мога и аз да летя като всички други дракони?
– Разбира се! Но знаеш, че пътят до нея е доста труден.
– Ще я намеря! – каза уверено дракончето Джорджи.
И така, Джорджи пое на дълъг път. Вървя доста и стигна до Лисичата поляна. Името и напълно отговаряше на реалността – представяте ли си? – поляната беше изцяло покрита с лисици. Всяка една имаше различен нюанс на оранжевото. Но една се открояваше значително – козината и беше златна. Тя беше водачът им и, според слуховете, доста странна.
Изведнъж една от лисиците забеляза Джорджи.
– Дракон! – извика тя.
– Голям червен дракон! – потвърди друга.
– Да кажем на Златната! – добави трета.
След миг пристигна Златната.
– Добре, драконе! Приемам, че идваш с мир. Ще ти позволя да преминеш, но само ако успееш да ме ядосаш.
– Да те ядосам?! Сигурна ли си? Само това?
– Като ме гледаш, несигурна ли ти изглеждам?
– Ами… добре. Започваме ли?
Лисицата се усмихна лукаво, защото отлично познаваше методите на възпитание в Драконовото училище и не вярваше, че един дракон може да изрече дори и най-малката обидна дума.
– Нямам търпение! – каза тя.
– Смърдиш! – започна Джорджи.
– Моля?!
– Грозна си.
– Ах ти, малко гадно гущерче! Май съм се заблудила – явно обичаш да вбесяваш всички около себе си!
– Ето, изпълних условието ти – ядосах те. Сега махни тази гвардия от лисици и ме пусни да мина, защото имам важна мисия!
– Ще си отмъстя, да знаеш… – промърмори Златната, но Джорджи вече беше тръгнал по пътя си и не я чу.
Настъпи нощта. Джорджи стигна до една пещера и влезе в нея да пренощува.
– А! Дракон ми е дошъл на гости! – чу се глас отвътре – принадлежеше на мечка.
– Не съм ти на гости. Тръгнал съм да търся Къпината на късмета и благоденствието.
– Повярвай ми – загубена кауза – отсече мечката.
– Защо така смяташ?
– Защото, господинчо, трябва да ми платиш с нещо, за да преминеш покрай мен, а като те гледам – това няма как да стане.
– Какво искаш?
– Искам сребърната рибка на безсмъртието.
– Само това? Обещавам ти – ще я получиш! – каза Джорджи и блажено се отпусна да спи.
На следващата сутрин, докато се приготвяше за път, видя орел, който държеше нещо блестящо в човката си.
– Джорджи, дочух разговора ти снощи. Това е рибката, която ти трябва. Ще ти я дам, но искам в замяна малко от вълшебната къпина – за едно добро дело.
– Щом е за добро дело – дадено!
Мечката получи рибката и, доволна, не само пусна Джорджи да премине, но и му показа пътя до къпината. Щом стигна до нея, малкият дракон я разгледа внимателно от всички страни и после я докосна с муцуната си.
– Аааааас, дракоооон! – писнаха тънки гласчета отвътре. – Помоооощ! Ще ни изяде! – и щръкнаха главичките на малки червейчета.
– Да ви ям?! – учуди се Джорджи. – Защо да ви ям?
– Ами, нали си дракон!
– И? Аз не ям червеи! Първо – не е червейолюбиво, и второ – аз съм вегетарианец! Просто исках най-учтиво да ви помоля да ми дадете малко от къпината. Ще я споделя и с орела, който ми помогна да стигна дотук.
– Добре, понеже си толкова мил – ето ти голяма хапка. Сподели с орела.
– Благодаря! – каза Джорджи и изяде своята част. Изведнъж усети приятна лекота. Размаха криле и – о, чудо – след миг полетя.
А орелът? Вероятно отново се рее високо из облаците.
Ангела Евтимова, 10 г.
НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“
София
