Хубостта, която не се вижда с очи
Имаше едно малко селце, закътано между зелени хълмове и река, която пееше ден и нощ като приспивна песен. Хората в това село живееха скромно – от земята, от животните и от ръцете си. Там животът вървеше бавно, но истински. Всичко се знаеше – кой кого обича, кой е добър и кой крие нещо зад усмивката си.
В това село живееше момиче на име Мария. Тя беше бедна, няма и различна. От дете не можеше да говори. Майка ѝ казваше, че гласът ѝ е останал при звездите, когато се е раждала. Другите деца понякога я подиграваха, понякога я избягваха. Но с времето хората започнаха да я забелязват по друг начин. Не защото беше гласна, а точно защото беше тиха. В мълчанието ѝ имаше нещо, което не можеш да обясниш с думи.
Мария имаше особено хоби – рисуваше. Не на платно, не с бои, а върху речни камъни. Всеки ден слизаше до реката, сядаше на сянка и започваше да рисува с въглен. Камъните ѝ оживяваха – с дървета, птици, очи, сърца, дори сълзи. Никой не ѝ беше учител. Всичко идваше отвътре.
Един ден, когато в селото се провеждаше седмичният пазар, Мария подреди малка дървена щайга до църковната ограда. В нея постави около двайсет камъчета, всяко с различна рисунка. До тях – ръкописна бележка:
“Вземи едно, ако сърцето ти има нужда от тишина.”
Селяните се спираха любопитно. Първи се приближи старата баба Велика – отдавна сама, винаги мълчалива. Избра си камъче с нарисувано сърце и дете вътре. Стисна го до гърдите си и си тръгна без да каже дума. След нея дойде Данчо ковача, груб човек, който често се караше с всички. Той избра камък с нарисувано дърво и луна. Няколко дни след това го видяха как седи на пейка и гледа залеза. За първи път без да пуши, без да ругае.
Скоро за камъчетата на Мария започнаха да идват хора от съседните села. Не питаха колко струват, нито защо са тук. Виждаха я – тиха, крехка, с очи, пълни с топлина – и разбираха: тя дава нещо, което не се купува. Нещо, което нито злато, нито думи могат да изразят.
Старият отец Никола започна да говори за нея в неделните си проповеди:
– Хората търсят дарби – сила, знание, реч, пари. Но има една дарба, която идва направо от Бога – хубостта на душата. Такава хубост не остарява, не се променя, не избледнява. Мария няма глас, но има нещо повече – способността да лекува. Не с думи, а със сърце.
С времето всички в селото започнаха да я наричат не “нямата Мария”, а “Мария от реката”. В очите на хората тя не беше бедна, не беше различна, а благословена. Дори най-заклетите скептици признаха, че има нещо в нея, което не се вижда, а се усеща.
Един пътник, монах от манастир далеч на юг, дойде и се спря пред Мария. Тя му подаде камъче с ангел, без да го гледа. Той го взе, целуна го и каза тихо:
– Бог дарява хората с много – ум, сила, знание… Но ти си от малцината, на които е дал най-голямото – хубостта, която излиза от душата и влиза в чуждите.
Мария се усмихна. Нямаше нужда от думи. Нямаше нужда от признания. Тя знаеше, че е получила нещо истинско, и го споделяше. Без глас. Без шум. С обич.
Ивана Върбанова, 13 г.
ОУ „Алеко Константинов“
Димитровград
