Нов приятел
През ваканцията с мама и тати отидохме на почивка в Рила. Преди да ви разкажа цялата история искам да ви припомня, че аз много обичам животните. Може би, вече се досещате, че имам две чудесни котки, които освен красиви, са и доста палави. Миналата година едната от тях се беше загубила и след дълго тъсене тате я откри в гардероба. Беше успяла да премери всичките ни дрехи, но ние така се зарадвахме, че не е избягала, че дори не й се скарахме. Весела история, също като тази, която започнах да ви разказвам.
Сега се връщам на нея и на вечерта преди вечеря, когато излязохме навън да се порадваме на снега. Вървяхме си ние, а не след много време, що да видя, от гората излезе малка лисичка. Тя страхливо, лека-полека, се приближи, аз протегнах ръка и тя ме подуши.
– Да те заведа ли в Казанлък при моите котета, лисичке?! – запитах я закачливо. Тя ме погледна изплашено и бързо-бързо избяга. Ех, как можах да се издам, че я искам вкъщи? Може би лисичката беше гладна и искаше да ѝ дам нещо за ядене. Аз я последвах и видях, че се е скрила зад едно дърво. Тръгнах натам, а тя побегна около дървото – започнахме да обикаляме – заиграхме на гоненица.
Моят вуйчо е ловец и ми е разказвал, че през зимата, когато е студено и няма достатъчно храна, лисиците се държат като домашни животни и често се приближават до къщите и дворовете, за да търсят нещо за харване. Така беше постъпила и моята нова приятелка – лисичка. Разбира се, аз и дадох сандвича си, а тя остана още мъничко с мен. Знаех, че няма да ме последва чак до моя град, но все пак, бях сигурна, че вече имам още един нов приятел.
Прилагам снимка:
Рая Мутафчиева, 9 г.
Клуб „Светлини сред сенките“
ОДК „Св. Иван Рилски“
гр. Казанлък
