Под старата лампа
В квартала, зад гарата животът не струваше много – по-малко от счупено стъкло. Бетонни блокове, обрасли с графити и ръжда. Магазините затваряха рано, не заради липса на клиенти, а заради страх. Деца не играеха по улиците – родителите ги държаха вътре, защото отвън се скитаха повече сенки, отколкото хора.
Стефан беше на петдесет и три, с лице, издраскано от годините, и очи, в които не беше останало място за илюзии. Работеше като пазач в склад за резервни части, където никой не питаше какво се складира, стига да си мълчиш. Понякога вземаше пари „под масата“, за да си затвори очите, или просто гледаше в другата посока. Беше научил, че в този свят оцеляват онези, които не питат прекалено много, които мълчат, навели глава и приели суровата действителност. Нямаше сили да се бори срещу неправдата. А и не беше в негов стил. Примирието беше станало неговата реалност.
Една вечер, докато крачеше бавно към панелната си клетка, мина покрай стара лампа, която светеше със странна, треперлива светлина. Под нея седеше момиче с мръсно палто, скъсани маратонки и в ръце – дървена кутия, пълна с ръчно направени фигурки от тел и хартия.
– Искаш ли една? – попита тя, без да вдига очи.
Стефан се засмя горчиво. – Какво ще правя с това, бе, момиче? Да си украся отчета за подкупи?
– Не, но може да ти подскаже какво още ти е останало. – отвърна тя, този път вдигайки поглед.
Очите ѝ не бяха пълни със страх или нужда. Бяха чисти, като на дете, което още вярва, че светът може да бъде оправен, стига някой да започне. Мъжът замръзна. Той усети този поглед в душата си. Нещо в него, отдавна заровено под пластове цинизъм и срам, се размърда. Бръкна в джоба си и извади две намачкани банкноти. Взе фигурка – малка птица с разперени криле.
На следващата вечер пак срещна детето там. И по – следващата също. Тя му разказваше истории, а той… слушаше. Понякога ѝ носеше чай. Друг път – нова макара тел, хартия или лепило. Никога не питаше откъде е, защо е сама, нито колко дълго ще остане. Просто беше там. Някои истории остават завинаги неразказани.
С времето, неусетно, нещо започна да се променя. Стефан започна да говори по – меко с колегите. Един ден отказа подкуп. Останалите в склада го изгледаха странно. Той сви рамене и продължи работата си. Усещаше нещо ново в тялото си, непознато. Но умът му не го отхвърли, дори да не го разбираше.
А момичето… просто изчезна една сутрин. Но под лампата беше оставила една последна фигурка – малко човече с криле от хартия и бележка:
„ Вече можеш да летиш. Просто трябва да поискаш.“
Стефан я сложи на нощното си шкафче.
А лампата под която се срещнаха – тя никога повече не изгасна.
Патрисия Вацева, 14 г.
ПМГ „К.Величков“
Пазарджик
