Съкровището
Лято е. Топло, уханно, ваканционно. В Несебър всички хора са весели, понеже са на почивка. Митко, Владко и Светла бяха тук и миналото лято, но сега вече всичко им е близко като стар познайник. Скитаха се из Стария град, разглеждаха крепости и магазинчета, картинни галерии и сувенири. Една вечер родителите им ги заведоха в лятното кино и там гледаха филма „Скелетът и компасът“, който ги впечатли дотолкова, че решиха да търсят съкровища тук, в Несебър.
– Не може да е нямало пирати, щом има пристанище – убедено заяви Владко. – А където има пирати, има и скрити съкровища.
– Нямаме никаква карта! – възпротиви се Светла. – Къде ще го търсим това съкровище?
– Дайте да почнем от пещерата покрай плажа, където бяхме сутринта – предложи Митко.
Речено – сторено. Още на следващия ден следобед Митко взе фенерчето на баща си, Владко изпроси от хазяйката една мотичка, защото може би щеше да им се наложи да копаят, а Светла, кой знае защо, облече най-хубавата си рокля и си сложи капела. В пещерата беше сумрачно, чуваше се плясъкът на вълните, някак преувеличен, защото акустиката бе особена. Пещерата никак не бе голяма, затова им отне около половин час да я огледат цялата. Митко светеше с фенерчето, Владко копна с мотичката тук-таме, но отникъде не изскочи дори намек за съкровище.
– Вижте какво – каза Владко. – Тук явно нищо не е заровено. Хайде да отидем да потърсим в изоставената къща, дето е до нашата квартира. Прозорчето към мазето е отворено.
Другите двама се съгласиха, търсачите на съкровища напуснаха безславно пещерата и се отправиха към изоставената къща. Тя не беше точно изоставена, ами течеше реставрация и ремонт, но прозорчето към мазето наистина липсваше. Светла предложи да стои на пост на улицата, но тайната ѝ мотивация беше да не си изцапа роклята. Митко и Владко се вмъкнаха през прозорчето и скочиха в мазето. Осветиха с фенерчето купчина стари боклуци и влажни стени, копнаха пода тук-таме, но съкровище не откриха. Въпреки това въодушевлението не ги напускаше.
Следващото предложение бе да потърсят съкровището в старото училище, което вече не функционираше. Пристигнаха край сградата привечер, дните през юли са дълги, прецениха, че имат много време за претърсването. Вратата не беше заключена и те влязоха безпрепятствено. Откриха зарязани учебници и раници, стари накъсани географски карти и много прах. В учителската стая намериха стари дневници още от времето, когато е имало дневници, а не електронна платформа за нанасяне на оценки и отсъствия. Разгледаха ги, защото предизвикаха любопитството им. От един дневник изпадна ученическа книжка. Светла я взе внимателно и я разлисти.
– Вижте – каза тя, – от горе до долу шестици!
– Име има ли? – заинтригувано попита Митко.
– Надежда Василева Петрова, пети клас! 1960-та година! – прошепна Светла, а Владко се плесна по челото.
– Така се казва хазайката! Това да не би да е нейният бележник от пети клас?
– Много е възможно. Някой да изчисли на колко години е била в пети клас и на колко е сега…. – предложи Светла.
– Аз по математика не съм блестящ… – смотолеви Митко.
– Ако тогава е била на 12, значи сега е към 77. Става, възможно е, макар че изглежда по-млада – изчисли Светла.
Тримата занесоха бележника на хазяйката и я зяпнаха с любопитство да видят реакцията ѝ, а тя бавничко разгръщаше и разглеждаше античния бележник. И тогава те видяха едновременно усмивка на лицето ѝ и сълзи в очите ѝ.
– Мили Боже! Измина толкова време! – възкликна старата жена. – Това е моят бележник от пети клас. Нямам си никакъв спомен от училище, освен няколко снимки. Благодаря ви, деца! Как го открихте?
– Ами търсихме съкровище… – издаде Владко, а другите двама го погледнаха страшно и той млъкна.
– За мене този бележник е истинско съкровище – каза хазяйката. – Но щом се интересувате, ще ви дам една непотребна стара карта на баща ми, който беше рибар и излизаше всеки ден с лодката в морето. Тя не ми трябва, само събира прах, а на вас може да ви е интересно. Не знам какво означават рисунките по нея. Може би вие ще я разгадаете.
И след като порови по лавиците, Надежда Василева Петрова измъкна стара хартия, навита на руло, и я подаде на децата. Те веднага я разтвориха и събраха глави над нея. Имаше линии, стрелки и кръгчета, кръстчета и триъгълници, изрисувани с разноцветни моливи.
– Ехаа – възкликна Владко. – Приключението едва сега започва!
Анна-София Хюсмен Халил, 13 г.
СУ „Христо Ботев“
Сунгурларе
