Сърцето на Фин (или когато сърцето няма бодли)
Имало едно време една такава особена ситуация, която достигнала до наши дни може би леко променена… Ето я и нея! Живял по онова неназовано време таралеж на име Фин. Той имал за родители двама зайци, те го били осиновили, но не му казали, че са го намерили като бебе пред вратата им.
Все се чудил Фин защо не прилича на родителите си и на приятелите си, но вярвал на любимите си и затова се мислил за странен заек, но все пак заек.
Някои зайци го гледали втренчено, изучавайки го с поглед и той се притеснявал от интереса към него. Често утрото го намирало вглъбен в огледалото – той гледал бодлите си, гледал ушите на родителите си от снимката на стената и търсел прилики. Може би Фин бил заек пънкар и затова ушите му се били втвърдили на гърба, а не се отпускали меко на главата му. Не след дълго, пак след някакво неназовано време, таралежът тръгнал на училище, станал първокласник. Тъй като бил в Спортно училище, първият му учебен час бил по физическо възпитание и учителят щял да запознае децата с нормативите, които им предстояло да покриват през годината.
– Здравейте, ученици. Аз съм господин Опашатко!
– Здравейте, господин Опашатко – отговорили в купом учениците.
– Днес ще бъде свободен час по физическо, защото е първи ден. Вероятно и с другите учители няма да учите, а само ще се опознавате. Та искам само да ви кажа какви ще са основните нормативи през годината: три метра дълъг скок от място и да се пробягат 100 метра за по-малко от 15 секунди. Това е за отличен шест. Мислете си! Мислете му! Гответе се!
После часът по физическо продължил по-свободно, някои зайчета се познавали от детската площадка, други от детската градина, трети били роднини… Но Фин не ходил на детска градина, не играел по площадките, за да не му се подиграват децата зайци. Уви, училището било задължително и Фин нямал избор, освен да се появи на светло в заешкия свят!
Група от три зайчета отишла при таралежа и го запитали:
– Защо изглеждаш толкова странно?
– Не знам. Не приличам на мама и татко, и аз се чудя… – смутил се таралежът.
– Няма нищо. Искаш ли да станем приятели? – изведнъж децата дружно му подали лапички.
– Да, моля. Много благодаря! – възкликнал развеселен Фин.
– Аз съм Грег.
– Аз съм Росен.
– А аз съм Кристиан.
– Приятно ми е, казвам се Фин.
Звънецът ударил. Следващите часове били подобни. Зайците се запознали с учителите и програмата за през годината.
Майката и бащата на Фин го взели от училище и побързали да го попитат дали си е прекарал добре в първия учебен ден. Фин усетил леко притеснение в гласовете им, което моментално се стопило щом детето им отговорило, че е намерило трима приятели.
Още след седмица щели да покриват норматива за скока по дължина на три метра. Фин се притеснил, че скача едва метър и половина. Щукнало му да изработи пръчка за скачане, с която да направи овчарски скок. По това време този скок още не бил познат по горите и на света. Речено, сторено, направил си пръчката. След два дена, като отишъл на училище, таралежът питал господина по физическо дали при скока ще може да си помогне с пръчката. Господин Опашатко се усмихнал и му отвърнал утвърдително.
Всичките му съученици скочили три метра от раз, но нямало зайче, което да скочи повече от норматива. Дошъл ред на Фин. Той опрял пръчката на земята, засилил се, подпрял се на нея, тя се огънала и го изтласкалаааааааааааа. Таралежът скочил точно три метра и един сантиметър, така се родил овчарският скок. Вероятно го кръстили така, защото Фин взел на заем пръчката от едни овчари в гората.
Фин получавал само шестици. По математика имал шест, защото смятал бързо и точно на бодличките си. По български и литература имал шест, защото четял много. По Човек и природа имал шест, защото много се замислял върху вида на буболечките, върху своя необичаен вид и вида на зайците. А и по История бил добър, защото вярвал, че във всяка история наднича част от истината за неговото странно съществуване и много, ама много искал да я разбере. Сприятелил се и с нов приятел на име Николай. Дружината редовно излизала навън, играела ту футбол, ту баскетбол или киреница.
Неусетно дошло времето за покриването на новия норматив по физическо. Трябвало да избягат 100 метра за под 15 секунди. Таралежът решил да провери за колко време ще избяга 100 метра и се оказало, че влиза във времето на 22 секунди. Фин мислил, мислил и накрая измислил да създаде обувка отдолу с колелца, тоест познатите ни днес ролери. Изпробвал ги и изминал сто метра за 14 секунди.
В деня на изпита, съучениците на таралежа минали норматива с шестица. Дошъл и неговият ред, Фин преминал разстоянието с кънките успешно – е, преди това питал господина дали може да ги използва и той, като предния път, му позволил. Все така ученолюбив по всички предмети, в края на учебната година го обявили за отличник на училището. На зайчетата им се щяло те да са били отличниците на училището. Във вестника го публикували на първа страница.
През девет планини и равнини пощальонът раздавал вестника. И един стар, стар таралеж на име Александър го отворил, удобно настанен в люлеещия се стол с лула тютюн. На първата страница видял сина си и се зарадвал, че е жив, та даже е отличник. Сълза се стекла по бузата на Александър. Навремето го оставил, защото бил твърде болен да се грижи за него, а сега разбрал, че с различието си той дарил на сина си дарбата да се отличава от другите, да се стреми да бъде първи, да мисли, да анализира над видяното, да състрадава, защото и той самият си задавал безброй въпроси…
Издишал кълбо дим от лулата си и въздъхнал от задоволство.
Точно, когато въздишката на Александър се отделяла от гърдите му, Фин се взирал в огледалото, отново търсейки прилики между бодлите си и ушите на родители си. Разбирал, че външно е различен от останалите обитатели на заешката гора, но пък носел сърце като всички тук. И може би това било разковничето, което огледалото не улавяло – че всички земни видове си приличат по сърцето, че само то ги събира и разбира, без значение как точно изглеждат или как точно се наричат.
Леон Петров, 11 г.
ЛК “Касталия”
ЦПЛР – ОДК
Варна
