ЕДИН ПРОВАЛЕН РАЗКАЗ
…любовта вече не е на мода, убиха я поетите. Те писаха за нея толкова много, че вече никой не им вярва и това не ме учудва.
Оскар Уайлд
Той се запозна с нея през една приятна лятна неделя, когато небето беше като лъскава синя повърхност, слънцето бе като лепнат върху нея жълтък, а хората се усмихваха един на друг и на факта, че имат щастието да живеят на този прекрасен свят, където небето е като лъскава синя повърхност, а слънцето е като лепнат върху нея жълтък.
Видя я да чака на някаква самотна автобусна спирка, а тя извърна глава и също го погледна, очите им се засякоха и погледите им останаха приковани един в друг по-дълго от обичайното. Всеки ден подобна размяна на погледи неизбежно се случва на всекиго – човек върви по улицата, заглежда някого, въпросния някой също го заглежда, а след това двамата се подминават и съответно се забравят завинаги.
Но този случай не бе такъв – още в първите секунди от началото на действието в разказа стана ясно, че мъжът и жената не могат да се ограничат само с мимолетен визуален контакт и просто да се подминат. И двамата почувстваха, че каквото и да става, им е съдено поне да се запознаят и да разменят няколко думи. Затова мъжът като видимо по-инициативен се усмихна и преодоля няколкото крачки, които го деляха от самотната непозната.
– Извинете, колко ви е часът? – попита я той и едва не я изпи с очи, защото тя бе по-прекрасна и от летния ден наоколо, прекрасна като мечта със съвършените черти на лицето си и червените си като нар устни, които ярко контрастираха с бялата й кожа. (“Не, помисли си той, не устните й са червени като нар, а нарът е червен като устните й, подлият нар е откраднал червенината от устните й”.) На това лице бе застинало жизнерадостно изражение на приветливост, която се излъчваше и от погледа на кафевите й изразителни очи, с които тя го измерваше, докато лекият вятър си играеше с русата й коса и краищата на лятната й рокля, прилепнала плътно по високото й стройно тяло.
– Два без петнайсет – отвърна тя, без дори да се допита до часовника си.
– Наистина ли? – изуми се той. – Е, такъв случай смятам, че е крайно време да ви почерпя с нещо.
Тя се засмя и тъй като нямаше какво да прави (а и да имаше, със сигурност вече бе забравила за него) се съгласи и двамата се запътиха към едно кафене, където…
Не, по-добре ще е да спра тук.
Изведнъж реших да се откажа от тази история и да не ви разкажа какво се случва по-нататък; вече съжалявам, че изобщо се заех да запълвам тази страница – и бяла тя си беше достатъчно хубава. Вие също щяхте да съжалявате, ако я бяхте прочели докрай, както навярно сте се заблуждавали, че ще стане.
Възнамерявах да напиша един наистина хубав разказ за любовта, истинската любов – от онзи първичен вид, който напълно обсебва хората и е способен да руши империи, както се изразяват някои. За това как тя се ражда за секунди в сърцата на двама случайни души и как те в последствие са готови да направят всичко възможно и невъзможно един за друг. За това как по непреодолимата сила на някакви божествени обстоятелства хората рано или късно се намират един друг и разбират, че просто им е предопределено да бъдат заедно. Включих компютъра си и отворих Microsoft Word с лекомислената увереност, че ще напиша всичко това, майка ми ще хареса разказа, а той ще спечели някой конкурс и ще бъде публикуван в списание или вестник.
Щеше да се получи затрогваща романтична история за истинските чувства и тяхното отстояване, изпълнена с разкъсваща поезия. Но само след половин страница неизбежно констатирах, че единственото, което щеше да излезе, щеше да бъде затрогващ романтичен буламач, пълен с разкъсваща наивност.
И вината за това не е само моя. Любовта като институция отдавна е тема, за която е изписано, изпято, изговорено и изрежисирано толкова много, че в това отношение възможността за поне капка оригиналност е незабележимо малка. Любовта обитава всяко едно изкуство – можете да я откриете в книги, пиеси, филми, песни, картини и всякакви други прояви или опити за прояви на артистичност. Повечето от творците в световната история са посветили по нещо на тази вечна тема и тя като че ли вече е разгледана от всеки възможен аспект, който може да съществува.
Разбира се, аз също съм се влюбвал – в това отношение изглежда никой няма избор. Дори в момента, когато пиша тези редове, имам сериозна приятелка и съм с ясното съзнание за чувствата си към нея (и съвсем ясно си представям как ще се усмихне, когато прочете това). Не е проблем да рамкирам тези чувства в няколкостотин красиви думи и да измисля една-две накъдрени фрази, като например: “Любовта е като ураган – идва неочаквано и помита всичко след себе си”, а защо и не и: “Единствената разлика между любовта и алкохола е в това, че любовта излиза далеч по-скъпо”.
Да, но щях да лъжа и себе си, и евентуалните си читатели, защото нямаше да им кажа нищо ново и запомнящо се, думите ми щяха да бъдат просто заглъхващото ехо на изреченото много преди мен и по много по-добър начин. Разбира се, ако ми хрумне нещо, ще продължавам да опитвам, както ще продължават и всички други. А сега не ми остава нищо друго, освен да посветя този неуспешен опит за разказ на моята прекрасна Мария, в която се влюбих.
Димитър Ганев
