Разкази

Картата

8 November 2022 г.

Автор: Мария Хаджиева – 10 години.

Дойде 15 септември и училищното звънче удари. Мария, и всичките ѝ съученици влязоха в класната стая на 3А с цветя и подаръци за двете им учителки – госпожа Минева и госпожа Докова.

Мария беше направила чудесно стъклено шише, увито с канап и налепено с черноморски мидички, рапанчета и морски дяволчета. Върху бутилката бе залепила плетен памучен конец, на чийто край висеше огромна тройна кука. На връхчетата ѝ грижливо бяха залепени малки рапанчета. В шишето имаше ,,карта на съкровище“, която момичето бе нарисувало с акрил и старателно състарило. Освен „карта на съкровище“ в бутилката имаше едно голямо пауново перо от „Долината на пауните“.

Когато любимата учителка (госпожа Минева) взе шишето, извади „картата“ и я разви, детето ѝ обясни тихичко за подаръка и неговата история.

Зарадваната учителка каза:

– Марчето ще разкаже за шишето, което е намерила!

Мария взе картата, качи се на подиума и заразказва историята на бутилката, а децата слушаха в захлас.

– Когато бях на море, с тате отидохме да ловим риба на устието на близката река – Камчия. Аз метнах кордата във водата и зачаках. Внезапно тя се опъна до скъсване. Помислих си, че съм хванала голяма щука. Навих я и видях как това шише – и тя погледна към бутилката – се е оплело в кордата. Разплетох го и забелязах, че е покрито с мидички, рапанчета и морски дяволчета, а около него е увито въже, на чийто край виси котва на кораб. Извадих тапата, и що да видя? Карта на съкровище! Явно това шише е било закотвено в морето, край някой безлюден остров. Закотвено от пирати, които са оставили знак, къде са скрили съкровищата си. Взех картата, развих я, обърнах я, а на гърба ѝ пишеше:

„От М. Х. за госпожа Минева, 1724 година.“

– А, защо не си запази картата, след като тя е на съкровище? – попита я Вальо.

– Ами нали пише, че е за госпожа Минева, Вальо! – отговори му Мария и продължи – Явно пиратът М. Х. е предполагал, че един ден ще има такава добра учителка, надписал я, сложил картата в бутилката и я хвърлил в морето!….

– А каква е тази дупка в картата? – запита Софи.

– Ами чакай малко! – каза Мария – След като М.Х. хвърлил бутилката в морето, други пирати са я открили и са си помислили, че пиратът М Х е написал точното местоположение на съкровището на това място… с… мляко. И тъй като то… се вижда само, когато под него запалиш свещ, те са запалили свещ,… и са я заразглеждали, но понеже… малко са си били подпийнали с ром… са я… прогорили, уплашили са се и са скочили от кораба оставяйки тази дупка.

– Я! Може ли да видим? – завикаха всички.

Мария мина по всички чинове, за да може всяко дете да види картата.

– След като видях надписа – продължи тя – реших да разгледам самата карта. Обърнах я и видях как река Андрола, която извира от планината Айда, се разделя от една скала, пресича Долината на пауните, от където е това пауново перо и се влива в морето. В Андролската равнина, видях огромен знак за яма, под който пишеше с големи букви: „Ямата на Гибелта“. На северозапад от ямата имаше един червен знак. Явно там се криеше част от съкровището, защото на картата имаше още три червени знака. Единият бе в североизточната част на Долината на пауните. А другите два се намираха близо един до друг и до Извора на цветята. След Извора на цветята бе острият „Нос на кактусите“. А след този бодливко, бе земя цялата покрита с пещеристи възвишения и сипеи. Крайбрежията на острова бяха очертани със златно мастило. Явно, там има фин златен пясък. Името на този опасен, но красив остров беше „Златокан“. Това е историята за шишето и картата. – каза Мария и седна на чина си.

Момчето пред нея се обърна назад и я попита:

– Това с шишето истина ли беше?

– Ако за тебе е, значи е, ако не – не. – отвърна тя с усмивка.

Рожденият ден на еднорога

18 October 2022 г.

Автор: Версавия Янкова – 9 години.

Живял някога един еднорог. Той бил много красив, чист и изглеждал изискан и величествен. Тъй като еднорозите били смятани за по-висши създания от другите, никой не смеел да ги заговори или да се опита да се сприятели с тях. Този еднорог обаче, бил скромен и любознателен. Той искал да опознае всички обитатели на света и да им бъде приятел.

Когато дошъл рожденият му ден , еднорогът решил да покани непознати животни, за да прекара празника си с тях. Сетил се за котката, зайчето, пандата и кенгуруто, затова поканил тях. Животните, като разбрали кой е изпратил поканите, се притеснили ужасно много. Събрали се в къщата на зайчето, защото еднорогът живеел наблизо и започнали да се приготвят за празника. Те искали да направят един незабравим празник за своя нов, изискан приятел. Кенгуруто започнало да приготвя тортата, зайчето и котето, се хванали да правят гирлянди, за украсата, а пандата правела солени кексчета. Когато били готови, зайчето се обадило на еднорога, че може да дойде за своя празник. И тъкмо се хванало да закачи последния гирлянд на вратата, котето се спънало в него и го скъсали. В това време пандата изпуснала подноса с кексчетата, а кенгурото се стреснало и бутнало тортата, която се разсипала по масата.

Заплакали животните, защото били много нещастни от провала си. Така ги заварил еднорогът. Той видял бъркотията, но бил толкова щастлив, че непознати животни са се потрудили за неговия рожден ден, че оправил гирлянда с рога си и събрал падналите кексчета. После утешил животните и им казал, че къщата на зайко е уютна и чиста, а техният труд не бива да отиде на вятъра. Те наредили свещичките върху съборената торта, подредили покрай нея кекстечатата и започнали най-веселият и щастлив празник, който  някой, някое е виждал. Еднорогът се оказал срамежлив и мил, и освен това благодарил на животните за чудесната изненада и труда им.

 А защо е станало така? Защото рожден ден се празнува не със скъпи и изискани ястия, а с добри приятели.

Деца по дух

18 October 2022 г.

Автор: Даниел Бояджиев – 13 години.

Всяка лятна вечер мъжете от квартала се събираха в беседката пред блока. Разказваха си истории, смееха се шумно и постоянно се караха за нещо дребно. Често носеха преносим телевизор и гледаха различни предавания на него. Веднъж се заформи сериозен спор за дистанционното.

-Деца, не се карайте, бийте се – каза на компанията шеговито Петър.

-Ще видиш ти кон боб яде ли! – извика Ставри. – Горанчо-бебчо започна първи!

-Извинявай, ама не смятам да гледам мача от снощи пак! Днес „Левски“ гостуват на „Локо София“! Не е за изпускане!

-Твърда единица, казвам ви – заяви Горан, като бутна Ставри. – Честно, предпочитам да гледаме дартс.

-След десетина минути ще дават „Уимбълдън“! – стана прав Теодор, взимайки дистанционното. – Марин Чилич играе с Карено Буста! Принцесите имат десет минути да гледат каквото си пожелаят, после аз съм наред.

-Я, стига! Искам да гледам предаването на Гордън Рамзи след малко! – провикна се Кирил.

-Ха, манджи ще гледа!

-Я, стига!

-Дай ми дистанционното, че ще ти цапна един, обещавам!

            Тази врява продължи повече от обикновено и нямаше признаци да спре, докато отнякъде не долетя топка за футбол.

-Извинетеее! Ще ни я дадете лии? – чу се детски глас

            Йоан взе топката и я метна през улицата.

-Радвай се, че детето те спаси, Момчиле! Че иначе…

            Той така и не довърши, всички гледаха към играещите деца и се бяха отнесли нанякъде в спомените си. Петър наруши тишината.

-Помните ли, когато в трети клас Теодор изрита топката от игрището и тя счупи някаква чаша в близкия ресторант?

-Хаха, верно! Тео гледаше като застрелян заек! Хаха…

-Не е така! Просто се притесних, че някой щеше да излезе с точилка да ме набие хубаво…..

-Подсещате ме за онази есен, втори клас бях, Пешо и Тео бяха първи – започна да разказва Кирил. – Бяхме на екскурзия в Толбухин…

-Добрич – поправи го Ставри.

-Все едно! Та, разхождахме се ние през някакъв парк и спряхме за кратка почивка. Нямахме какво да правим, когато Пешко дойде и ни каза: „Хора, знаете ли кой е Дейв Колинс?“ „Не“ – отвръщаме ние. „Той играе един много интересен спорт наречен „бейзбол“! Съботите татко става в три сутринта да го гледа. Сега ще ви запозная с правилата…“. Та, обясни ни той и се разпределихме. Аз щях да хващам, той да хвърля, а Тео взе един клон да го използва за бухалка. Пешо хвърля́ шишарки наляво-надясно, не успях да ‘фана ни една! Тео отби една успешно и Петърчо извика „Хоум рън!“, каквото и да означава. Така и не го научих тоя английски. Вероятно означава „О, не! Ще уцели другарката!“, защото така и стана.

-Брей, това го бях забравил! – изсмя се Теодор.

-И аз имам да разкажа нещо– изправи се Самуил, придавайки си важност. – Ще да съм бил на пет-шест годинки. Родителите ми купиха първото колело- триколка! Въодушевен, аз се качих, започнах да въртя педалите и потеглих нанякъде. Не разбрах кога се загубих в квартала. Нямах си идея накъде въртя, ама си продължавах смело, сякаш нищо тревожно не се случва. Беше минал повече от час, когато се върнах при мама. Притеснена, тя разговаряше с някакъв милиционер. Аз пък отдалеч й извиках: „Мамо, аз се изгубих, но после пак се намерих!“

-Това не си го разказвал! – каза Момчил. – Аз пък се сетих се за лагера в Бургас. Бяхме отседнали в почивна база с чудесна гледка към Бургаския залив, виждаха се острова „Св. Анастасия“ и Поморие в далечината. Обичахме да седим на плажа и да гледаме корабите. В класа ни тогава имаше един Георги – постоянно ни дразнеше и тормозеше. Затова решихме с Николай да сложим край на това. В столовата, когато двамата бяхме дежурни по сервиране, аз скришно изсипах половината солница в макароните на Гошо. После с Никича седяхме и се смеехме, гледайки как той яде и прави физиономии, но не посмя да се оплаче от храната.

-А помните ли как Горан се качи на грешния кораб в деня, в който посетихме островчето – подхвана да разказва Ставри. – Другарките ни бяха строили по двама. Горанчо ми заяви с второкласния си мозък: „Ще изтичам до ей онзи кораб, искам да го разгледам, ако някой пита за мен, кажи, че скоро се връщам!“ Нямах време да му отговоря, само го изгледах как тича към едно корабче. След малко то потегли и, кълна се, видях как Горан думка по едно прозорче и крещеше нещо. В същия този момент учителката ме пита „Ставри, виждал ли си някъде Горан? Нещо ми се губи, а съм сигурна, че преди малко го мярнах в автобуса.“ „Да, той вече се качи на кораба“. Тя се намуси с ръце на кръста, не ме разбра, затова й посочих лодката и замалко щеше да припадне! За щастие се оказа, че всички лодки на пристана в този ден бяха на път за Св. Анастасия. Та, когато ние слязохме, заварихме Горан да седи на една пейка и да плаче неутешимо. Когато го попитах защо, той рече: „Отделих се от групата, а не трябваше!“. Хем ми беше смешно, хем бях изтръпнал от ужас дали ще го видя пак.

-Ей, ама че ти си бил голям сладур, а? – обади се Кирил.

-О, я стига! Сещате ли се за зимата през същата година, когато онзи съсед си счупи колата в нашия снежен човек!

-А, да, помня го това, – извика весело Кирил – нека аз да разкажа, нека аз! Значи, тая зима се оказа много снежна! Като почна да вали сняг, та три недели! Един ден, аз, Ставри и още няколко деца от блока слязохме да се порадваме на снега и да направим снежен човек. Въргаляхме топките, не знам как сме ги повдигали, но успяхме да го построим. Чувствахме се горди от себе си. Някой му залепи копчета, а Ставри даде шала си.

-Майка ми ми се караше за това после.

-Да, после се прибрахме и поканих момчетата у нас да разменяме картинки от дъвки „Турбо“. По някое време чуваме съседа Иван да пали москвича си. Насъбрахме се около прозореца и видяхме нещо, което ни срази. Чичото запали колата, направи един завой, натисна педала на газта и блъсна снежния ни човек. Е така, без причина, ама нарочно го съсипа. Бяхме му бесни! Много си обичахме снежния човек. Решихме да му отмъстим по жесток начин, така, че да няма подобни случки. Излязохме на идната сутрин и започнахме да строим нов снежен човек, само че в основата му скрихме едно колче. Планът беше идеален! Качихме се в стаята ми, даже не се съблякохме. Чакахме само Иван да изкара колата си за работа. Когато това се случи, той се насочи към невинния снежен човек, даде газ и се чу как удари колчето. Нещо се счупи вътре в колата му. Той беше бесен, но май си взе урок, защото повече не ни пипаше творенията.

-Хахааа, да!

-Между другото, ще пуснете ли канала с тениса? Сигурно вече е минал първият сет – обади се Теодор.

-Не, ще гледаме „Левски“! – провикна се Самуил.

-Какви ги говориш! Дартсът ми е започнал вече!

Пак се заформи караница, когато топката на играещите наблизо деца тупна отново сред групата мъже. Този път Кирил не я върна на децата веднага. Намигна на приятелите си от детинство, с които не бяха се разделяли и за ден. Останалите го разбраха на мига. Наскачаха и приближиха децата:

-Можем ли да се включим и ние?- попита ги Ставри.

-Ще ви научим как се играе бейзбол. – добави Кирил.

-Знаете ли, че има дъвки „Турбо“?

Пораснали, възрастни мъже, но деца по дух.

Непознатите

18 October 2022 г.

Разказ през очите на едно бяло момче

Автор: Благой Диляков – 13 години.

Африка. Тъма. Все още имаше час до първите избелявания на нощта. Сайра се събуди по навик  и се опита да огледа на около, из тъмнината. Колкото и да се опитваше, само можеше да си представи картината, която я е съпътствъла през нейния живот. В имровизираната колиба, съставена от намазани с кал клони, през малката дупка, имитираща прозрче, нахлуваше хладен и влажен въздух. До нея, на земята, покрити със скъсани тънки одеяла, спяха братята и сестрите и – най-голямото дете на четири, а най-малкото на годинка. Почти до вратата, която беше просто отвор, на който висеше мръсно и полускъсано плътно, спеше майка и. Тя беше свита на кълбо от студ, наметната със стара дреха. И това беше всичко, освен купчината мръсни дрехи, които по-скоро бяха парцали и няколко полуизгризани пластмасови купи и чинии. Цялото им богатство за момичето се състоеше не във вещите, а в тихо спящите малки телца на децата и изморената и майка.

Мислейки върху всичко това, тя скочи, защото времето напредваше. Приглади с ръце сплъстената си коса, после роклята си и се промъкна навън. Там, пред окаяната им къща, я чакаше огромната глинена стомна за вода. Тя трябваше да върви цели четири километра до кладенеца и обратно с тази посуда на главата, подкрепяйки я с ръце за да осигори вода за семейството си. Тя закрачи бързо, защото времето не работеше в нейна полза.

Когато Сайра се завърна морна от кладенеца, вече тъмата беше отстъпила и предвещаваше изгрева. Косата и беше още мокра, понеже единственият начин да се приведе в приличен вид, бе да се изкъпе на извора. Останалата вода беше за близките и. Тя облекчено остави стомната и влезе в колибата. Най-обичаната за нея жена, беше вече станала и будеше брат и, който момичето водеше на детска градина на час път от дома. Крехкото момиче, полунедохранено, облече училищната униформа и засия, защото облеклото беше ново и хубаво. Такива дрехи те не можеха да си позволят, ако не им ги даваха безплатно от училището. Това щеше да е хубав ден, защото въпреки непосилния път щяха да закусят и обядват хубава храна. Сайра се усмихна.

Слънцето вече проблясваше, тя хвана братчето си за ръка, получи целувка от майка си и погледна към спящите малчогани. Очакваше ги час път, сами през гората, където всеки можеше да ги срещне – било човек, било животно, но това бе цената на знанието, а тя обичаше да учи. Бедността им не им позволяваше да посещават училище повече от веднъж седмично. Знаеха пътечките стъпка по стъпка, между дървета храсти и избуели треви те крачиха бързо, защото нямаха време. Беше влажно, издигаше се пара, като димна завеса, но те вървяха и вървяха. Разминаваха се с хора, тръгнали на работа към банановите и кофеините плантации. Не само възрастни, но и деца бяха принудени да работят там. Те нямаха късмета на Сайра и Матис, да посещават учебно заведение.Стигнаха точно, когато звънецът извести часа за закуска и с радостни викове, те се отправиха да вземат своята, наредени в колонки с други дечица.

 И така протичаха дните на тези деца, които искаха да учат, но нямаха тази възможност – поне не всеки ден. Днес обаче слънцето изгря и в техните души. Директорът на училището – бял мъж, с европейски произход, който те наричаха „татко“, ги извика на среща. Съобщи им най-щастливата новина. На десет минути от пансиона бе наел малка стаичка. Тя щеше да бъде заплащана от добри хора и така Сайра и Матис всеки ден можеха да посещават  училище. Как грейнаха детските очи, а устните се извиха в услепителна усмивка. Момичето прегърна брат си, после се хвърли в разперените ръце на директора. Думите не стигаха за благодарности, но тя си обеща, че ще бъде най-добрата ученичка и ще заслужи тази награда.

Отидоха до стаята.  Децата бяха възхитени. Имаше два матрака, масичка, две столчета и шкафче – беше като сън. За това дори не бе мечтала. И вода… имаше вода! Тя погледна с очи пълни със сълзи белия мъж, а той я погали по косата. Сърцето и щеше да изскочи…

Тъма. Сайра се събуди по навик и въздишка на облекчение се отрони от устата и. Матис спеше свит в топлата завивка. Момичето нямаше да ходи до кладенеца за вода, можеше дори да поспи, обаче стана, запали свещта на масата, извади тетрадка и учебник и зачете тихо. Тя беше обещала на себе си, на „татко“, на света, че ще бъде най-добрата ученичка. И един ден… един ден тя щеше да бъде учителка или лекарка, а защо не и директорка на училище, такова в което децата щяха да бъдат обгрижвани, нахранени, знаещи и можещи. Сайра се наведе и продължи четенето.

Африка. Тъма. Тя вече отстъпваше на светлината…

Листенце

16 September 2021 г.

Автор: Даниел Димитров Бояджиев, 12 години.

Всяка есен е различна. Но винаги е хубава, много цветна и загадъчно мъглива, понякога усмихната, друг път-дъждовна…

Това важеше и за тази есен. Безброй малки, пожълтели, почервенели или обагрени в розово и оранжево листенца, както винаги се впускаха в полет, започващ от клоните на дърветата им.

Едно чинарово листо не спираше да се цупи и инати. „Как може – мислеше си то – тези глупави дървета да си свалят короната? Така за най-студения сезон ние, листата, оставаме без дом, а тези горделиви дървета – остават голи и мръзнат. Аз няма да тръгна! Не искам да се разделям с родното дърво.“

Листенцето толкова се бе унесло в мрънкане и чудене, че не усети как силният вятър го подхвана и полетя накъдето той пожела. Първо го издигна някъде към безкрайните небеса, а сетне продължи да го носи в незнайна посока. Листенцето на чинара сериозно се изплаши, но въпреки това бе любопитно да види какво има под небето. Така то успя да съзре цели гори, претрупани с жълти дървета, от които вече се ронеха листа, видя поля, обсипани с натежали класове, където жътвата беше закъсняла. Видя и цветове, и земи, за които дори и не бе подозирало, че изобщо съществуват.

Изневиделица вятърът утихна и листецето се устреми право надолу. Падна в дълбоката река, катранено-синя на цвят. Течението й бе силно, и успя да завлече лекото листенце надалече. След дълго време на плаване, то забеляза дребна мравчица на брега, която се мъчеше да прекоси реката. Листенцето заплува към нея и нежно я качи върху себе си. Мравчицата беше много благодарна и му заобяснява, че е закъсняла да се запаси за зимата и няма време. Листенцето й разправяше, че е паднало от дървото си.

Скоро се сприятелиха и заедно запяха песен:

Ой, ой, ой,

малкото листенце

и аз плаваме в покой

в тази прекрасна есен

на горското местенце!

Ой, ой, ой

Не мина време и листенцето се спря на отсрещния бряг. Мравчицата слезе и се сбогува с новото си приятелче, което продължи да се носи по речното течение.

Изведнъж водата зашумя повече от обикновено. Наближаваше водопад. Докато се усети какво става, листенцето полетя от него сред пенливата вода и се изгуби за миг.

Една птичка успя да го хване.Тя се стрелна в незнайна посока и не я смени дълго време. Скоро навлезе в големия и шумен град. Птичката кацна на покрива на висока сграда и остави листенцето там, сред други листа. От тях нашето разбра, че ще стане част от гнездо. То разбира се, не пожела точно това. Искаше да е свободно, да продължи да приключенства, да разглежда, да опознава света. Като че ли лудият есенен вятър го чу и го понесе отново. Показа му водопадчето, след това бълбукащата рекичка, където мравчицата все още търсеше зимни запаси. Накрая го заведе до родното дърво, където го пусна нежно.

Там си остана чинаровото листо. След около месец заваля и първият сняг. Докато се стопи, листата под него подгизнаха, а после изсъхнаха.

И днес, ако минете оттам в тази част на гората, можете да се препънете в камъни и пънчета, да заровите крака в покривката от листа. Дори и да се вглеждате внимателно, обаче, сигурно няма да успеете да намерите листенцето, защото не се отличава изобщо от останалите. Но в себе си то носи незабравим спомен от пътешествията и приключенията, които преживя.

Година онлайн обучение – или две…

16 September 2021 г.

Автор: Симона Василева Василева, 15 години, град Сливен.

Мила мамо,

Пиша ти това писмо, докато стоя във вкъщи и решавам задачи. Спокойно! Не си пилея времето напразно и далеч не бездействам. От едно известно време обаче разбрах, че мога да правя две неща едновременно. Например да закусвам и да си чета урока по история. Или да си мия зъбите преговаряйки теоремата на Виет. Мисля, че това е добре защото ми остава повече време, за да преговарям за природните зони на Южна Америка. Откакто съм вкъщи и си стоя на топло, докато вятъра извива дърветата навън, направо преоткрих себе си. Мога да смятам простите изчисления и без калкулатор, след като ти го взе на работата си, защото „прекалявам“. Мога успешно да намирам скрити предмети из цялата къща, като например дистанционното на телевизора, което беше пъхнала под дивана. Научих, че е много трудно да успея да налучкам шестцифрената парола на WI-FI, само с пет опита. 

Успях да изградя и страхотни готварски умения. Бас хващам, че досега не си знаела, че можеш да си изпечеш мъфин в микроволновата печка само с няколко прости съставки. И става много вкусно! А и така няма да се ядосваш, че фурната навърта голяма сметка за електричество. Само не готви с металната чаша на баба Гана, че става, като екшън филм за супер герои. Също така успях сам самичка да си сваря спагети без да пускам котлона. Ще попиташ как? Ами  много просто. Първо си взимаш малко спагети, после ги слагаш в електрическата кана за вода. Мушкаш щепсела в контакта и чакаш около две минути докато не започне да ръмжи, като гладна мечка. Но има една малка подробност. Ваденето на всички спагети, после е малко трудно. И не забравяй, че ако не ти се занимава с толкова гурме ястия, винаги можеш да си намажеш една филия с бабината лютеница и после да кажеш, че си ял на обяд зелената супа с броколи, коприва и лапад. Ммм…

 Започнах да правя тренировки вкъщи. Стартирах бавно и без много натоварвания, както всички професионалисти. Няколко коремни, после клекове и накрая завърших с половин кутия сладолед. Какво? Знаеш ли колко горещо беше, мамо? Все едно бях на плажа през август. Нещото, с което успях да се справя успешно, беше математиката. Да, наистина. Знам, че сега ще си кажеш “Браво на моето дете! За пример!“. Ами, да така е. Сега ще ти разкрия формулата за успеха. Взимам си учебника. Сядам на масата и започвам да чета новия урок за лице на триъгълник. Изведнъж, както си седя си казах: “Ей, забравих да си включа телефона на зарядното! Мама, като дойде и види, че пак е на червено ще си помисли, че цял ден съм играла игрички!“. Ставам и го слагаш на контакта. И тъкмо когато тръгвам към учебника се сещам, че колежката на баба, донесе от турските бонбони и тръгвам към шкафа. И след като си хапнах три-четири и скривам още два за специални поводи, когато няма какво друго да се хапва, тръгвам към учебника. Сядам на стола и се ядосвам, че пак стигнах дотук. И изведнъж както си гледам в една точка, се сещам, че аз току що направих един триъгълник. Пътят ми е точно в такава форма. Ставам и търся из шкафовете за метъра на тате. Слагам дупе на земята, взимам един лист и започвам да меря страните а и b. Добре. След това ги деля на две и съм готов. Научих си урока и всичко разбрах. Не знам дали отговорът ми е верен отговора, но на таза задача може и да няма решение. А когато се прибереш, мамо ще ти обясня, че съм решил най-трудната задача в сборника за напреднали, която е била за двадесет и пет точки и съм се справил с нея без дори да се замисля. Ти ще се гордееш и аз също. Какво ли не правя за твоето щастие!

И не мога да разбера, когато някой каже, че сега, когато учим вкъщи нищо не правим. После, като завършим нямало да си намерим достойна работа с много пари. Аз не знам за тях, но  вече започва да се чудя кое да избера: детектив, архитект, математик или гурме готвач в мой собствен ресторант. Не знам, мамо. Ти какво смяташ?

С много обич, твоето талантливо дете: Симона

Момчето Хвърчило

21 September 2020 г.
Име: Теодора Георгиева
Възраст: 18г.
Втора награда за разказ (2020)

През пролетта той стоеше свит в леглото като смачкана хартия в нечий джоб. Всеки ден наблюдаваше птиците през открехнатия прозорец. Това бе любимото му и единствено хоби. Представяше си разговорите им и сякаш разбираше звуците, които се изнизваха от малките човчици право към ушите му. Дълго бе мечтал да има птица, но веднъж хвана канарче и от радост го стисна толкова силно между шепите си, че мъничето издъхна. Неговият първи и последен допир до крилато създание. Живееше само с майка си, която рядко засичаше вкъщи. Тя работеше двойни смени като сервитьорка в един малък ресторант, защото парите никога не им достигаха. Но през онзи пролетен следобед, тя почука на вратата му. Когато отвори, я видя да държи нещо ярко и оранжево, което той веднага оприличи на екзотична птица.

  • Заповядай, момчето ми, хвърчило! – каза майка му с усмивка и го погали по главата. След това му обясни как да го пуска в небето.

Той не знаеше какво да отвърне – както в повечето случаи. Когато не знаеше какво да каже – смотолевяше кратък звук или плачеше.

Рядко излизаше, нямаше приятели и дори близки познати. Самотата бе най-познатото му чувство – неизменна част от всекидневието, нахален спътник, с когото бе по-лесно да свикнеш, отколкото да изгониш. Той не разбираше защо. Защо тя му подари хвърчило, когато няма с кого да го пусне в небето?

Но въпреки това мигновено заобича хвърчилото. То му даде необикновената радост на новото приятелство, онази пълнота на ежедневието, присъща само за обичаните хора. Щом докосна тънката връв, усети непознато за него свързване. Хвърчилото бе домашната му птица – мечтаният галеник. Беше чакал толкова дълго за приятел, че от радост го прегръщаше всяка вечер преди лягане, а сутрин закусваха каша заедно. Нарече го Ара.

Всеки ден излизаше пред къщата под мишница с хвърчилото, което бе като сраснало се за него. Сякаш в света съществуваха само те двамата. Това бе неговата най-голяма разтуха. Възрастните съседи дори започнаха да му викат Момчето Хвърчило, като накланяха леко глава от умиление. А той така си хареса този прякор, че се цупеше, щом го наричаха с истинското му име – Емил.

Една априлска неделя Емил взе Ара и реши да разшири маршрута си. Отиде до брега на Дунава.

Около реката върбите поклащаха клони като нежни пръсти на любяща жена. Свежестта от росата бе попила в ронливия бряг. Синигерът и жуженето на пчелите сливаха нотите си в мелодия, приветстваща двамата приятели. Хвърчилото се издигна нежно в млечносиния небесвод. Поклащаше се леко, сякаш се покланяше на облаците. А те шаваха около него като море от надиплена коприна. Около тях то искреше като огън посред снежна поляна. Погледнато отдолу, светеше дори по-ярко от слънцето. Но бялата утринна светлина щипеше ослепително клепачите. Емил разтърка очите си и неволно освободи хвърчилото от здравата си хватка. Вятърът понесе Ара до другия бряг. Емил не видя накъде отиде и закрещя.

Крясъкът му отекна като удар на метална чаша в земята, прогони птиците от клоните и гнездата. Остана сам на брега.

Без да се замисли, че не може да плува, скочи в реката. Трябваше да направи нещо, за да спаси единствения си приятел. Емо не разбра, че хвърчилото не е във водата и затова влезе прекалено навътре. Мъртвото течение го завлече надолу, ходилата му изтръпнаха, тялото му се мъчеше да остане на повърхността. Силната миризма на водата го стисна за гърлото. Ледена вълна проникна през дрехите и кожата, рязко прониза костите му. Изпита толкова интензивни конвулсии от сблъсъка със студената вода, че припадна. В мига преди да изпадне в безсъзнание, мислите му не бяха свързани с уплахата от смъртта, той се страхуваше само от загубата на Ара. Питаше се какъв е смисълът да живееш в самота. Веднъж познал приятелството, не знаеше как ще успее да свикне отново с пустошта в себе си. Ако загубеше Ара, радостта му щеше да изчезне, а с нея и той самият. Противно на разрухата и хаоса в него, беше благодарен затова колко предано бе хвърчилото и как за няколко седмици той е бил щастлив. За момент се почувства избран и специален.

***

  • Я, ама това там е човек! Легнал е на брега, виждаш ли? – изненадано извика рибарят на колегата си, докато разплиташе мрежата. Двамата бързо изтичаха до тялото на Емо, изхвърлено на брега от някоя милосърдна вълна.
  • Бързо, има пулс, започни да му масажираш гръдната кост!

Eмил изхвърли половината река от дробовете си. Кашляше до задушаване. Щом се свести, се изправи бързо и уплашено побягна към вкъщи. Заключи се и цяла вечер не излезе.

 Мина месец, той продължаваше да стои в мъничката си стая, съзерцавайки плавните полети на птиците, чийто размах на крилата напомняше на усмивка.

На вратата се позвъни, майка му отвори и се чу:

  • О, толкова ви благодаря, къде намерихте хвърчилото?
  • Беше се закачило за ябълковото дърво в двора ни, видяхме надписа на лявото крило и веднага дойдохме.

Когато чу това, Момчето Хвърчило излетя от стаята, дръпна Ара от ръцете на майка си и извика. Глъчка изпълни цялата къща. Кикотът му удари тавана и излезе през комина. Не бе забелязвал ситния надпис на крилото, но дори и да беше, за него буквите там бяха просто черни лястовици, кацнали върху портокаловото хвърчило.

Вечерта, когато Емил заспа, майка му погледна Ара и прочете наум текста, написан предвидливо от нея, след като подари хвърчилото на сина си: ,,Моля, ако намерите хвърчилото, върнете го на адрес: ,,Луи Айер 12. Принадлежи на 34-годишния ми син, страдащ от умствена изостаналост. То е най-голямата му радост.”

Сълзата се процеди от окото й като лъч. Тя благодари наум, целуна Емил по челото и затвори вратата.

Когато веганите изпият слънцето

21 September 2020 г.
Име: Кирил Димов
Възраст: 15г.
Първа награда за разказ (2020)

Имаше една чудесна, зелена планета от галактика „Млечен път”, на която повечето обитатели се обявиха за вегани. Те бяха благородни, кротки души, които обичаха животните, повече от себеподобните си. Ще направят път, дори на най-малката мравка, но ако някое току-що проходило дете ритне котка или кокошка, ще го заклеймят като изрод, дори потенциален сериен убиец.

В чест на обичта си към животните, веганите се хранеха с трева и пиеха слънце. Те обичаха да се събират заедно, затова живееха на големи групи. Поради добротата и спокойствието си, а може би и покрай оскъдното хранене, те не се увличаха от тежък труд. Всъщност, бяха най-щастливи, ако въобще не им се налага да се трудят. Приемаха се, като древни философи, които не бива да си губят времето за глупости. Събираха се, за да говорят за живота, за енергиите около тях и за храна. Говореха предимно за храната си, сякаш винаги се чувстваха гладни, а когато им омръзнеше да правят салати от трева и сладкиши от ядки, и се напиеха до пръсване със слънце, веганите започваха да обсъждат безсърдечните и безморални месоядни. Наричаха ги „мършояди” и ги приемаха, като стократно по-излишни същества, от животните.

Разбира се, месоядните на зелената планета, от галактика „Млечен път”, бяха останали толкова малко, че скоро никой не беше виждал техен представител. Един ден обаче, зловеща вест се разнесе, от уста на уста и от група на група. Животните умираха, макар никой да не ги беше убил или изял. Докато се съберат да разрешат проблема, на зелената планета от галактика „Млечен път”, не остана нито един животински вид. Накрая, все пак се разбра, че тревата и всичката зеленина на планетата е изчезнала. Веганите бяха излапали всичко, което не е с животински произход, защото броят им постоянно се увеличаваше.

След като вече нямаше животни, за които да се борят, виновниците се събраха и решиха да минат на диета. В името на оцеляването на своята планета, те щяха да спрат да се хранят. Решиха да живеят, пиейки слънце.

Аз, последният месояден човек на Земята, пиша тези редове, скрит в малък бункер, в който запасите от луканка скоро ще свършат. Пиша, за да задам последният си въпрос към новото човечество. Какво ще стане с нашата планета, когато веганите изпият и Слънцето?!

Спомен за липа

16 October 2018 г.
  Той бързо се качи във влака. Не пътуваше по този маршрут за пръв път. Беше му отдавна познат – престой на всеки 5 часа и 13 минути, през които машинистът хапваше кифла с шоколад и сусам, а кондукторът недоволстваше за закъснението на пътниците и цъкаше укорително с език. Марио обичаше да пътува в последното купе. Рядко се качваха хора и той можеше да се наслаждава на хълмовете на спокойствие, които пролетно време белееха като поръсени с пудра захар. Сега дърветата бяха позлатени с охрени багри, които преливаха в жълто и оранжево. Септемврийското небе, ококорено над билата на върховете, винаги му правеше впечатление. Сутрин облаците изглеждаха като разпръснати глухарчета по млечносиня покривка, а когато се свечеряваше, сякаш импресионисти рисуваха чувствата си с цветове по сумрака. През нощта луната приличаше на купа с топло мляко,  което като малък по принуда пиеше преди да заспи. 
Пътят Светлик – Липен беше 12-часов. Докато се наслаждаваше на природата, усамотението отключваше поетичните мисли на Марио, наричан от близките си Мар. При него се настаниха жена и малко момченце. Детето беше унило, а майка му сопнато се опитваше да го успокои.
– Виж, това е само играчка. Вещ, която по един или друг начин щеше да загубиш, няма как да я извадя изпод влака.
– Но…
– Айде стига си хленчил, ще ти купим ново корабче и без друго това беше почти счупено, с надраскани дъски и скъсана мачта…
– А можеш ли да доведеш дядо, за да пускаме новото по реката – каза хлапакът с горчивина в гърлото, която застана като преграда между звънливия му глас и думите. Жената посърна и се обърна към прозореца, за да скрие гримасата на лицето си. Явно дядо му беше причината за черната забрадка на главата й. Марио знаеше, че няма място в този разговор, но въпреки това се усмихна приятелски на детето. 
– Кой си ти?- залюбопитства малкият.
– Аз съм Марио, приятно ми е, малък господине…
– Аз съм Андрей. Закъде пътуваш?
– Андро, стига любопитства, остави човека да си почива!- скастри го жената.
– Към Липен, имах доста време да почивам, не се притеснявайте.
– Какво има там?- попита момчето.
– Бъдещата ми годеница живее в тоя малък град, пътувам всяка седмица от две години – сподели той. 
– Не сте женени и пътуваш толкова често?- попита учудена майката.
– Все още не сме…търся удобен момент да й предложа. 
  Детето погледна объркано с онзи специфичен любопитен поглед, главна черта на всеки малчуган. Разговорът замръкна за миг, мъжът опита да развесели обстановката. Изкара малка фигура от багажа и я показа на момчето.
– Това е малък пясъчен часовник, не обичам ръчните, бързите им стрелки ме карат да се боя от времето, докато пясъкът ме успокоява. Купих го преди година от една спирка. Когато го обърна надолу, усещам сигурността, че щастието ме чака на гарата  – обясни той. 
– Колко време трябва да мине, за да срещнем щастието?- зачуди се на глас детето.
– Моментът, в който идва щастието, е неведом за  нас. При оптимистите времето е без значение. Те го виждат във всичко около тях, а песимистите цял живот не го намират. Не защото не идва. Когато гледаш към слънцето през тъмен плат, виждаш само сянката.
– Вие като какъв е определяте?- попита майката.
– Аз съм просто влюбен.
– Спирка Липен – чу се досадният, носов глас на кондуктора.
– Беше ми много приятно, млади господине, това вече е твое – щастието е в ръцете ти… Марио подаде часовника на Андрейчо, пожела лек път на майка му и излезе от купето. 
  Там стоеше Мая. Когато я видя, в него, като детски хвърчила, прелетяха спомените на запознанството им. Запознаха се на сбирка за любители на Данте. Кой би преположил, че такова красиво момиче посещава литературното четене на “Божествена комедия” или се интересува от трансхуманизъм, паралелно с това – художничка. Тя беше огледало на всяка негова мечта и заедно създаваха своята утопия. Адът бледнееше пред райската градина, в която сееха спомени. Мая стъпваше боса по стиховете му, оставяше отпечатъци в съзнанието на поета, а всяка тяхна прегръдка оцветяваше бялата й душа в пастелни багри. Знаеха, че това не може да бъде материализирано в изкуство. Емоциите не винаги можеха да се представят обективно пред публика, която не ги е усещала.
– Няма ли да ме прегърнеш, чакам те от час? –  попита тя.
– Изглеждаш невероятно – захласнат в янтарените й коси, Мар не можеше да отлепи поглед от нея. Целуна я. После запътиха към обичайната сладкарница, където винаги пиеха липов чай. 
– Майче, имаш нещо блестящо на носа – каза с усмивка Мар.
– Мед, защото съм чаено чудовище! – тя нацапа цялото си лице и извика с цяло гърло – УААА! – след това присви очи, сбърчи нос и показа заплашително малките си зъбки. 
  Този непорочен детски нрав го караше да се влюбва още повече. Вечерта излязоха да се разходят. Очите на Мая блестяха, сякаш напръскани с индигов прах от звездите. Сетиха се как преди година не бяха казвали „обичам те“ пред никого. Двамата интроверти, бягащи от клишета, се страхуваха да не се превърнат в такова. Тогава Марио се запита фразата ли е стереотипна, или хората, които бързат да го кажат, защото не могат да бъдат сами? Той знаеше отговора, но си представяше думите като цвете, на което разпределяш цветовете и раздаваш на близките си. На някои даваш венчелистче, на други две, а ако никой не ти отвърне – оставаш с тичинка, която бавно се разлага. На Мая беше готов да подари букет, без да чака цвят в замяна. 
Не използваше гръмки, претенциозни и силни фрази, защото знаеше, че силата им се изхабява, когато се използват във всяко изречение. В същия момент завоалирано изстреля в един кратък миг, достатъчен за божество да създаде вселена, че я обича. Оттогава не спираха да си го казват – не по задължение, а заради нужда. 
    Неусетно минаха и двата дни. Той отново тръгваше. Дали щеше да дойде отново? – питаше се тя. Влакът пристигна. Зацелуваха се с опиянение, докато всеки неврон трептеше в такта, който устните им създаваха. Марио знаеше, че  единствено той определя правилния момент. Притисна я до себе си и коленичи пред нея. Лицето му гореше, студената пот се стичаше по челото му.
– Ще се омъжиш ли за мен?- с порив изрече той.
    Мая се стъписа. Гледаше зачервените му бузи и беше сигурна, че той е единственият, с когото би споделила чая си.
– Ако ме изтърпиш цял живот, с радост – отговори тя с усмивка, толкова светла, че се отразяваше в очите й. 
– За последен път тръгвам сам – обеща той.
Взеха си довиждане и тръгнаха в обратна посока, тръпнейки в очакване двете им пътеки да създадат път. След като се прибра, усети аромата на липата след дъжда- дъх съхранил спомена за нея. За две години той беше изминал повече от един екватор, само за да е на милиметър от устните й.  Вече тръпнеше в очакване да тръгне пак, защото знаеше, че няма да се прибере сам.
 
***
      Той отново се качи във влака. Ентусиазмът и надеждата се гонеха в очите му.При него се настани мъж, около 40-годишен, който държеше за ръчичка малката си дъщеря. Момиченцето беше мило и разговорливо.
– Ти къде отиваш? – попита то, с глас на звънче.
– Отивам до Липен, за да видя любимата си…
Марио забеляза часовника, който бащата на детето обръщаше в ръцете си.
– Интересен модел. Имах подобен преди време, сигурно сте го взел от трета спирка, дето има магазинче за часовници…
Този път досадният глас на кондуктора не се чу, но той знаеше къде трябва да слезе.
– Не го въртете така нервно, тези часовници носят щастие – допълни той и с усмивка излезе от прашния вагон. 
– Тате, какво е Липен? – зачуди се момичето.
– Отдавна изгорял град, мила. Там няма жив човек от 30 години, никой не успял да се спаси. Централата, в центъра на града, се е взривила – ужасна трагедия. 
– А този човек защо ходи там?
– Любимата му е живяла и загинала там, малко преди да се оженят. Сяда в това купе всяка седмица от 30 години. Казват, че преживява всеки път  последната им среща. 
– Значи е луд?
– Не е, просто когато настоящето ни е трагично, душата ни прави спомените видими в реално време само за нас. В съзнанието му сега съществуват само отминалите моменти, останалото са празни редове и многоточия…
– Откъде го познаваш?
– Подари ми пясъчен часовник, когато бях на твоята възраст.                
    
Дървото на часовника беше изгнило отдавна, едвам удържаше стъкленото му тяло, а песъчинките, залепнали една за друга, не можеха да преминат през тънкия процеп за бъдещето.
 
Теодора Евгениева Георгиева

Червена

16 October 2018 г.
Роклята й беше червена.
Тя не разбираше защо това трябваше да учудва някого. Огледа се около себе си. Беше пълно с такива като нея. Привлекателни, съблазнителни, предизвикателни – с една дума, червени. И то така ярки, че цялото шосе светеше от тяхното присъствие дори в най-дълбоките дебри на нощта. Тогава въздействието им върху бедните, замаяни главици на шофьорите беше сякаш дори по-осезаемо, неспособните да се борят със законите на природата мъже набиваха уморено спирачките и доброволно се предаваха всецяло на тяхното обаяние. И луната, и звездите, и дори съпругите, които изчакваха чинно своя ред вкъщи, цялото това времетраене губеше значението си и изведнъж никой не бързаше за никъде…
Затова тя не разбираше защо всички я мразеха толкова. Защо бяха тези свирепи погледи, които й хвърляха, каква беше причината за ежесутрешните ругатни, отекващи в съзнанието й през целия уморителен ден. С какво им бе навредила, с коя своя постъпка бе заслужила тази безпределна ненавист. Щеше да разбере, можеше да го разбере, ако някой от тях поне си бе направил труда да я опознае, преди да я съди – ако не поради друго, то поне в името на добрите маниери. Да се поинтересува от причините, довели я дотук, прикована към това шосе денонощно, ежемесечно, целогодишно, вечно. Да попита защо носи червеното така дръзко, по-дръзко от всяка от тях, толкова настоятелно, толкова отчаяно. И тогава тя – ако не поради друго, то поне защото вярваше в добрия тон – щеше да разкрие на любезния непознат всичко, абсолютно всичко, всяко затънтено кътче на покварената си душа. Щеше да бъде така добра да го направи, защото не ги мразеше. Не мразеше никого от тези, които спираха доброволно автомобила си пред дългата й, тъмна сянка, които я оглеждаха с най-искрена, нескрита неприязън и които с крайно отвращение и погнуса на лица продължаваха по пътя си. Не мразеше мъжете, които я заобикаляха отдалеч, сякаш бе прокажена, жените, които я проклинаха още щом зърнеха крайчеца на червения й воал. Не. Не можеше да ги мрази, защото не ги познаваше. Не можеше да ги съди, без да ги е попитала дали нещо не ги тревожи, каква е причината за вечно лошото им настроение или най-малкото – откъде са се сдобили с този толкова богат речник от псувни и проклетисвания, който имаше силата да я изненадва всеки Божи ден с по нещо ново. А тя трудно се изненадваше. Животът й бе тъй еднообразен пред неспирния поток от превозни средства, който течеше в краката й ден след ден, седмица след седмица, неделя след… Тя не знаеше какво следва. Ала едно знаеше със сигурност. Не би имала нищо против някой да я опознае. Току-виж дните й станали една идея по-вълнуващи, облагородени от ново, неочаквано чувство, пламнало между двама непознати. Например от омраза. Често с поглед, блуждаещ по тъмния път, тя се питаше какво ли бе да мразиш някого истински…
Часът беше 7:44. Рутината си вървеше. Тя се надигна на пръсти в очакване. Решаващият миг наближаваше. Тя захвърли зелената си рокля и червеното се разля в пълния си блясък…
Автомобилът спря рязко пред нея. От него не слезе никой. 
Тя се усмихна приветливо на своя най-редовен посетител.
– Добро утро, сър. Точен, както винаги – смигна му светофарът. Червената й рокля проблесна на фона на изгряващото слънце.
Автомобилът изсумтя.
– Имам ли избор? Независимо в колко тръгвам, всяка сутрин си откарвам по пет минути пред теб. Минимум.
– Боя се, че имате грешка, сър. Циферблатът никога не е показвал повече от 99 секунди на абсолютно никого – любезно му напомни светофарът.
– Защо ли имам усещането, че специално за мен винаги са повече?
Светофарът се усмихна доволно. Броячът може и да не беше особено красноречив или пък кой знае колко вълнуващ събеседник, но поне винаги бе под неин контрол. Тя се бе научила как да се справя с времето.
– Винаги съм смятала, сър, че вашите усещания са мистерия, която чисто и просто не може да бъде разбулена. Освен ако, разбира се, не допуснем немислимата възможност моите безсмислени брътвежи да ви отегчават до такава степен, че да изкривяват времето за вас, по един, бих казала, доста извратен начин.
– Не думайте – въздъхна безсилно автомобилът. – И колко още ми остава?
– Точно 43 секунди – потупа светофарът разсейващия сутрешния мрак брояч. – Но само в случай, че се откажете от изключителната възможност да останете до мен малко по-дълго от необходимото.
– Ще се откажа, покорно Ви благодаря – нова вълна утринна надежда заля студеното лица на автомобила. – За 43 секунди мога и да успея да си спестя обичайните Ви…
– Тогава започвам. Не мога да проумея как е възможно джентълмен от такава висока класа като Вас с такъв безупречен вкус и изтънчени маниери да бъде същевременно толкова невеж и бих си позволила дори да отбележа – сляп! – относно чувствата, които може да изпитва една безсилна жена като мен спрямо него. Толкова ли е трудно да разберете, че Ви обичам…
– За Бога, милост!
– …че сме създадени един за друг, щом Съдбата ни среща всяка сутрин точно в 7:45, че самата тя ни дава шансове отново и отново, които Вие пропилявате отново и отново всяка Божа сутрин, шансове да се опознаем и… може би… студената ви броня да се разтопи, поне да се размекне от чувства по-благородни, на които не сте мислили, че сте способен…
– Бронята си ми е добре. Чух достатъчно! – автомобилът се приготви да си върви.
– Спрете! Моля Ви! В името на любовта, която ни свързва, спрете и почакайте. Не бързайте, както вечер не бързат опиянените от красотата на нощта любовници, които, веднъж спрели пред червения сигнал, не могат отново да потеглят дори когато тяхната любима вече ги е пуснала на свобода, когато кралските цветове повече не задължават, когато остава само зеленото, цветът на природата, която всички уж обичат и всички подминават…
– Вие вече сте в зелено! – изкряска като обезумял автомобилът и, погнат от неспирните клаксони зад гърба си, възмутени от непростимото му няколкосекундно подмотаване, потегли с немислима скорост напред.
– Почакайте, моля ви! – изплака отчаяно тя. Последната капка кръв се бе изцедила от лицето й и пръст при пръстта, за всички останали тя се сля с околната среда, със зеленината на дърветата, които безспорно ограждаха шосето, защото очевидно за всички тях светофарите бяха едно с природата. Гласът й губеше своята предизвикателност, губеше своята сила и значение за тях, губеше себе си. – Отново не можах да Ви попитам. Кой е любимият Ви цвят…
След време, разбира се, отново светна червено. Такъв е кръговратът на живота. Но него вече го нямаше, с лъскавата му броня и арогантните му, резки черти. Нищо. И утре е ден. И утре е 7:45. И утре щеше да дойде. В едно от многото утрета най-сетне щяха да се опознаят. Той щеше да разбере защо тя толкова често носи червено и защо задържа бедните автомобили така дълго в краката си, докато трескавият й поглед блуждае в пространството над шосето. Тогава тя щеше да може да го съди. И може би дори да го намрази.
 
Аделина Георгиева Христова