Братя Мормареви

 

Когато мисля за моето утре

 

Един известен и успял българин написа във Фейсбук: „Ако приемем, че България никога няма да стане нормална държава, ще си спестим много напразни усилия и разочарования, и ще бъдем по-малко нещастни.”

Той е на възрастта на родителите ни и изглежда уморен като тях.

Когато мисля за моето утре, си представям, че живея в държава, в която на тяхната възраст няма да изглеждам уморен и обезверен.

На тяхната възраст искам да имам усещането, че съм на точното място. Че дори и да не съм постигнал някои от мечтите си, моите деца ще имат тази възможност. Не искам да се страхувам, че ме чакат унизителни старини. Не искам да мисля, че няма смисъл да задържам децата си в тази страна.

Не искам да мисля за моята страна като за тази страна.

Искам да живея в държава, в която има много млади хора. В която възрастните и семействата с малки деца са щастливи и се чувстват у дома. Това е знак за добре функционираща държава. Искам да виждам възрастни двойки, които се държат за ръце и лицата им излъчват спокойствие и доброта.

За една държава се съди и по това как се отнася към най-бедните и слабите си граждани. И до колко обществото е добронамерено към различните. Искам да виждам хора в инвалидни колички в парковете, планините, на морския бряг и в автобусните екскурзии из страната. Това, че днес почти не ги срещаме сред нас, не означава, че ги няма. Означава, че държавата и обществото не са им дали възможност да живеят като всички останали.

Искам да живея в държава, в която няма бездомни животни по улиците – това е знак, че хората са отговорни към домашния любимец, когото са решили да отгледат. Както казва лисицата, опитомена от Малкия принц на Екзюпери: „Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил.”

Искам да има природа, да е останала природа в моята страна. Не искам да живея сред бетон и сивота, искам хората да залесяват хълмове с дървета, които да растат заедно с техните деца.

Искам да има изкуство и празничност в делниците. Животът да не е само правене на пари. В на пръв поглед уредени и добре функциониращи държави хората понякога са толкова стресирани, че периодично се случва „да им избият бушоните” – някой „превърта” и разстрелва невинни деца, жени и мъже в училища, офиси, молове. Затова мнозина стават последователи на едно ново движение – дауншифтинг. Буквално означава: „превключи на по-ниска скорост”, увеличи свободното време, избягай от капана на системата, превръщаща те в бурмичка и роб, който с много стрес и много труд изкарва пари, за да си купи поредната ненужна вещ. И аз като последователите на дауншифтинг искам да живеят в държава, която не те притиска отвсякъде с послания: „Купи”, „Бъди в крак с модата” и „Зарадвай близките си с най-новия модел на…”.

Искам да живея в държава, в която потреблението и шопинг-терапията не са основният фокус. Сред приятелите ми да са повече тези, които мечтаят да станат изобретатели като Стив Джобс или Стивън Хокинг, а не просто собственици на яхта и хотел на морето.

Искам училището да ни учи как да бъдем успешни, но също и как да бъдем щастливи. Да ни насочва към важните неща в живота. Да ни помогне да разберем в какво сме най-добри и с кои наши умения можем да бъдем най-полезни на държавата си. Да не се сменят само учебниците, а да я има връзката с онова, което предстои след абитуриентския бал.

Искам държавата да не “произвежда” безработни висшисти, които после се преквалифицират във фризьорки или таксиметрови шофьори. Защото и образованието е като всяко друго производство – трябва добре да се планира и организира, нуждае се от мениджмънт и маркетинг.

Искам да живея в държава, в която икономиката има превес над политиката. И в която политиците не ни занимават главно със себе си. Искам те да си вършат работата така, че да ми помагат и аз да си върша моята.

Искам всеки да знае правата и задълженията си. Не искам да си губя времето с жалби до доставчиците на топлинни и мобилни услуги.

Искам държава, в която има ред и правила, които се спазват. Законът да не е „врата в полето”. Да има гражданско общество, което да реагира на всеки произвол. Това е най-важното всъщност. Това е основната разлика между нормалните и другите държави. В нормалните демократични държави хората са съпричастни един към друг и имат непоносимост към несправедливостта и неспазването на закона.

Демокрацията означава опитомяване, в смисъла на думите на лисицата на Екзюпери. Гражданите стават отговорни за политиците и политиците – за гражданите. В нормалните демократични държави гражданите излъчват най-добрите от тях в управлението на страната. Върхът на държавността трябва да е за пример – защото всички надолу по веригата копират онова, което виждат на върха. Ако на върха са корумпирани, и в подножието му започват да крадат, ако „горе” са бездуховни, неуважението към знанието и културата се предава и на обикновените хора. През 1943 година, в разгара на Втората световна война, английският министър-председател Уинстън Чърчил събрал екипа си, за да разпределят държавния бюджет. Съветниците му препоръчали съкращение от бюджета за култура за сметка на увеличение на военните разходи. „Ако ще трябва да режем от парите за култура, то за какво ни е тази война?”, казал Чърчил.

Искам моята държава да не инициира и да не поддържа войни. Войната обезсмисля всичко. Да живееш в мирно време е най-големият шанс в един човешки живот. И признак за най-голямата държавническа мъдрост и отговорност на управляващите политици.

Искам моята държава да е уважавана по света. Като кажа коя е родината ми, да не я асоциират с разруха, корупция, престъпност и потоци имигранти.

Да не я свързват с бедност и залез.

Искам държава с бъдеще.

Има една песен, която родителите ни обичат: „Утре започва от днес” на състава от тяхната младост „Диана Експрес”. Ако искаме да живеем в мечтаната държава,  промяната трябва да започне от днес. И да започне първо от нас самите. Трябва всички да се потрудим за такава държава. Без да пестим усилия и без да се боим от неименните разочарования по пътя.

Антъни Витас Джоуид

На кафе с уличния музикант от Рurple haze boulevard

Полъхна нюйоркският ветрец, наведен надолу и леко вдясно, готов да се впусне в звучна и трепетна целувка със посребрените струни на моята китара, поглъщайки напълно сладникавия и леко блудкав вкус на простичката, но звънлива комбинация от акордите ла минор, до мажор  и сол мажор в такт 4/4. Слънцето тъкмо отваряше очи и пръскаше сънените си сутрешни лъчи по талантливия булевард Purple hazе . Ранните птици, стъпваха върху лъчите на фона на моята сутрешна песен и по този начин рисуваха хиляди картини, които аз кръщавах ,,Как би изглеждал този тон в песен”. Всеки ден се раждаха хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание.

– Всеки ден аз излизам и свиря. Свиря пред минувачите. Хората, които пият сутрешното си кафе с моите песнички, и хората, които пият вечерното си питие на по цигара и размисъл, на мелодията на хедлайнъра на всеки мой работен ден Джими Хендрикс. Също така свиря за приятелите, и последно, но най-важно – за семейството.

Аз съм уличен музикант. Това е моята работа. Хората минават, спират се, заслушват се, усмихват се и ми оставят по някой долар. Аз прекарвам средно около шестнадесет часа от деня си на тази улица. Аз съм първият, който пристига, и последният, който си заминава. Булевардът не е оживен и е един от най-малките в цял Ню Йорк. На него има само шепа магазини, адвокатска кантора на един квартален дегустатор на вино Роджър Уайт и една школа по изобразително изкуство, запазила се от стария Purple haze. Преди около 20 години тази улица беше известна като бродуей на уличните музиканти и заради обстановката имаше и много школи по изкуства. Purple haze boulevard беше дълга над 40 мили и на всеки 20 ярда стърчеше уличен музикант. Този булевард бе създаден и кръстен от хора, обединени от идеята Ню Йорк да има своя легион от улични музиканти, чийто взвод бе кръстен на безсмъртната песен на Джими Хендрикс. Всеки ден хиляди музиканти излизахме и свирехме, повечето от нас за препитание и шепа хора за удоволствие. Баща ми беше един от първите, които започнаха това движение. Помня как с майка ходехме при него всеки ден точно в 16 часа. Всяка вечер заспивах под звездите, легнал на гласа на майка ми, завит с мелодията от китарата на татко.

Откакто се помня, родителите ми свирят и пеят. Всеки път като дете, когато се разплаквах, мама запяваше, галеше чипия ми нос и ме целуваше по челото. Тя ме завиваше в оскъдна, но така топла завивка от мек, нежен, всеотдаен глас. Всеки път, щом тя пееше, тя разказваше история. Това е пеенето. Да разкажеш историята си. Нямаше по-добър разказвач от нея. Всяка нейна история потапяше в океан от емоции, желание и страст. Страст, която караше да я слушаш. Хората често спираха и я слушаха без значение дали имаха други задължения – всичко просто се забравяше, щом тя запееше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й. Освен лицето й. Обруленото от живота лице. Лице, на което всяка една бръчка говореше сама за себе си и допълваше още по-силно образа на уличната певица. Бях на 11, когато болестта почука на вратата ни и бог се появи да прибере любимата си певица, която щеше завинаги да промени райските улици. Тя ми завеща гласа си. Каза ми никога да не спирам да пея и винаги да допълвам татко в музиката, както правеше тя. Каза ми, че ще се усмихва всеки път. Всеки ден. Всяка минутка, в която ние работим. ,,Никога не съм мечтала да имам по-добър заместник”, каза ми тя. Погали чипия ми нос, целуна ме по челото, разроши къдравата ми средно дълга коса и… запя на бога!

Тогава всичко се промени.Ако майка ми беше гласът на булеварда, то баща ми беше неговото сърце. Всяка сутрин излизах с татко и пеех. Винаги, точно след третата песен, той ми казваше: ,,Имаш гласа на майка си”. Аз се усмихвах и продължавахме да свирим и така сякаш не я бяхме загубили. Обожавах да слушам как баща ми свири. Как натискаше струните със страст и ръката му галеше китарата, която издаваше хиляди звуци, за да покаже колко й е приятно. А Джак от школата по изобразителни изкуства минаваше по няколко пъти на ден и ни оставяше нещо за хапване. Не го правихме пари, имахме купища, но те не можеха да купят това, което ни изкарваше всеки ден на тази улица. Още когато бях на 13, булевардът започна да обезлюдява и започнаха да го скъсяват. Татко изглеждаше притеснен. Опитваше се да го скрие от мен, но аз виждах в очите му, че той се притесняваше, че улицата ще умре. Влюбих се, влюбих се в това място и всеки път, когато затваряха някоя школа или виждах празнина на 20 ярда, запявах още по-силно.

Най-голямата загуба за Рurple haze boulevard настана, когато неговото сърце бе повалено от рак на белите дробове. Баща ми отиде да запълни свободното място в уличното дуо в рая. Когато бях на 14, няколко дена преди да засвири на ангелите, той ме извика сутринта преди работа.

-Синко, скоро отивам при майка ти. Ти ще живееш сам. Джак, ще се грижи за теб, но ти никога няма да си сам. Подарявам ти своята китара и всеки миг, всяка минута, в която свириш, аз ще съм до теб. Когато запееш, ще почувстваш майчината ръка на рамото си. Хората от Purple haze ще се нуждаят от някой, който да поддържа живота на умиращия булевард. Ти ще се справиш, вярвам в теб! Съжалявам само, че няма да доживея да видя величието, което ще стигнеш. – Сега го разбрах. Той не беше тъжен, защото булевардът замираше, а защото нямаше да сме заедно. – Не спирай да свириш, а аз ще те слушам от небесата. Като малък, заспиваше под ла минор, а сега той ще бъде нашият сигнал. Удари струните и погали човешките уши с ла минор и аз ще съм вече до теб. Всяка секунда, в която свириш и пееш, няма да си сам, ние ще сме до теб.

Противно на думите си, той знаеше, че няма да е така. Захвърлих китарата в празната стая на родителите ми и не погледнах повече към нея.

Дълго след смъртта на родителите ми гласът и китарата бяха заключени там и душите им бяха приковани в малката грозна стаичка. Бродех из улиците и гледах мръсотия. Издържах се с това, което родителите ми бяха заработили, а аз сега го пропилявах за вино и цигари. Една вечер бях седнал на една пейка, когато от съседната къща чух викове и видях в двора как спорят майка със своя син. Спорът се беше разгорещил и момчето удари майка си. ,,Как можа да ме удариш, аз съм те научила на всичко…” Не след дълго срещнахме поглед с момчето. Пребих го. След 72 часа Джак ме прибра от ареста и ме закара в апартамента.

– Заповядай, имаш нужда от цигара – каза той, подавайки ми запалена цигара.

– Защо се занимаваш с мен?

– Защото си негов син. Ти си син на създателя на Purple haze bul.

Настъпи дълго мълчание, докато не чух позната мелодия. Ла минор. На следващия ден се върнах отново на работа.

Всеки ден. Аз съм на ,,purple haze ” с китарата на баща ми и гласът, който майка ми ми даде. Независимо от метеорологичните условия аз съм там. Целувам небесата и пробивам дупка в тях. Свиря. Изпълнявам това, което ми е завещано. Целият ми свят е събран в един изоставен булевард.

Всеки ден. Точно в 16 часа. Моята жена идва с двете ни деца. Тя свири на цигулка, а двамата ни синове припяват и свирят импровизирани перкусии. С нея се запознахме една дъждовна вечер. Аз се бях скрил с китарата на татко под един импровизиран от мен навес, специално за такива случаи. Тя се прибираше от работа. Аз я бях виждал, защото няколко пъти се беше спирала да ме слуша. Мокра и изморена, тя бързаше да се прибере у дома, но тогава аз я извиках, усмихнах й се и помахах с ръка да се подслони при мен. Спонтанно и непринудено заговорихме и в един момент запяхме под ла минор, а след това внезапно просто спрях да пея. За да я слушам, за да чуя нейната история. Отдавна не се беше случвало това, откакто мама почина. От 11-годишен. Неусетно нощта свърши, но нашият концерт продължаваше. На сутринта и двамата бяхме изморени. За първи път пропуснах работен ден и прекарахме деня вкъщи с нея. След това тя напусна работата. Взе цигулката си и запя с мен. Три години живяхме заедно и няколко пъти тя ме моли да променим квартала. Градът. Нещо. Но единствената промяна беше раждането на нашия син. И после на втория. Както всички деца имат нужда от баща си, и те не бяха по-различни. А Purple haze имаше нужда от мен точно колкото аз от него. Аз съм бард. Поет с китара. Уличен музикант. Имам жена и две деца. Живеем тук на булеварда. Свирим и пеем под звездите, подаряваме посланието си и увековечаваме булеварда. Майка, татко. Аз. Жена ми. И нашите деца…

С това завърши историята си уличният музикант и хвърли фаса си в празната чаша кафе.

– Благодаря ти за историята, музиката и кафето.

Дългокосия къдрав бард със стърчаща брада, последният останал уличен музикант на boulevard Рurple haze, прегърна китарата си и започна да свири. Чух ла минор. Започна нов ден и хиляди нови картини се заподреждаха в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Слънцето отвори очи. Нюйорският ветрец застина и се заслуша в историята.

 

Християн Асенов Бачков

„Тука може само „Не може!”

Разказ

Стоян бил обикновено българско момче, което като всяко друго българско дете ходело на училище – разбира се, пак в най-обикновено българско училище. И като всеки друг ученик, достигнал до втори клас, вече добре знаел всичко онова, с което трябва да се съобразява по цял ден в това училище! … (Тук правя малка пауза, за да дам възможност на четящите ученици на спокойствие да освободят въздишката си на досада.)… Даааа, така е! След бурния и пълен с нови запознанства и режими Първи клас, после след първата Голяма, но не до там голяма по безгрижие ваканция, вторият Първи звънец с усилие в крайна сметка, върнал по чиновете новите второкласници. Между тях е и Стоян, разбира се. Укротяването на чиновете било трудно, наистина, но то не можело да се мери с трудността да се ангажират умовете на учениците в полза на уроците. Момчето все още имало много да разказва за ваканцията на приятелите си, но сега трябвало да гледа само гърбовете им. В Първи клас по съвет на майка си той си избрал първия чин, но после бързо разбрал, че не му допада през цялото време да гледа само напред към дъската. Затова сега, в началото на втори клас, решил да провери как е, ако седне най-отзад. И ето, че и тук не било добре – сега пък гледал само гърбове пред себе си! Всъщност, при този опит за промяна осъзнал, че където и да седнел той все щял да е недоволен – нямало никакъв вариант, който да предлага общуване със съучениците си в часа! „Защо тогава изобщо ни събират в клас?” – запитал сам себе си наум! „Казват, че в клас се учим заедно, а всъщност излиза друго! Ние не учим заедно, а седим възможно най-изолирани един от друг! Едно време поне чиновете са били с по двама ученика, а сега – и чиновете са за по един! В час не ти дават дори да прошепнеш на съседа си в ухото, че искаш да ти услужи с резервна химикалка! А като стана дума за химикалка – докога ли още ще са задължителни за писане?! Нали вече изучихме ръкописните букви в Първи клас? Все говорят за техническо обновяване на българското училище, а продължаваме да пишем с допотопни химикалки! След като в училището има компютри, защо да не пишем с клавиатури? Така хем ще изучаваме информационните технологии, хем и граматиката ще си подобряваме! Нали грамотността е най-важното! По този начин и тетрадките ще станат излишни, от което пък следва, че ще спрат да ги произвеждат, т.е. ще спрат да секат дървета за производство на хартия! И изобщо, излиза, че заради никому ненужното учене на ръкописен краснопис от всички днес продължават да се секат гори в планините!…” Роптаел си тъй наум Стоян, без да внимава в урока и в един момент чул резкия укорен въпрос на госпожата: „ Стояне, къде витаеш из облаците, а не пишеш задачите, които диктувам?!” Ученикът се намусил, и възмутено отговорил, че не витае из облаците, а из горите, дето щели да изсекат, за да направят нови тетрадки. И понеже той е защитник на природата, затова бойкотирал тетрадката! Това вместо да накара госпожата да се замисли колко е право момчето, я ядосало още повече и викнала:”Не може да не пишеш! Дай си бележника!” . „Защо, госпожо? Похвала ли ще ми пишете, че ме е грижа за природата?”- подскочило обнадеждено момчето. „ Не! – троснала се госпожата – Бележникът не е за похвали, а за порицание със забележки!” „Значи в него няма място за похвали!?”- сам си извадил извод Стоян. И докато госпожата му пишела поредната забележка часът свършил, но момчето продължавало да разсъждава над несправедливостта в бележника да се пишат само лошите прояви на учениците.”Наистина е несправедливо! Нали казват, че всеки човек има и добри и лоши страни – защо тогава в бележника, който служи за записване на важните неща по успеха и развитието на ученика, добрите постъпки не намират място? Така те се забравят, а лошите си остават записани завинаги. Наистина не е честно!…” И докато се опомни от мислите си, Стоян осъзнал, че закъснява за часа по физическо. Когато накрая влязъл в спортния салон, учителят го посрещнал с думите: „Стояне, още ли си в час по математика? Къде ти е спортния дух, та пак закъсняваш?” „Господине, мисля, че и математиците имат спортен дух. Нали затова се организират математически олимпиади?! Те също са състезания!… Не може ли хем да смятаме, хем да играем с топка, например? С такава игра тренирах през ваканцията и вече мога да умножавам…” „Не може Стояне, не може! Математиката е едно, а спортът – друго! Учебните програми са отделни и не може да се смесват!” „Защо пък да не може?” – запитало се и този път наум момчето. За втори път се сблъскал с учителското „Не може!” и отново посърнал. Оставил мислите си на пейката и влязъл в строя. Прекарал някак си и тоя час, но му останала надеждата, че в часа по български език, които следвал ще му бъде по-приятно. И това било така, защото искал да изненада госпожата с домашното си, което написал по нов, различен и интересен начин. Но, какво се случило за негова изненада? След като госпожата погледнала тетрадката му най-възмутено я вдигнала за да покаже на всички как „Стоян вчера докато е пишел домашната си е решавал и игрословици, и как домашната му заприличала на тетрадка за забавления, а не за сериозни домашни!” „Но, госпожо, аз нарочно така си написах домашната, за да изглежда по-интересно в тетрадката ми! Мислех, че и на Вас ще Ви е забавно да видите моя начин!” „Ами никак не ми е забавно! Дори напротив! Не може да превръщаш домашните си в игрословици!”… Пак това „Не може!” След като го чул за пореден път от устата на учител Стоян вече за нищо повече нямал желание. В края на учебния ден момчето вече било достатъчно разочаровано, за да мисли и предлага каквито и да било други идеи по учебните методи, тактики, прийоми и т.н., с цел по-интересно и по-лесно научаване на уроците. И унило си тръгнал за вкъщи. Но, минавайки по коридора преди изхода на училището погледът му се спрял на нова анкетна кутия. На нея пишело „Конкурс за мото на нашето училище”. Изненадал се на интересната инициатива, но пък изобщо не се подвуумил какво да напише на анкетния лист. Предложението му хем показвало самата истина, хем и било кратко и находчиво римувано:

„Тука може само „Не може!”

Сгънал листа на две и с въздишка го пуснал в урната мислейки си, че едва ли журито ще го хареса, но поне се надявал да го прочетат.

И от следващия ден Стоян коренно се променил. Станал кротък, мълчалив и изпълнителен, защото вече знаел, че именно това учителите очакват от него. Постепенно се превърнал в незабележим като повечето от  неговите съученици, изпреварили го по влизане в правия път на българското училище. – пътят на „Не може!”…, пътят който реже крила, носи досада в училище, а и след него не води до никъде.

Елица Светославова Ганева

Николай

Николай яде моливи. Знам, защото го видяхме да дъвче един цветен молив и да плюе някаква каша с цвят на дървесина, примесена с нещо червено, което някои помислиха за кръв, но аз подозирам, че беше сдъвкан графит.

Но на Николай му няма нищо. Той си е наред. Просто явно обича моливи. Сигурно в неговите очи аз съм побъркан, понеже ям нормални неща, като сандвичи например.

С него обаче си приличаме по едно нещо; и Николай, и аз се страхуваме от тайнствения кабинет в мазето на училището. Веднъж се промъкнахме там и гледахме през ключалката, видяхме препариран лебед и човешки череп (който май не беше истински, но кой знае), а после подухна мистериозен ветрец и тъкмо да си признаем, че сме се изплашили, когато дойде един учител (един висок и намръщен, не ни преподава, но съм чувал, че много крещи), хвана ни за вратовете и ни изгони[1].

Николай яде моливи, аз ям сандвичи и двамата кроим план да се промъкнем в тайнствения кабинет и да го претърсим. Плаши ни, но и ни е интересно и ни привлича, както повечето плашещи неща.

-И как да съм сигурен, че наистина сте били там вътре? – казва наш приятел (няма значение кой, тъй като всички го казаха). – Трябва да донесете доказателство!

А Николай се изплюва отстрани в градинката и казва, че аз ще донеса лебеда, а той – човешкия череп, естествено по-зловещото се падна на него, нали той все пак предложи. И всички са доволни, защото ги е шубе да слязат долу и да видят тези неща сами, но все пак с удоволствие биха ги разгледали, стига някой да им ги донесе.

С Николай си направихме план, написахме го в тетрадка. Определихме дата за проникването – вторник, по време на часа по физкултура, когато в цялата суматоха никой няма да забележи, че ни няма.

Николай дъвче молив, плюе по земята и се спотайва. Казвам му да не плюе – това е веществено доказателство. Улика за нашето влизане с взлом.

-Влизаме ли?

-Влизаме.

-Хайде тогава!

-Не, чакай… Не, ти влез, аз ще дойда след теб.

Всъщност лъжа. Бъз ме е. Николай тръгва, а аз се обръщам и се измъквам тихо, докато вратата на кабинета се отваря някъде зад гърба ми…

Никой повече не видя Николай. Не дойде за часа по английски, изпусна и музиката. Нямаше го вече четири дни и всички мислеха, че е болен или се е преместил, но аз видях полиция пред дома му на път за вкъщи. Около две седмици по-късно наминах отново, просто за да се уверя, че още го няма, и този път на вратата им висеше черна панделка, а щом погледнах през прозореца, видях, че майка му плаче на люлеещия се стил. Тогава разбрах какво трябва да направя.

Сега се навеждам и поглеждам през ключалката на злокобния кабинет. Виждам познатата картинка, но този път сякаш има нещо различно. Ето го ей там препарираният лебед, а до него е човешкият череп… но сякаш сега е променен: по-бял е, а предните му зъби са странно изпилени, сякаш са дъвкали дървесина…

Потръпвам.

Николай вече не яде моливи.

 

 

Анастасия Стоева

Авторът

 

Беше пълнолуние. Естествено. Едва ли Луната осъзнаваше колко поетична може да е тя за хората при определени местоположения спрямо Земята и колко незабележителна – спрямо други. Но истината е, че светлината на Луната правеше гората красива. Красива, както е красива жената, оставила обожателите си да се избият в нейна чест пред очите й. Бялата светлина беше изцедила и последната капчица кръв от лицето на гората. Беше я вкаменила. А по този камък не танцуваха самодивите, горските чеда, както се полагаше. Посещаваха го единствено бездомните призраци, чули вече достатъчно страшни истории за себе си, за да продължат спокойно социалното си съществуване. Мъртвешкият живот изглеждаше единственият обитател на гората. Ала ако Луната се загледаше по-внимателно, щеше да види, че в гората блещука светлина. И… колко странно! Тази светлина не беше нейна, а идваше от една запалена свещица, от една малка къщичка, така умело скрита между дърветата, че сякаш покривът й бе съграден единствено от клоните на гората.

Ръката на жената трепереше. Затова вощеницата постоянно се движеше и светлината, която носеше, беше непостоянна в своята постоянност. Непостоянна като живота и като надеждите на бедната жена. Надеждите умираха една след друга, раждаха се нови, избиваха жестоко сестрите си и пак се раждаха от тленните си останки. Но Надеждата… Е, тя вече беше друго нещо. Надеждата умира последна.

Лицето на жената не бе нищо особено. Тя беше от хората, които преспокойно могат да бъдат бъркани с други или съвсем забравяни, дори след цял съвместен живот. Снагата й не беше нито малка, нито голяма, косите й – кестеняви, очите й също бяха кафяви… О, не… Тези очи… В тях имаше нещо. Смелост? Страх? Не, нито едно от двете. Може би нещо средно. Може би има дума за него, но тя прекалено старателно бяга от ума ми. А може би просто не мога да осъзная, че думата, която искам да кажа, е умора.

На вратата внезапно се почука. Жената скочи от ръба на леглото, пристъпи две крачки, след което се олюля и се вкопчи в малката дървена люлка насред стаята. Големият бял вълк, който до преди миг лежеше в краката на девойката, вече беше готов да посрещне неканения гостенин по един или по друг начин. Неспирното тиктакане на часовника и без друго изнервяше достатъчно недоспалото животинче.

– Спокойно. Успокой Липа! Чувам дишането й оттук – долетя един не особено героично настроен мъжки глас.

Жената си отдъхна и този дъх беше достатъчен да я повали на земята. Всяка клетка на тялото й се бореше за сън. В този късен час това й бе наредено да прави. Да спи. За щастие Кар веднага се озова до нея да я подкрепи.

– Благодаря, но все пак беше редно да затвориш вратата – пророни изтощено жената.

Кар послушно се върна да изпълни поръчението. Вълчата усмивка на Липа очевидно му се подиграваше, но той не обърна внимание. Лицето на мъжа бе придобило угрижен вид.

– Спокойно, всичко е наред – започна той първоначално тихо, но после осъзна, че не говори само на себе си. – Всичко е наред. Сега ще ти обясня. Но първо седни.

Жената поклати глава.

– Не мога – почти изплака тя. – Той вече каза, че спя. Но е пълнолуние. Не искам да Го посрещна, докато спя… А Той ще дойде…

– Спокойно. Чуй: имам добри новини. Да сме благодарни, че Той никога не си подрежда библиотеката. И наистина ми коства много, за да отворя вратата на личния Му кабинет въпреки Волята Му. Та там… намерих бележките! И познай какво – читателите те обичат! Всички до един са го записали в Книгата. Да сме благодарни, че Той не е особено подреден, та върху Книгата беше и кореспонденцията му – за която ти въобще не си ме молила – та… Хм… Какво щях да кажа… Да, читателите са възхитени от постъпката ти при реката. Всеки друг би оставил Лилия на върколаците…

– Не, никой не би я оставил. – Добрите новини й носеха някакви надежди, в които тя отказваше да повярва. Жената започна бавно да обикаля стаята в опит да ги пропъди. –  Тя е още дете, а Авторът искаше точно аз да я изоставя…

– Спокойно. Но ти му се опълчи – Кар шептеше толкова тихо, че Липа му изръмжа, за да му напомни, че е в нейна, а не в компанията на Авторът. – Добре, права си – погледна вълчицата иззад дебелите стъкла на очилата си и повиши глас. – Ти му се опълчи. И това е невероятно! Никой друг не го е правил! Взе решение сама и го осъществи! Виж се: дори сега оставаш будна въпреки Волята Му…

– Точно затова Той иска да ме убие – отново го прекъсна жената. Цялата трепереше. – Станах неконтролируема. Станах опасна. Той искаше нейната смърт, смъртта на Лилия – и аз обърках плановете Му. Намесих се, а дотогава никой не ме забелязваше. Авторът вече си има главни герои, но му трябват и безгласни букви. Не може една безгласна буква да стане герой, това ще наруши неговия съвършен баланс. И за да възстанови хармонията, Той ще ме убие. И мен, и детето, което нося. Господи, не трябваше да се меся…

Жената рухна на земята. Обгърна главата си с ръце, за да не може приятелят й да види сълзите й. Защо го направи, при положение, че му доверяваше всичко – сама не разбра. Вълчицата й се приближи да нея и започна да я ближе по мокрото лице. Кар гледаше отстрани. Знаеше, че трябва да направи нещо, но Авторът не му даваше идея какво. В къщичката се чуваха само хлиповете и тиктакането на часовника.

Изведнъж жената вдигна очи. Прокара пръсти през меката козина на животното, нейната приятелка. Крепейки се на нея, жената се изправи.

– Прости ми – тишината вече идваше от нейния глас. – Не го мислех. Авторът ме накара да мисля, че трябва да го мисля. Но не е така. Не съжалявам за това, че спасих живот. Единственото, за което съжалявам, е за бебето ми. Но Той… Той няма да го накаже, нали? Едно неродено няма никаква вина…

– Спокойно, разбира се, че няма – Кар винаги си бе мислил, че на чутите въпроси се отговаря по-лесно, отколкото на видените. – Няма да посмее да докосне нито теб, нито детето. Та читателите те обожават. Ако Той ви нарани, те ще го заклеймят. Освен че ще го наричат „убиец“, повече няма да купуват книгите му. И той го знае, както го знаем двамата с теб. Няма да посмее.

– Сигурен ли си? – в погледа й се четеше Надежда.

– Спокойно. Напълно – И двамата приятели се вкопчиха в няма прегръдка. Жената спря да трепери. Вече дори не й се спеше…

Останаха така няколко дълги минути, а тишината трябваше да действа като приспивна песен. Тишината… Вълчицата изскимтя. Сърцето на жената в миг се вледени.

– Часовникът – бързо се дръпна от Кар. – Часовникът спря!

Луната свиреше на своята тишина. От нейната арфа се откъсна един-единствен самотен звук. Вой на върколаци. Вълчицата отново застана до господарката си, враждебна към целия свят, освен към нея.

– Трябва да тръгваш – безчувствено рече жената. Това не беше заповед, не беше молба, не беше желание. Просто отбелязване на фактите.

– Не, ще остана – отвърна Кар, защото някой му нашепваше да го каже. Това обаче бе и неговото истинско желание. Ако той можеше да избира, нямаше да се фука с подобни реплики, но щеше да остане. А сега трябваше да направи точно обратното. Беше го страх, а не искаше да го е страх. Няма значение. Краката му вече го бяха повели към вратата.

– Моля те, трябва да тръгваш – тези думи не трябваше да са безчувствени, а бяха. Мускулчетата по лицето й отчаяно се опитваха да изразят някаква емоция, която да придружи баналната фраза, ала жената упорито се съпротивляваше на тялото си. Само за миг в очите й просветна искра – Наистина – не знаеше дали беше изтъркано, но тази думичка си беше от нея.

Кар я погледна тъжно. Може би Авторът по-нататък щеше да им измисли щастлив край заедно. Може би някога щеше да му уреди поне една среща с нея. Но не. Нейната воля беше прекалено силна. Един последен поглед и Кар се шмугна през рамката на вратата.

Жената се смъкна отново на пода. „Поне да беше затворил вратата“ – вяло си мислеше тя. Не че имаше значение. Десницата й разсеяно галеше вълчицата. „Сега какво се очаква от мен? Със сигурност не разсъждения за вратата. Със сигурност не героичност. Това кой го помисли? Аз или Авторът? Трябва ли да бъда смела?“.

Върколаците наближаваха. Липа настръхна цялата, готова за битка. Жената реши. И тя ще се бие!  Мускулите й импулсивно я повдигнаха. Отново погали дивия звяр, който щеше да жертва живота си за нея. За част от секундата вълчицата я изгледа с мил кучешки поглед, след което веднага се озъби и заръмжа към отворената врата.

– Благодаря ти, Липа – изговори с усилие жената. – Права си. Битката не е за мен.

И отново седна на земята. Върколаците нахлуха в къщичката. Липа се нахвърли срещу тях. Миг по-късно се чу жално изскимтяване. И то продължи само миг.

Жената обгърна главата си с ръце. Не трябваше, но щеше да плаче. Дребни сълзички едва-едва се затъркулиха по лицето й. С последен дъх изгаси свещта. Луната не трябваше да вижда нищо.

 

Аделина Георгиева Христова

А сега накъде? Този въпрос не даваше мира на Мира от много време. Знаеше, че ще може да остане в дома за деца, лишени от родителски грижи, докато завърши училище. А после? Брат й Мишо излезе миналата година и почти не го беше виждала оттогава. Веднъж се появи с нови дрешки и насинено око и повече не се беше вясвал. Чуваше го от време навреме, но така и не можа да разбере с какво точно се занимава и къде се подвизава. За разлика от много други деца от дома, Мира се опитваше да бъде добра ученичка. Стараеше се, въпреки че й беше мого трудно. Бяха се озовали там с брат й преди много години, след ужасната катастрофа, която отне родителите им и целия им свят. Тя беше по-малка, но бдеше като орлица над батко си. Ако не беше нейната настойчивост и неговата братска обич, може би той въобще нямаше да може да завърши училище и кой знае откога щеше да е попаднал в полицейските регистри.

Но ето че след като излезе от дома, вече не беше под нейните грижи. Искаше му се да има живота, който имат другите младежи, но никой не го беше научил как да го постигне. Знаеше, че хората ходят на работа, но как се намира първа работа без никакъв опит…, без никаква подкрепа…, без никакъв съвет? Познаваше момчетата от близката автомивка и се пробва при тях. Работата беше тежка, а парите за нищо не стигаха…. Но там се запозна с интресни за него „играчи“. Те идваха с бързи коли, лъскави дрешки, и готини момичета… Искаше и той! Сприятели се с тях и бързо влезе в техния свят. Отначало го гризеше нещо отвътре. Ясно осъзнаваше, че не е редно да се влиза в чужди домове и да се отмъква каквото намери. Успокояваше се с това, че го играе само отцепка и лично той не си цапа ръцете. Доволен беше от това, което му подхвърляха като „заработено“. От време навреме ставаха и инциденти, особено като навлезат в територията на друга бригада, но това не го плашеше. Шефът беше поставил за цел да се разшири периметъра, а това не ставаше с преговори и добра воля. Авантюризмът му допадаше и той навлизаше все по-надълбоко в играта. Мислеше и за сестра си, кроеше планове… Знаеше, че това няма да й хареса, но не виждаше нищо друго. Знаеше какво става с другите момичета от дома… улицата ги чакаше… Тук с него беше опасно, но нямаше да се превърне в парцал. Той нямаше да го позволи! Ако тя си намереше друг начин за оцеляване, нямаше да й се бърка. Щеше да я остави да сама да реши, но това едва ли щеше да се случи.

Мишо не знаеше много за живота й през последната година. Не знаеше, че се беше записала на курс по фризьорство и че с присъщата й упоритост и старание изучаваше занята и беше най-добрата в курса. Не знаше нищо за нейните мечти и страхове. Не знаеше и колко красива е станала, въпреки че се досещаше…. Но знаше, че момиче в екипа ще е много полезно. Не буди подозрение, предизвиква умиление…. а може и да разпалва страсти. Той искаше да минат на по-високо ниво. Това с разбиването на апартаменти, отцепки и т.н. беше рисково. Всичко щеше да е много по-лесно, ако имат една примамка, чрез която да „превземат крепостта отвътре“. Трябваше само да я навие да се включи. Останалите от групата нямаха нищо против да пробват.

Дойде да я види на бала. Въпреки че й е брат, не можа да скрие, че ченето му увисна при вида й. Безкрайни крака, талия като на оса, напращели гърди, руси букли и изумрудено зелени очи… Просто съкровище! Само този невинен поглед много го смущаваше… Трябваше на всяка цена да я убеди!!! Ще използва всички средства, но трябваше да я има в бандата!

Поздрави я за успешното завършване /знаеше колко държи тя на това/, подари й огромен букет с цветя. Остана с нея на импровизирания купон. Какъв купон можеше да е това – с възпитателите от дома? Забавляваха се, говориха си… Тя му разказа за плановете си за фризьорството. Той се престори, че се радва и я подкрепя. Държеше се така, както трябва да се държи един по-голям и зрял брат. Тя беше щастлива. Обеща й на другия ден да дойде отново и да й помогне с каквото е необходимо.

На следващия ден дойде рано и започна със спектакъла, който й беше подготвил. Влетя силно разтреперан, охкащ, пъшкащ и започна:

– Не, не, не! Това не е истина! Не е възможно да ми се случва такова нещо!

Тя подскочи разтревожено:

– Защо?! Какво става?!

– Като идвах насам точно на пешеходната пътека един „Баварец“ излетя от нищото и въпреки че наби спирачки, ме метна на предния капак! От удара му се счупи стъклото, а с някакво некоординирано движение удари и мантинелата.

Мира вече цялата трепереше. Нали точно пътен инцидент беше отнел родителите им! Не може! Не можеше това да е истина!!! Какво е това е проклятие?!? Започна да го прегръща и да благодари на Бог, че Мишо е жив и здрав, а той не спираше да се вайка:

– Не знам сега как ще се оправям! Баровеца в Бавареца се оказа тежка мутра и ми наложи глоба 5000 лв. за счупеното стъкло и огъната ламарина! Кажи ми как ще се оправям? Каза, че ако до 3 дни не му дам парите ще довърши започнатото от колата и ще ме намерят в някоя канавка с натрошени крака и ръце!!!

Мира беше на път да колабира и почти истерично изпищя:

– Веднага в полицията!

Мишо я спря с отработен жест:

– Абсурд! Предупреди ме да не си го и помислям, защото щял веднага да разбере и тогава неговите хора направо щели да ме разфасоват и пръснат в различни части по Витоша. Нямам никакъв избор, освен да намеря отнякъде парите и да му ги дам. Бъбрек ли ще продавам, какво ще правя не знам, но до три дни трябва да му дам 5000 лв. Дойдох просто да те видя, защото ти си ми най-милото, единствено важно същество в живота, а се страхувам, че може друга среща да нямаме…. Отивам да се видя с приятели на един приятел, евентуално ако могат да помогнат с нещо….

Мира се давеше в сълзи и викаше след него:

– Бате, моля те, искам да ти помогна! Моля те! Само ми кажи как! На всичко съм готова!

И…иии хоп! Капанът щракна! Мишо се успокояваше, че тя никога няма да разбере, че това е постановка от негова страна. Достатъчно беше веднъж да започнат и тя сама щеше да се убеди, че не е нищо страшно и опасно. Успокояваше се, че го прави „за нейно добро“. Той щеше много внимателно да подбира „жертвите“.

Откакто я видя в каква шеметна мацка се е превърнала, схемата за работа веднага му се появи. Ще влизат в бар или клуб поотделно, той ще стои наблизо, за да може да реагира, ако някой се опита да я притеснява грубо, тя ще си стои на бара сама с питие, а шараните сами ще се закачат. Беше се научил да познава хората от пръв поглед. По тези места беше пълно с всякакви типове. Идеални за целта бяха корумпираните чиновници. Личаха си отдалеч – мазни скучни типове, които се наливат с уиски, а очите им шарят и търсят да намерят момиче за вечерта. Точно такъв тип ще се мисли за много „вървежен“, когато тя се съгласи да си тръгне с него. Ще отидат в дома му, тя ще поиска да изпият по чашка, ще му сложи тайно три таблетки приспивателно в питието и докато се усети, ще е заспал непробудно. Тогава трябва Мира само да отвори вратата, а той и приятелчетата му спокойно да изнесат всичко. После мръсникът нека се пробва да вика полиция и да се обяснява как се е случило. Не може! Защото тези типове кътат в скринове и дюшеци всичко, което не могат да покажат в данъчната си декларация.

Мишо се върна при сестра си след мнимия разговор с „прителите на един приятел“ и продължи с театъра:

– Знаех си, че има и добри хора. Готови са да ми помогнат, но и те искат в замяна помощ от нас….

– Само ми кажи, бате, как! Ще ходя да чистя къщи, да гледам стари хора, колкото години е необходимо, за да им се издължим!

– Неее, Мира, много по-тежко е…. – и й обясни повърхностно за какво става въпрос. Не навлезе в подробности, защото беше важно да я спечели за каузата, а знаеше, че тя ще е твърдо против.

След много сълзи тя се съгласи. Той я убеди, че всичко ще приключи бързо и това е единственият начин да бъде спасен.

И се започна…. първа вечер, успешен удар… Тя плаче, той я успокоява и бързо изчезва да празнува с приятели… Тя остава с болката и сълзите… На следващя ден се опитва да приспи тъжните й мисли я с нови дънки, я с някоя джаджа… Но това лекарство не беше за нея. Още повече я тровеше… Ден след ден, вечер след вечер… едно и също… Мира усети капана, дълбоко впит в плътта й, чак до сърцето… Искаше й се да вярва на Мишо, но не можеше да затвори очи пред реалността. Осъзнаваше ясно, че са нагазили дълбоко в покварата и не виждаше изход…

Една вечер, когато реализираха поредния удар, точно когато момчетата от бандата изнасяха ценностите от дома на благоденстващ чиновник, чуха рязка команда: „Полиция! Горе ръцете!“ Сърцето й скочи в гърлото.

„Приятелите“ на Мишо се разбягаха в различни посоки. Изведнъж изчезнаха, все едно никога не са били там. Хванаха Мира и брат й. След първоначалния шок Мира изпита силно облекчение. Учуди се сама на себе си… Тя… тя се радваше! Да! Това беше изходът!

Последваха едно след друго арест, процес, строгият глас на съдията: „Признава за виновен!“.

А тя не спираше да мечтае! Така Мишо ще има на разположение пет години в затвора да размисли, да съжалява, да се покайва… А тя – тя щеше да продължава да бди със сестринската си обич над него, да бъде при него във всеки възможен миг, да го чака… и да търси път…

Поощрителна награда от журито

Георги Димитров Нейков, 15 г., гр. София,

ПЪРВА АНГЛИЙСКА ЕЗИКОВА ГИМНАЗИЯ – 9 д клас

Господин Професорът беше велик учен. Нобелов лауреат по физика, разбулил едни от най-големите тайни за човечеството. Пространство, материя и антиматерия бяха детски игри за него. Благодарение на откритията му светът се беше придвижил с хиляди години напред. Оставаше му само още едно нещо да довърши и можеше да стане пълен господар на съдбите на хората. Работеше върху проект за контрол на времето, но нещо все не се получаваше. А усещаше, че собственото му време изтича, и никое от неговите открития не можеше да му помогне, нито откритията на другите учени. Опитваше с всички познати и непознати методи, работеше неуморно, но и времето неуморно летеше.

Един ден се загледа ядосано през прозореца и с ужас осъзна, че докато той всячески се мъчеше да подчини времето, то други просто го пилеят безцелно. Замисли се кои са най-големите прахосници на време и установи, че това са децата! Стоеше и смяташе със своите формули: 8 часа учат, 8 часа спят, а останалите 8 часа какво правят?! Прахосват ги!!! Захвана се с изчисления: 7 милиарда население на света, от които 2 милиарда са деца. Всяко от тези деца пропилява по 8 часа на ден, което означава, че само за един ден се губят 16 милиарда часа!!! Не! Това беше недопустимо!!! Трябваше да спре това разхищение! И хвана отново големите формули… Така…. На децата не са им нужни тези 8 часа от денонощието, които пропиляват. А на него не му достига времето, за да довърши проекта, чрез който човека ще стане господар на вечността. Това щеше да е най-великото откритие! Нямаше да има неразгадани тайни от минали епохи. Нямаше да има неизвестно бъдеще. Пътуването във времето щеше да е като разходка. Искаш да опиташ омлет от яйца на птеродактил и хоп, връщаш се 800 милиона години назад в периода креда, грабваш на бързо едно яйце /без да те види майката птеродактилка/ и имаш омлет за седмица напред. Любопитно ти е какви ще са задачите на теста по математика другата седмица и хоп! – отскачаш набързо до следващия петък и шестицата ти е в кърпа вързана.

Но…времето безмилостно летеше, експериментите не даваха резултат, Професорът се изнервяше, а децата прахосваха по 16 милиарда часа на ден.

Тогава Професорът реши да сложи ред в тази несправедливост. Всяко дете щеше да даде своите 8 излишни часа от денонощието на Учените, на които не стигаше времето да си направят откритията. Така децата щяха да имат денонощие от 16 часа – толкова, колкото им е необходимо. Тъкмо щяха по-бързо да пораснат и да станат полезни хора. Какво толкова има да се мотаят в детството? Успя дори да убеди родителите, че това е за доброто на децата и за благото на цялото човечество.

Разбира се, децата бяха категорично против и излъчиха група за преговори. Професорът не желаеше да ги приеме, а искаше направо да премине към отнемане на часовете им. След дълги увещания и застъпничество от други, не толкова крайни Учени той се съгласи.

Децата започнаха:

– Многоуважаеми господин Професор, искаме да Ви предложим да изиграем една игра. Ако Вие ни победите – вземете ни „излишнто време“, но ако ние победим – ще ни оставите намира завинаги и ще се преселите в епохата на Динозаврите!

Професорът се замисли: „Каквато и да е играта им, ще ги победя във всичко! АЗ владея пространството, аз владея материята и антиматерията, на път съм да подчиня и времето, та тези ли сополанковци ще ми се перчат с някакви си игри?!“ И без колебание отговори:

– Съгласен съм!

Едно от децата извади стара, опърпана топка и каза:

– Ще играем на „Пиян морков“. Правилата са следните…

Професорът го прекъсна, отначало малко сърдито… после не толкова… Него ли щяха да учат на правилата на „Пиян морков“??? Колко я беше играл тази игра… Колко беше подскачал под топката, когато по-големите си я подаваха… А колко беше разигравал по-малките, които искаха да играят с тях… Кога беше това? Все едно, се е случило с друг човек, в друг живот… Той ли беше онова дете с рошава коса и прашни дрехи, което гонеше топката? Имаше ли нещо общо между детето и Нобеловия лауреат? Какво беше направило времето с него? Ето, пак това време… То пречеше за всичко… Но как му стана мило, като си спомни онези времена… Безгрижни…Безцелни… С пропиляното време след топката… Замисли се отново. Очевидно това не му беше попречило да стане велик учен и Нобелов лауреат. Защо трябваше да лишава децата от ТЯХНОТО ВРЕМЕ ЗА ДЕТСТВО? Та то беше най-важното! И осъзна, че когато неговото време свърши, тогава ще започне времето на някой друг, и друг ще продължи неговото дело. Ако и на него не му стигне времето – ще дойде след него друг … и така до безкрай.

Тогава хвана топката и я хвърли високо към едно от децата и започна най-щурата игра, играна някога. Хвърляха, хващаха, падаха, ставаха. А Професорът – най-много от всички. Неусетно минаха 8 часа. Това за него бяха най-ценните 8 часа! Тези, които го върнаха в детството… Тези, които му върнаха най-милите спомени…

Събра децата край себе си и им каза:

– Днес вие ми подарихте най-хубавите 8 часа и ми дадохте много ценен урок! Еднакво важно е времето за детство, времето за учение и времето за работа! Вървете си със зраве, а който от вас иска е добре дошъл в моята лаборатория да споделя с него моето знание!

Димитър Димитров Нейков 12 г., 6-а клас, “ЧСОУ Българско школо”

Школа за творческо мислене и писане

Господ е много умен, значи е евреин. Къщата му е без стъкла, как да му ги счупи човек?

Мориц Йомтов

http://mormarevibrothers.com/testimonials/letter2/#more-160

Стоя на небето – ангел, благочестив на вид, но нежелан винаги, с бяла кожа (почти до прозрачност), без крила, но с торба дяволизми в джобовете. Ни Икар, ни синът му, глупак божий. Ни Настрадин Ходжа, подпрял ограда, ни Малък Петър – вожд на бедните дяволчета. Ни Ян Бибиян, ни ортакът му Фют или някой друг смотаняк на хартия. Ни облак от памук, ни дъжд отгоре или снежна къделя. Ни плетиво на котка или заспиваща баба с шишове за кавга и заплаха на непослушни внучета и чужди съседски деца, при следобедно придремване между два и четири.

Все пак капя. Почти като вода, почти като гной от рана, която плаче в бяло и воюва с нечие тяло. Мятам крака в приятно удобство, в добро разположение на духа и тялото (макар и не безплътно) и….. се строполявам отгоре.

А бях добре уж с равновесието. Сгафвам яко. Хващат ме за ухото и ме водят при дядо ми. Той е бял като Господ. Приведен, с едри вежди, под които гледа много укорно. И по мен бяло – на ленти, на точки, на гьолове, попили в дрехите.

Вече съм хванат. Разпънат на кръст – но не съм Христос. Иначе и той като Господ бил евреин. Мамка му, какво излиза, че антисимитите мразят тези двамата, на които останалите се кланят. Всъщност не го разбирам много. Но аз съм бял ангел без крила, дрехите ми – натопени в река от разтопени снежинки, гъсти и уханни на трева. Главата ми – наведена. Имитирам смиреност. Дяволът се прикрива зад мен. Прикляка, звери се между очертанията ми и сега разбирам колко е добре да нямаш сянка, иначе ще го спипат като мен за опашката. Ще му счупят кокалите … Ох, пак забравям, че той няма кости. Нещо като безгръбначно е, като пушек, като изкривена линия в детска тетрадка. Да му мисли моята гърбина.

Не ми се доплаква още. Чакам си момента внимателно.
–  Защо си изсипал млякото на Пелиновеца – питат ме – обаче аз мълча. И пак ме питат. И пак мълча. Що да им отговарям, като не са почнали да ме бият още? А може и да ми се размине и този път, ако успея да стана пак ангел. Кацнал горе на дърво, бял от страх и от мляко, смирен, но губещ равновесие.

Не ми идва на ума история. Няма да мога да имитирам припадък, защото край мен – огромни магарешки тръни. Празен съм. Нищо не навестява главата ми в момента. Не изпитвам вина. Наведената ми чутора следи само ръката – дали ще тръгне към мен, за да тупна връз бодилите в жертвена и страдалческа поза.
Питат ме пак. Аз мълча. Приличам на партизанин на разпит (не че съм от това поколение, което знае какво е шумкарин, нито го е виждало, нито пък го интересува).
–  Ще отговориш веднага, или ще ти строша таблета и джаджите в чантата? – чувам тихо просъскване и пак надявам бялата кожа на ангел – божествено смирен, но актьорски изучен. Пак мълча. Вече не знам като какво или кого. И пак в главата ми нищо не идва за оправдание. Рамът ми е малък в следобедното слънцестоене.
–  Ами-иииии, исках да пия мляко, а той не ми даваше. – лъжа неалгелски аз. – и  не смея да вдигна глава, за да не ми проличи съвсем лъжотията отвътре.
–  Ние всички в рода сме наказани с млякото. Как така ти е хрумнало да го пиеш, като ще се разцвъкаш като пиле от дървото след час?

–  Ами – замрънквам отново – исках да стана овца – кротък и смирен, понеже ме хокате. Откакто съм дошъл само ям бой и реших, че със него ще мога.
–  Айде стига ме хлъзга – вика дядо и обяснява на баба лошотията ми отдалече, като ме води за ухото по целия път. И той е с бяла коса. Приведен с дълга свличаща се дреха и малко прилича на Господ, ама изобщо не е в тази поза с ухото ми.
Всички мъже в рода ми сме с малабсорбция и не пием мляко, освен ако чак, когато остареем като Господ. Тогава болестта някъде изчезва и се размива из облаците. Но отвътре ме яде яд. Оная гадина Пехлл…. ми спука топката, щото му фраснах прозореца, а после снимах жена му, докато се дупи да буха килима си и я качих в YouTube.

Станах ангел, после смирена овца на приказки, ама не си смирих дявола в мен. Обаче сега ме е яд ужасно много и ще счупя от гнева си на Господ прозореца. Поглеждам нагоре и… Мамка му. Нямал хитрия му евреин. Ще стана антисимит вече заради липсата на отмъщение. Какво да му счупя? Облаците ми приличат на захарни памуци. Дъждовете на Белобрадия ще ми измият ангелското, та чак ще ми лъсне чернотията отвътре. Нямам решение. Мълча като партизанин на разпит. Кипя отвътре.
Имам чувството, че чак остарявам и хващам каймак в съприкосновение с въздуха. Уж съм Ангел, от отбора на Господ съм. А тренерът ме предаде и на всичкото отгоре се оказа евреин. Не стига това, но освен малабсорция, ми овеси и звезда преди няколко дни. Празнувах Бар Мицва официално – сега вече в града ме знаят. Мамка ти, тренер. Ще си сменям отбора! А за антисемит явно не ставам. Може обаче антиантисемит да се пробвам. Това ще е ново учение. Направо нов Христос ще съм. Айде стига с тези ангели. Всички прозорци долу с прашката и после Беж, Лиске да бягаме. Да живеят фабриките за ПВС дограма.

Договорих процента с тях тази вечер. Хубаво нещо е малабсорцията – не пиеш мляко и не можеш да станеш кротка овца…

Георги Ангелов Ставрев -15 г.
ОМГ „Акад Кирил Попов”- гр. Пловдив,

---

Малабсорбция – непоносимост към храни,определени съставки/глюкозо-галактозна малабсорбция – изявява се при консумация обикновено на прясно мляко, предизвиква леки болки и разстройство, при възрастните с времето се проявява по-слабо.

Бях на старата галерия в Созопол. Много приятно място, точно над скалите. От тях ме делеше       само един парапет, на който всъщност седях. Седях и гледах морето. Пред мен се откриваше Новият град, който крайно ненавиждах. После беше Централният плаж. Този, на който всички заблудени туристи ходят. Единственото стойностно там беше „Джини”. С други думи, созополският рок бар. Там посрещах Джулая вече четвърта година.

Но днес не беше 30 срещу 1. Той мина преди седмица. Реших да го кръстя „Черния Джулай”, защото слънцето така и не се показа. А на връщане, изключително мотивиран от факта, че трябваше да вървя няколко километра до Смокиня, намерих едно доста тъмно камъче. Взех го и си казах :”Черния Джулай”. След което ме заваля дъжд, та се наложи да вися половин час под един чадър.

Всъщност днес беше един съвсем обикновен ден. Както почти всеки друг, сутринта се шибнах в морето, после ме мързеше. Занимавах се с разни други глупости. Привечер – тогава беше истината. Правех една кратка обиколка на Стария град, по малките улички. Интересно е каква маса народ се размята по главната улица, но на някоя, забутана  5 метра странично, почти нямаше жив човек. И по-добре, аман от селяци. И така до Галерията.

Днес същата процедура. Но при първия поглед към хоризонта, веднага забелязах нещо. Нещо доста необичайно за това място. Днес водите бяха спокойни.

Загледах се. За момент може би не успях да повярвам. Изключително красива. Само по долната част на банския. Тъй като съм голям почитател на женския бюст, веднага бях заинтригуван. И не само, де. Имаше татуировка  на дясното бедро. А също и на кръста. Онемях. Нищо друго не ми оставаше освен да се любувам на прекрасната гледка. Беше наистина забележително. И двете.

Печеше се по корем, бе закрила лицето си с потник. Лежа известно време. След което стана, бръкна в раницата си и извади пакет тютюн. Тя свиваше цигари. Какво съвпадение, аз също. Реших моментално да последвам примера й. Внимателно наблюдавах как пуши, обърната към морето. А аз изгарях. Изгарях като поредния фас в устата ми. Но беше хубаво. Сетих се, че трябва някак си да я заговоря. Долу в никакъв случай нямаше да слизам. Изведнъж идеята дойде. Ще й поискам цигара.

На връщане имаше два избора. Или да мине през паркинга, или през Галерията.

Тогава Бобката ми звънна.

-Какво става, брат?

-Ми нищо особено, вися тук на Галерията.

-Значи не си в София?

-Не, брат, из Созопол се подвизавам в момента.

-Жалко, щях да ти предложа да покараме кънки, щях да те вкарам за без пари на парзалката.

-Благодаря, но сега точно не мога. Смях.

-Ха – ха, ти какво правиш?

-Гледам една любов.

-Вярно ли? Ми тогава да не ти преча.

В този момент тя влезе в двора на галерията.

-Идва, брат, ще ти звънна после.

Дори не чух отговора му. Вече бях в джаза.

Приближаваше към мен. Сигурно съм зяпал като пълен идиот. Не знаех тя на къде гледа, защото носеше очила. Не исках този момент да свършва.

Докато се осъзная, вече ме беше подминала. Фак, трябваше да направя нещо. Рипнах като в народна песен и се затичах след нея. Беше на метри преди изхода.

-Извинявай, видях че си свиваш. Мога ли да те помоля за една.

Усмихна се.

-Да, разбира се.

Започна да рови в чантата си. Почувствах се леко неудобно.

-Благодаря ти много. – подадох една искрена усмивка и тръгнах. Хубаво ми беше.

Седнах на парапета, погледнах към безкрая на морето и свих една цигара. От моите си, разбира се.

Георги Александров – 17.

Имаше един мъж на шестия етаж. Не знаеха как се казва, понеже не беше оставил табелка с името си на домофона, а и никога не се запозна официално с тях. Среден на ръст, по-скоро слабичък, с къса брада и доматено лице. Можеше да е на 25 или на 50. Нямаше близки, не помнеха кога се е нанесъл. Господинът представляваше част от сградата.

Радваше се, въпреки всичко, на всеобщо обожание. Беше най-добрият съсед, който би могъл да съществува. Заминаваш на почивка? Разбира се, че ще ти полива цветята. Закъсал си с парите? Какво толкова, един заем. Гледане на деца? Съхранение на резервен ключ? Поправка на пейката пред входа? Естествено, естествено, какво по-естествено. Няма да се притесняваш.

Имаше и друго, вече съвсем фантастично. Всяка неделя, без изключение, господинът доставяше огромно блюдо с някакво лакомство на семействата. Случваше се някъде около новините, когато всички са вкъщи и над вечерта тегне лениво смирение. Самите деликатеси бяха всевъзможни. На Тодорови от първия, например, беше поднасял тънък ориз с непознати плодове, салата от жълти цветя, месо, ухаещо на бор, облачна супа. Особени, опияняващи храни. Нито разбираха кога ги приготвя, нито как.

Изпод вратата му не се промъкваха аромати, не го виждаха със сластно издути торби, нито слушаха симфонии от лъжици и миксери. Въпросите за рецептата се отклоняваха нежно. Храната сякаш се материализираше между розовите му длани.

– Благодаря, страшно благодаря! Ела някой път да обядваш у нас.

Толкова. С времето спряха да питат.

Съседът, в замяна, отиваше на обедите – всеки ден в различен дом. Хапваше престъпно малко, хвалеше много и поддържаше прекрасен, непринуден разговор. Като говореше с него на човек му оставаше вкус на лешникова паста. Така се свикваше с господина. С хубавите неща бързо се свиква.

И после той изчезна. Не усетиха как.

– Марийче! – провикна се леля Стойна, опъвайки жили към прозореца долу. – Марийче, бе!

Известно време нищо не се случи. Мария седеше до входната врата, забила поглед в едно петно на стената. Чакаше си лакомството.

– Марийче! Марийче! Марийче!

И Мария чу. Размърда уши. Примлясна. Отърка се о стола и с друсливи извивки се повдигна. Окашля се. После извика много мощно и чисто.

– Кажи, ма!

Мария едно време беше певица в ресторант.

– Съседът там горе не се ли бави нещо?

Мария стрелна омазания кухненски часовник.

– Чудно.

След четиринайсет минути целият блок се чудеше. У Стоянови спореха дали да не викат полиция, на площадката между трети и четвърти предлагаха линейка, Вуров и Гуров искаха да се пробват като ключари. Нея вечер нищо не решиха и си легнаха гладни. Вярно, във всеки хладилник можеха да се намерят някакви остатъци – бутчета с косми, овлажнели филийки, стара салата – но за тях никой не се сети. Цяла нощ над блока се виха облаци с цвят на прегорено месо. Сутринта подхвана дъждец. Валеше бутафорно като на сцена.

– Добрутру, Марийче! – викна леля Стойна от антрето на Марииния апартамент. Имаше ключ откакто фурната им се подпали и блиндираната врата почти изгони пожарникарите.

– Ба, добро! – изръмжа Мария, сива, рошава и по надупчен пеньоар.

Изглеждаше извънредно подпухнала. Лошо беше спала.

Росен също беше спал лошо и пи кафе с уиски, а Мария и леля Стойна мълчаха.

– Добре бе, какъв е тоя? – изкрещя Росен след три кафета. – Нещо за много важен се мисли. Ей Богу, ще го пречукам!

Скочи от стола, бутна чинията със салама и изтича навън. Мария не успя да го улови – тая дископатия, пустата и дископатия. Развъртяха се с леля Стойна. Стой. Росене, Росенче, майко, синковецо … Росен хвърчеше по стълбите. До горе събра Васка Тодорова, цялото семейство Вурови, Ангелчо, баба Льопка и Лилето. Уловиха го няколко стъпала преди вратата.

– Защо, бе момче, толкова се палиш? – заговори му Вуров, който беше пъхнал тънката си, зачервена и татуирана ръка под Росеновата и хем го държеше да не се отскубне, хем го прегръщаше. – Има си работа нещо човекът.

Росен мълчеше. От долните етажи пропълзяваше малка тълпа.

– Тъй си е, ами. – обади се Марийчето, розово и без дъх. – Той като не ни готви, да няма гладни да мрем!

Росен още мълчеше. Дланта ѝ претича по челото му.

– Да дойдете за едни яйца, а? – предложи Гуров.

Той беше сам мъж и кухненското му оборудване се състоеше от туристически котлон, малък тиган и няколко вилици. Другото го взе жена му и отиде да живее в Гърция. Гуров преживяваше на бъркани яйца.

Росен скочи. Както се беше поуспокоил, взе че скочи. Докато го усетят вече риташе по паянтовата вратица на господина. Краката му жизнерадостно отскачаха от дървото. Съседите гледаха. Мълчаха. Не мръдваха.

Вратата проплака и се разцепи по средата. Тънките, жилави пръсти на Росен са вкопчиха в цепнатината, мускулите край лактите му потрепераха. Росен издиша. Вратата не мръдваше, замлъкнала.

След секунда се предаде. Разхвърчаха се дървени нокти. Падна димлива, оловна тишина. Росен стоеше, стояха съседите, стояха съседите, а зейналата дупка ги гледаше, май им смигаше.

Направиха крачка, само една. Огромното, черно, поръбено с трески, око ги хипнотизираше. След крачката – още една, макар че не искаха. Още и още крачки. Навлязоха в апартамента.

Бял, застоял, пуст. Нямаше мебели, нито дори лампи и врати. Стените бяха перлено-сиви. Ослепителни. Зави им се свят, някои ги заболя главата, но не излязоха. Погледите им докосваха всеки сантиметър, отскачаха от стените, полепваха по латекса. Един такъв поглед попадна на картинката в хола и изпищя. Собственикът му го сгълча, че пищи, но после сам изпищя. И занемя.

Върху циментовия под, гротесково циментов, лежаха деветнайсет разкошни блюда, подредени във формата на невисоко тяло с разперени ръце. Тяло обаче нямаше. Само до пълнената птица и до нестопяемия сладолед, там, където трябваше да свършват ръцете, лежаха две пухкави, ягодови длани.

Въздухът ухаеше на лешникова паста.

Съседите усещаха леко буболежене.

Росен, който беше останал до вратата, потропваше с крак. „Какво пък, яйца у Гуров не е лошо.” мислеше си. Обаче деветнайсетте ястия стигнаха за всички семейства. Даже остана едно допълнително.

За помен.

Деница Пенчева Пенчева

София, 16г., 10. клас, 164. ГПИЕ „Мигел де Сервантес”