Най-голямо съкровище

Беси беше малка, но смела фея. Розовата ѝ поличка от малки цветчета я правеше още по-красива.Тя живеела в най-голямото царство на феите-  Пъстроландния. В царството не било разрешено да се запознават с други същества. Феите смятали, че са съвършени и никой не е достоен да им бъде приятел.

            Беси обаче не се съгласила с това правило и тръгнала да опознава други същества. Една вечер докато всички спали тя приготвила своя багаж и тихичко напуснала Пъстроландния, за да търси своя истински приятел. Вървяла, летяла и стигнала до едно малко и много тъмно селце. Безстрашната и любопитната Беси искала да го разгледа. Докато вървяла из селцето тя намерила доста голяма, но стара къща насред мрачен плаж. Надникнала с едното си оченце към една от дупките на къщата и вътре видяла голям, тъжен великан. Тя влязла през прозореца и попитала великана с тънкото си гласче:

            – Защо си толкова тъжен?

            – Самотен съм. Нямам нито един приятел само, защото съм твърде голям. Всички ги е страх от мен.- изхлипал великанът.

            – Не плачи, великане, аз искам да съм твой приятел. Дойдох, за да търся приятел като теб.- усмихнала му се Беси.

            Той също ѝ се усмихнал и двамата излезли от старата къща и се запътили към изхода на мрачното селце. Докато вървели намерили една прашна карта закачена на дърво. На нея пишело: Ако преминеш блатото на змея и гъстата говореща гора ще откриеш най- голямото съкровище. Те решили да намерят това съкровище и да изпитат тяхното приятелство, което сега започва. Взели прашната карта и тръгнали по нея, за да намерят съкровището. Когато излезли от мрачното селце се запътили към блатото на змея. По пътя си те срещнали един доста странен мъж – ловец на съкровища. Той ги видял и поискал да им се представи:

            – Здравейте, казвам се Форесто.

            – Здравей!- отговорила Беси и го погледнала подозрително.

            – На къде сте се запътили?

            – С моя приятел великана търсим едно съкровище.

            – Оооо, много интересно!- замислил се Форесто.

            – Беше ми приятно да се запознаем.- отговорила Беси и нямала търпение да се сбогуват с Форесто.

            – И на мен.

            Когато Беси и великанът си тръгнали Форесто си подшушнал:

            – Трябва аз да намеря това съкровище първи!

            Докато Беси и великанът вървели към блатото на змея Беси казала на своя спътник:

            – Форесто не ти ли се вижда малко… малко странен?

            – Не знам, Беси, не мога да преценя, толкова рядко виждам хора и на всеки се радвам.

            Толкова много си говорили двамата нови приятели, че неусетно стигнали до блатото на змея. Не знаели как да преминат затова Беси въпреки, че великанът бил тежък, била готова да събере всички свои фейски сили и да полети с него над блатото. Така и станало. Но змея се усетил и почнал да се тръшка във водата и опръскал от главата до петите Беси и великана. В цялата суматоха Форесто успял да се промъкне незабележимо през блатото и да ги изпревари.

Беси и великанът продължили към гъстата говореща гора. Да, били доста притеснени, защото не знаели какво ги чака там, но не се отказали. Не вървели дълго и стигнали до входа на гората. Било шумно, всички дървета говорели.

• Здравейте, дървета! – казала Беси с най-голямата си усмивка, докато стискала здраво ръката на великана.

Дърветата знаели защо Беси и нейния голям приятел са тук, затова казали:

• И вие ли сте за съкровището?
• Да! От къде знаете? – попитал великана.
• Хванахме един мъж, който дойде, но не иска да танцува, а за да ви пуснем напред трябва да ни потанцувате. – съвсем сериозно казали дърветата и посочили към Форесто, който сърдито беше скръстил ръце до един храст.
• О, ние с удоволствие ще потанцуваме, за да преминем, нали великане? – извикала Беси, която много обичала и без това да танцува.
• С удоволствие ще опитам. – леко притеснен отвърнал великанът.

            Двамата се хванали за ръце и започнали свои собствен танц. Форесто видял това и решил, че съкровището му е по-важно, затова започнал да се поклаща в ритъм. Дърветата отворили пътека, а в края ѝ се виждала пъстра поляна с цветчета и гъбки. Форесто ядосано казал:

• Стигнах до тук само, за да видя тази поляна ли? Тук няма никакво съкровище!
• Напротив! Най-голямото съкровище е приятелството. Аз и великана стигнахме до тук и за нас най-ценното е, че разбрахме колко сме важни един за друг. Нали, великане? – казала Беси.
• Естествено! Това е най-хубавото нещо, което се е случвало в моя самотен живот. Благодаря ти, Беси!

            Двамата заиграли щастливо на поляната, а Форесто разочаровано си тръгнал, той все още не бил разбрал какво е истинско съкровище.

Теодора Апостолова, 10 години

                                                                       ОУ „Александър Георгиев – Коджакафалията“

                                                                       гр. Бургас