Папагалите отлетяха

Госпожа Стоянова беше учителка в начален курс на обучение. Тя беше строга и следеше за добрата дисциплина. В свободното си време правеше глинени фигурки, които старателно оцветяваше. Често получаваше поръчки за изработване на вази, купички и чашки. Когато се пенсионира имаше повече време за хобито си.  На 13 февруари, след като закуси, тя оцвети изработените фигурки на пет глинени папагала. Остави ги на терасата, тъй като очакваше внучето си и предпочете да бъдат там, за да не се повредят случайно. Ето, че на вратата се позвъни. Дъщеря й доведе петгодишния Кристиян  – добро и послушно дете.

Момченцето влезе и се запъти към всекидневната. Извади блокче и моливи и започна да рисува. Стоянова беше удивена колко е послушен. Тя отиде до хладилника, за да извади яденето за обяд, когато видя, че няма кисело мляко. Бабата не беше претенциозна, но без кисело мляко не ядеше нищо. Винаги казваще, че вкусът не е същият без кисело мляко. Какво да прави сега? С внучето е, то трябва да яде, а и тя е гладна. Реши да отиде до магазина, само на три минути от дома й. Щеше да изтича, а и Кристиян беше мирен, сигурно дори нямаше да стане от стола.

• Баба отива до магазина. Сега ще се върна. Искам да стоиш мирен и тих.

Момченцето само се усмихна, а бабата слезе тичешком по стълбите. Крис остана сам. След малко вече беше нарисувал картината и ожадня. Стана и се запъти към кухнята. Наля си вода и видя на пода на балкона петте папагала. Стана му тъжно за горките птички, знаеше, че не обичат да бъдат затворени, а остъклената тераса беше съвсем тясна. Приближи се до тях, а те дори не помръднаха. Момченцето се наведе и им прошепна „бързо отлитайте, докато баба не е дошла“. Той ги подкани още веднъж, но птичките си стояха. Тогава Крис взе един от тях и го хвърли през отворения прозорец на остъклената тераса. Като не го видя да се връща, той радостно помисли, че е отлетял. Един по един ги изхвърли всички през прозореца, а след това се върна в хола.

През това време Стоянова стигна до кварталния магазин. Приближи се до витрината с мляко и видя, че там има няколко различни вида. Взе по един от всеки и отиде на касата.

• Това мляко откъде е ? – попита тя продавача.
• Това е белгийско, госпожо Стоянова. Да го маркирам ли? Специална партида е.
• Не. От Белгия се яде само в Белгия. Вкусът не е същия. А това откъде е?
• От Румъния. Краве мляко от биологично отглеждани…
• Да, да, биологично, не ми ги приказвай тези. Търся българско кисело мляко.
• В момента нямаме. Имаме само българско безлактозно мляко и българска сметана.

Госпожа Стоянова възмутено излезе от магазина с празни ръце.

През това време Крис съвсем огладня. Чудеше се къде ли е бабината храна. Видя пред себе си етажерка с подредени книги. Сети се, че баба му често казваше, че книгите са храна за мозъка. Защо тогава да не сготви една вкусна книжна супа? Извади голямата бабина тенджера и започна да къса от една книга. После разбърка парченцата с ръка и зачака баба си. Той знаеше, че тя ще се зарадва колко много е помогнал. Стоянова тъкмо беше излязла от един малко по-далечен магазин и победоносно се прибираше с киселото мляко. Стигна входната врата, бързо отключи и се огледа за Крис. Момченцето стоеше кротко на дивана и показваше рисунката си. Бабата извади сготвената леща от хладилника. Чак, когато нареди масата, забеляза тенджерата на земята. Отвори я и видя странната попара.

• Какво е това, Кристияне?
• Супа от книги, бабо. Днес аз сготвих обяда.

В първия момент баба му не го разбра.

• Какви книги?
• Твоите бабо. От тях направих супа, за да си нахраним мозъците.

Тогава бабата разбра, какво е направило внучето й.

• Как може така! Защо накъса книгите?!
• Но ти нали каза така, храна за мозъците. Бях гладен. И още съм. Хайде да ядем.

Стоянова сервира лещата. След обяда дойде време за спане.

• Хайде време е за лягане.
• На мен не ми се спи.
• Няма така да казваш. Хайде да отидем да измием крачетата преди да си легнеш.

Стоянова знаеше, че малките деца ходят навсякъде и в повечето случаи боси, кой знае къде беше стъпвал преди да го доведе дъщеря й.

• Защо да мием крачетата? – попита Крис. Килимът ти ли е мръсен?

Баба му само го погледна, без да каже нищо. След малко момченцето вече беше готово за следобедния сън.

• Хайде поспи си. Който спи ще порасне.
• Бабо, ти май не си спала като малка.
• Защо мислиш така? Не е вярно, не си прав, винаги съм спяла на обяд.
• Ами не си много висока, затова.

Въпреки усилията на баба му, момченцето не заспа. Накрая на госпожа Стоянова й омръзна. Каза му да става, оправи леглото и отиде да мие чиниите. Скоро след това внучето й дойде при нея.

• Бабо, спи ми се.
• Защо не спа досега?
• Ами не ми се спеше, а и ти ми каза да ставам.
• Хайде ела.

Бабата отново оправи леглото, внучето й легна и веднага заспа. Вече беше 16:30 ч. Стоянова седна на дивана и разтвори книгата, която четеше. Беше интересна и увлекателна и нямаше търпение да напредне в историята. Отвори я и видя, че страниците ги няма. След час Крис се събуди.

• Бабо, хайде да играем на криеница.
• О, на криеница. Тук няма много място.
• Аз ще намеря. Хайде, ти ще броиш.

И Крис се втурна към другата стая. Баба му започна да брои, а после тръгна и набързо обиколи двете стаи на апартамента си. Мислеше, че ще го намери бързо, но никой не надничаше иззад вратата или под масата. Тя отвори гардероба, надникна под леглото, Крис го нямаше. Помисли, че може да е излязъл навън. Втурна се към площадката до блока. Никъде го нямаше. Отново се върна вкъщи и надникна в пералнята. В този момент се чу звън на вратата. Може би беше Крис – помисли си Стоянова. Бабата се втурна към коридори, когато чу зад себе си гласа на внучето си.

• Бабоо, някой звъни. Сигурно е мама.

Момченцето излезе от хола и се втурна към вратата. Там стоеше майка му.

• Послушен ли беше, Крис?
• Да, мамо, спах на обяд и с баба играхме на криеница.
• Браво на вас. Хайде, да тръгваме.
• Чао, бабо, до скоро.

Госпожа Стоянова стоеше замислена пред вратата. Тя реши, че ще се върне на работа, не й трябвшеа толкова свободно време. Оправи дома си и легна да си почине. Веднага заспа. Рано сутринта, приготвяйки се за работа, тя се сети за папагалите. Погледна на терасата, но не ги видя. „Сигурно са отлетели“- помисли си тя и забърза по стълбите, за да хване автобуса.

Боян Николаев Тасев, 14г, гр.Варна, ОУ “Цар Симеон“ I