Смелост
Мръсотията от водата се впиваше в кожата ми. С всяко търкане петното върху плата губеше аленочервения си цвят. Евтиният сапун изсушаваше пръстите ми и кожата около мазолите ми ставаше все по-груба. Издишах и отместих кичур от челото си с опакото на ръката.
Чух стъпките от кубинки по мокрия пясък около реката. Наведох леко глава и отново се съсредоточих в прането на окървавената блуза. Войникът мина зад мен и ми срита босите стъпала. Наведох се още повече напред, опитвайки се да се скрия. Тук, колкото по-невидим си, толкова по-добре.
Два часа по-късно чухме звънеца. Това означава, че трябва да се връщаме вътре. Аз и още около десет жени се наредихме една зад друга и се насочихме към сградата. Гледах само в краката си. Монотонният им ритъм ми придаваше измамно спокойствие.
Най-накрая стигнах до стаята си. Помещението беше малко, с едно легло, квадратно прозорче и килим, опитващ се да придаде уют. Не успяваше.
Легнах в леглото и се загледах в тавана.
56 дни. Тук съм от 56 дни. Въздъхнах. Това е наказанието ми. Наказанието ми задето бях смела. Остават още 3594 дни. 9 години, 10 месеца и 4 дни.
Чух почукване на вратата. Станах и отворих, показвайки нищо общо с чувствата на тъга и отчаяние, които изпитвах преди малко. Бях безразлична. Сякаш нищо около мен нямаше значение. Пред мен стоеше един от многото войници в психиатричната клиника.
– Поща – измрънка мъжа пред мен и ми подаде измачкан пощенски плик.
Кимнах вяло и затворих вратата. Седнах на ръба на леглото и се загледах в отворения плик с писмо вътре. Разбира се, че вече беше отворено. Все пак трябва да се прегледа информацията, която получават лудите от външния свят. Допрях пръст до ръба на плика и го плъзнах нагоре. Правех го с всяко негово писмо. Усетих лекото щипене, когато кръвта блесна върху пръста ми. Обичах да се заглеждам в нея, защото това ми показваше, че не съм мъртва. Че не са ме пречупили. С деликатно движение на езика си изсмуках кръвта. Усетих металическия ѝ вкус в устата си и затворих очи. Още едно напомняне, че съм жива.
Издишах. Взех писмото, внимавайки да не го изцапам с кръвта си, и го разгънах. Загледах се в почерка му. Странната завъртулка при главното „а“, особената чупка, когато изписваше буквата „д“ или запетайките му, които приличаха повече на скоби. На лицето ми се появи крехка усмивка. Това се случваше, само когато отворех и четях писмата му.
Лука. Момчето, което ми правеше корони от цветя, преди войната да започне. Момчето, което казваше, че мога да постигна мечтите си, защото съм уникална. Момчето, което тичаше до влак, с който пристигнах тук, докато не остана без дъх. Винаги сме си представяли как ще се оженим. Някъде в планината, за да може дори облаците да видят отблизо как се венчаваме. Планът ни беше разбит на пух и прах. Войната започна. Изкарваха ни от домовете ни и избиваха семействата ни. След това наложиха управлението си. Терор. Робство. Нито капка свобода. Един ден опитах да се противопоставя. Войник заплашваше момиченце, че ще го изгони от вкъщи, ако не започне да работи. Деветгодишната Сузи беше твърде малка за работа на полето. Намесих се и всичко отиде по дяволите. Новото управление представяше всички хора, които не са съгласни или се противопоставят на режима, за луди. Аз, умната девойка с мечти, големи, колкото вселена, е луда. Заточена да изживее младостта си в психиатрична клиника. В лудница. Само задето отказах дете да бъде изпратено да работи.
Затегнах пръстите си още повече около писмото на Лука. Зачетох на глас, защото така се чувствах по-близо до него. Сякаш така усещах ръката му, обгърнала моята или нахаканата му усмивка, когато похвалех готвенето му.
– „Скъпа Лили, как си? Дано добре. Сигурно постоянно си мислиш за мен. Не те виня. Кой може да устои на красота като моята. Но не аз съм важен сега (е, важен съм си, но нали съм джентълмен, и днес ще направя изключение). Днес ще ти разкажа за твоето име. Лили произлиза от цветето лилия. Името ти се свързва с чистота и невинност. Много хора го обгръщат около символа за сила и смелост. И аз ще наблегна около това. Лили, любов моя, ти си всичко това, а и дори повече. Силна си, колкото стадо бикове, опитващи се да преминат през ограда, оцветена в червено. Смела си, колкото хората, които отиват до тоалетна през нощта без да светнат лампата. Любима, ти си всичко хубаво, събрано в едно. Толкова си невероятна, че първоначално не вярвах, че си истинска (първия път, когато те хванах за ръка, почувствах облекчение, защото усетих пулса ти и се уверих, че си човек, а не някакво вземащо дъха извънземно). Искам да знаеш, че те обичам. Обичам те и ще продължавам да те обичам завинаги. Ще те чакам, докато се върнеш вкъщи. При мен. А дотогава ще ти изпращам писма. За да знаеш, че съм до теб. За да знаеш, че има причина, за която да се бориш. Винаги твой, Лука.“
Засмях се през сълзи. Мокрото перде пред очите ми разми думите му. Изхлипах. Обичах писмата му, защото те ми вдъхваха кураж и смисъл. Винаги бяха изпълнени с хумор и много любов. Знаех, че нарочно изпускаше нещата около живота, който живееше сега, защото той беше същия като моя. Ад.
Прочетох го още веднъж и го прибрах при другите под леглото. Избърсах сълзите си, защото вече беше време за вечеря, а тук слабостта е порок. Всяко чувство трябва да бъде прикрито. Все пак е по-лесно да се контролира стадо хора, приличащи повече на овце, отколкото хора, изпълнени с огън.
Звънецът издрънча. Механичният звук ме извади от потока ми от мисли и тръгнах към вратата. Коридорът беше тих. Изкуствена светлина озаряваше студените плочки. Пред мен и зад мен вървяха по около шест жени. Всички бяхме навели глави, сякаш се страхувахме, че ако вдигнем брадичка ще ни уцели гръмотевица.
Стигнахме столовата. Голямо помещение с метални маси и пейки. Флуоресцентни лампи пресвяткваха върху тавана. Седнах на една от дългите пейки и се загледах в храната си. Четвърт печен картоф и половин твърда филия хляб. Вдигнах я и отхапах. Имах чувството, че дъвча каучук. Това беше дневната ни дажба храна заедно с чаша вода на всеки три часа. Държаха ни гладни като кучета.
Столовата беше обградена от войници, сякаш някоя бедна девойка, прекършена отвътре, тежаща четиресет и пет килограма, може всеки момент да избяга. Изпуснах въздуха от носа си и се опитах да задържа изражението си неутрално, защото ако някой забележи, че негодувам около вечерята си може да ми я отнемат за дни. А четвърт картоф и половин филия хляб са по-добре от нищо.
Когато всички приключиха с храната си се насочихме към стаите си. Навън беше тъмно и се замислих за утрешния ден. Какво ли ще правим? Сигурно пак ще перем, шием или чистим. Неща, които да ни напомнят кои сме. Жени. Ние нямаме право да се противопоставяме на управляващите, камо ли по този бунтарски начин. Карат ни да вършим монотонни, повтарящи се действия, които да ни помогнат да отделим мислите си от външния свят. Така, когато присъдите ни свършат и се върнем в обществото, ще бъдем добри домакини, които ще си вършат задълженията и няма да поставят нищо под съмнение.
Забих юмрук в матрака на леглото си. Издишах шумно и легнах. Затворих очи и в главата ми се появи образът на Лука. Черна коса, смугла кожа и зелени очи като борова гора. Ако сега беше до мен щях да направя толкова много неща. Щях да го прегърна и целуна. Щях да прокарам ръка през косата му, както правех, когато бяхме по-малки. Щях да кажа колко много го обичам. Щях да му кажа, че съжалявам, че заради мен сега сме разделени, но не съжалявам, че се застъпих за Сузи.
– О, любов моя, какво щях да направя, ако сега беше до мен – прошепнах в тъмнината.
Издишах. Замислих се за думите на Лука. „За да знаеш, че има причина, за която да се бориш.“ Няма да спра да се боря. Заради него. Заради нас. Заради всички жени тук, които са наказани, защото са били смели. Няма да позволя да ме пречупят. Ще избягам. Ако не днес, то утре. Ако не утре, другата година. Но няма да бъда в затвор за десет години. Ще намеря Лука и ще се оженим, както сме си мечтали.
Стиснах очи още по-силно и позволих на само една сълза да се спусне по бузата ми.
Анастасия Милатанова, 14 г.
„Арт Портал“
Дупница
