Братя Мормареви на 160

Няма грешка – ако бяха живи днес, двамта писатели щяха да навършат заедно 160 години! Халал да са им! И още толкова да бяха поживели дано! Тогава щяхме да се радваме на още много техни филми и книги, на нови и смешни разкази, и най-вече на живото им, неповторимо, всекидневно остроумие, което прави живота по-лек и даже поносим. А хилядите им  читатели и зрители щяха да имат една опора повече, един отдушник за мрачни мисли и тревожни очаквания, една надежда и пример, че тази натрапена ни беля да живеем тъкмо днес, има начин да се изтърпи и преживее. Това е като да знаеш, че на отсрещния балкон сутрин има кой да ти махне ведро с ръка, да размените две думи за нормални човешки неща, а не за глупави политически ежби или претрепани посред бял ден мутри.

Ала си отидоха – първо Мориц, 14 години след него и Марко. И пак се оказаха хитреци и ни изгиграха сръчно в техния си стил – сега са си пак заедно там горе, а ние ги загубихме. И ни липсват! А те навярно пак всеки следобед сядат в кухничката от небесното жилище на Мориц (както 40 години непрекъснато в реалната кухня от неговия апартамент на ул. „Шипка“), хапват си с удоволствие любимия балкански кашкавал и редят сладки лъкардии, небесни вицове, райски шеги или адски клюки. И току си повтарят: „Ей, навреме се отървахме от онова долу!“ И имат право, защото са си свършили овреме работата на грешната земя, като щедро са ни оставили цели 17 филма, 11 книги, стотици разкази и фейлетони, хиляди избълвани остроумия и милиони зрители – приятели. Как да не им завиди човек!

Братя Мормареви са уникално явление в нашата литература и кино – най-малкото защото няма друга такава творческа двойка (ако не мразех свирепо чуждиците, можех да напиша тандем), с подобна толкова продуктивна, разнообразна и плодотворна биография. Те идват в писателския занят по различни пътища и от различни посоки. Мориц, след като хитро изпреварва Марко и се ражда през 1921 (цели 10 години преди него), не само че сколасва да завърши Американския колеж в София, ами си опича отрано бъдещето и става професор по химия. По-малкият Марко като установява, че вече няма такъв колеж (защото са го закрили през 1942, когато ние – съюзници на Германия, обявяваме война на Америка), записва и завършва английска филология и се намества на работа в Българското национално радио, в редакция „Предавания за чужбина“ (какво е предавал, той си знае, а пък вече има и давност). И някъде по онова време, през 1953, случайността ги събира, за да се повеселят заедно, а впоследствие пак като на шега – да топят заедно перата си в една обща мастилница цели четири десетилетия!

Помня, че като дете, някъде към средата на 50-те години, вече научил буквите, много обичах две неща – да чета вестник „Стършел“ и да се катеря на старата черница в двора. Всеки петък следобед се намествах в „наблюдателницата“ на дървото, чаках баща ми да се върне от работа и да ми донесе „смешния вестник“. После с огромна жажда разглеждах карикатурите, сричах фейлетоните и епиграмите, а за десерт си оставях „вносния хумор“ от последна страница. Така в съзнанието ми се набиха имената на тогавашните автори от вестника Радой Ралин, Петър Незнаковом, Валери Петров, Христо Пелитев, Черемухин, Вородот, Генчо Узунов, както и на художниците-карикатурсти Марко Бехар, Борис Димовски, Карандаш, Георги Анастасов, Теню Пиндарев, Реме и много други. А по едно време взех да срещам с почуда под разни фейлетони подписа „братя Мормареви“. Текстовете не помня, ала наистина бях сериозно объркан как така двама братя (не допусках да са повече) могат да пишат заедно. И се питах дали се редуват и пишат ред по ред или изречение по изречение; дали единият пише, после другият поправя; или пък всеки си пише поотделно, а накрая се споразумяват фейлетонът да е общ. Вълнували са ме, очевидно, все въпроси от творческата лаборатория с авторско-правен нюанс. Помня обаче, че се смеех на отделни думи и изрази, а после се опитвах да ги пробутвам на децата от махалата и да им се фукам с остроумия. (След години моите деца, като искаха да хитруват, ми пробутваха реплики от филмите на братя Мормареви). Много по-късно, когато се случи да се занимавам професионално с филмите на братя Мормареви, а и се опознах с двамата, разбрах как са работили заедно. И колко нематериална, невидима, но затова пък здрава, жилава и жизнена е била тази творческа връзка – нещо като обща пъпна връв, от която са се подхранвали взаимно, а същевременно през нея са преминавали всичките им общи идеи, конкретни хрумвания, определени сюжетни решения или цялостна композиционна постройка, та чак до отделни гегове, реплики, осторумия. (Ако обещаят, че няма да ми се смеят там горе, бих ги изрисувал като сглобените „запетайки“ от Великия Дао принцип Ин и Ян в магическата цялост и завършеност на кръга). За силата на тази творческа връзка Марко Стойчев пише в предговора към романа си „Дневникът на Асен Газурков“: Когато някой пише съвместно с друг повече от 45 години, другият не може да изчезне, не може да го няма. Затова съм безкрайно благодарен на Мориц Йомтов, който вече повече от десет години продължава да стои до рамото ми, да ми подсказва и да ми помага „от там“. Романът „Дневникът на Асен Газурков“ бе замислен без него, но ние продължаваме да се разбираме дори само с поглед така, както сме се разбирали винаги. Романът е включен заедно с „Войната на таралежите“ и „Васко да Гама от село Рупча“ в кориците на една солидна книга, върху която стоят като автори Братя Мормареви. Затова когато Марко остана сам, той продължи да подписва разказите и фейлетоните си като брат Мормарев. А едва ли някой се замисля въобще, че „Адио, Рио“ и „Бай Ганьо тръгва из Европа“ са писани фактически само от него – толкова наразделимо е тяхното творчество, толкова е излято в един общ стилистичен калъп, че дори когато Мориц вече не „топи писалката си“ в общата мастилница, думите върху хартиения лист и епизодите върху белия екран, продължават да се нижат с техния общ почерк.

В своите сценарии братя Мормареви са стъпили здраво в съвременната тема. Тя е навсякъде около тях: в дома и семейството, на детската площадка или в пенсионерската градинка, в кварталния магазин или в някое учреждение, на морския бряг през лятната ваканция или на научна конференция в чужбина. Тъкмо в тази територия те се чувстват най-сигурни и вещи, знаят „две и двеста“ за времето, нравите, хората и порядките около тях, имат изградена с годините тънка наблюдателност и избирателен филтър да видят, проумеят, разкажат и да иронизират всичко, което ги заинтригува. В седемнайсетте си сценария само два пъти напускат този терен – в комедийната приказка „13-та годеница на принца“ (защо да не я определим като ранен „фентъзи стил Mormarevi Brothers“) и в следдеветосептемврийския сериал „Мъже без мустаци“. А дебютът им в киното „Старинната монета“ хем остава някак встрани от цялата им по-нататъшна работа, хем пък се оказва първия наш мюзикъл. Но колкото и да са любопитни като творчески резултат, и трите филма не са определящи за техния авторски профил, в който доминират като запазен знак комедиите с деца и възрастни – именно с деца, а не за деца, както някои неправилно и лековато категоризират подобни произведения. (Тук е мястото да припомня остроумната бележка на Марко, че ако в един филм има коне, то не значи, че той е за зрители – коне!). А персонажите им са колоритна колода типове от забравено в количката пеленаче до (не)увяхващ пенсионер!

Тъкмо огромната популярност на филмите им с деца създадоха тяхното име в киното ни, а чрез тях и неколцина режисьори трайно изградиха творческата си кариера като признати  майстори на детски филми (при цялата условност на категорията) – тук са на първо място доайенът Димитър Петров, а също Иванка Гръбчева и Мариана Евстатиева-Биолчева. Безспорно е, че братя Мормареви познават изключително добре света на децата, но не както много други автори с изкуствено „приклякане“ до тази възраст, а тъкмо като равнопоставена част от света около нас и като пълноценна литература. Те притежават онзи невидим, но много важен избирателен филтър, който отделя от иначе баналната рутина на делника и внимателно пропуска на екрана изключително характерни детски преживявания и наблюдения, улавя със своеобразно „словесно варио“ деликатни щрихи от детската чувствителност, техни спонтанни реакции, странна логика на разсъжденията, особено словотворчество и удивителни находки в диалога. Както става при добрите писатели, те зареждат литературния си резервоар с истории от близкото им житейско обкръжение – на първо място четирите им собствени деца (2 + 2), но разбира се сетивата им улавят и много други валенции на техни приятелчета и връстници от поколението. Дори ако си припомним само отделни епизоди от „Тараллежите се раждат без бодли“, или от „Войната на таралежите“, или от „Васко да Гама от село Рупча“, това ще е достатъчно да илюстрираме толкова специфичния, ведър, сочен и по своему мъдър авторски поглед на братя Мормареви, с който оглеждат делника около себе си. Познавайки великолепно детския свят, очевидно не им е трудно да забележат характерни детайли от детската психология  и да съчиняват изобретателна броеница от сюжетни епизоди. Та само словесната метафора „таралежи“ е достатъчна със своята свежа, небанална находчивост, за да остане като запазен знак за поколението на „маляците“. Но да не се оставяме подведени от една симпатична „измама“, ловко прикрита в тези техни сценарии. Зад незлобливите детски истории с малки бели и хитрувания, зад дребните хлапашки прегрешения и изкупления, двамата умни и хитри писатели много ловко и сръчно заобикалят по-сложните, неудобни теми и проблеми на „онуй време“, до които иначе не биха и помислили да се докоснат. Не, съвсем не надценявам смисъла и „свръхзадачата“ на тези им филми, ала тъкмо една изтървана детска реплика или невинна вицова ситуация, успяват да докоснат с тънка, но достатъчно четлива асоциативна ирония онова, което няма как да се каже в пряк текст. Е, разбира се, много по-близо до тези „неудобни“ теми от света на „големите“ братя Мормареви засягат в своите филми за „третата възраст“ – „Сиромашко лято“, „Два диоптъра далекогледство“. Тук те още по-очвидно се правят на умрели лисици и са забавляват с незначителни гафове от периферията на „онуй време“. Ала само на пръв поглед, защото иронията и сатирата на „малките дефекти“ е по същество усмихнато „захапване“ на изкуствената и куха същност на системата. Методи Рашков от „Сиромашко лято“ например (в точното изпълнение на Георги Парцалев), невинно разписва разрешителни за по 20 долара при пътуване в чужбина, а това както и да го погледнем, си е подигравка –  но не със сюжетните жертви на тази невинна измама, а много повече ощипване по един от абсурдите на системата. Нали всички добре помним, че по „онуй време“ тъкмо недомлъвката или намигането се разчиташе недвусмислено и въодушевено. Впрочем, в книгата с трите романа „Войната на таралежите“, „Васко да Гама от село Рупча“ и „Дневникът на Асен Газурков“ (издадена 2006, посмъртна и за двамата), Марко Стойчев е прибавил накрая един своебобразен тълковен речник на „онуй време“, което наистина беше пълно със своя странна семантика на думи и понятия с подменено значение, на факти и обстоятелства, които могат да изглеждат непонятни и зашифровани за днешните по-млади читатели – деца на тогавашните „таралежи“. Е, осторумникът Марко е искал още веднъж да си поиграе със своето великолепно чувство за хумор, като пробва днешния рефлекс към миналото. Ала убеден съм, филмите им от „онуй време“ въобще не се нуждаят от тълковен речник или преводач и това много лесно се проверява при непредубедено гледане от всеки нормален зрител със свежо чувство за хумор. Защото тези филми, както са сюжетно закотвени в „онуй време“, така много лесно го надскачат, благодарение на вграденото върху екрана живо и неостаряващо чувство за хумор. Ако е възможна една най-кратка характеристика за цялостната им сценарна работа, то тя би се ограничила в няколко обикновени думи – братя Мормареви са безспорни майстори на комедийния драматургичен текст! А това означава много рядък и специфичен писателски талант: на първо място да се строи увлекателен сюжет, да се изграждат достоверни персонажи, които пък да общуват в ясно очертани конфликти и взаимоотношения. Като всяка учебникарска истина, и тази звучи просто, ала е трудно да се направи! А те умееха да го правят, и то с лекота, защото бе част от природата на таланта им. Не е случайно, напротив показателно е, че техните оригинални сценарии лесно стават на романи, както и обратното. Защото са изградени от плътна събитийна тъкан плюс осторумен диалог, а не са като сюнгер, напоен с белетристика. Те умеят сръчно и без видими усилия да построяват комедиен сюжет, като привидно простичко, но убедително навързват потребните им комедийни ситуации. „Двойникът“ е подходящия пример как една класическа комедийна схема, построена тъкмо върху толкова експлоатирания „ефект на двойниците“, се разгръща сръчно в типична комедия на ситуациите – това, което днешната масова практика назовава ситком (ситуационна комедия). Братя Мормареви обаче дообогатяват тази схема, като определено включват в сюжета и елементи от комедия на нравите (или на харктерите) и по-точно на лошите нрави (т.е. на безнравствеността). Това вече им дава възможност да вградят в сценария определени сатирични нотки, а така популярната ситком при тях се развива до някаква своеобразна сатком – демек сатирична комедия, която иронизира и жигосва подмяната на хора и стойности, на ценности и качества с обезценени (преоценени) сурогати. А ако си позволим да пренесем „Двойникът“ в наше време (т.е. в сюжетното време на Асен Газурков), само можем да си представим как техният комбинативен шмекер би се развихрил в тъмния бизнес или в политиката, а не само в скромната бедна наука. Подобно преместване на акцентите откриваме и в черната комедия „Адио, Рио“ – също построена като ситком с труп, а изведена до сатком с иронични оценки.

И така, анализирайки отделни сценарии или епизоди, персонажи или конфликти, диалози или гегове, ще трупаме все повече аргументи за обяснение на техния писателски труд и сценарно майсторство. Което и без друго, всички знаят, ценят и уважават.

*          *          *

Виждам ги седнали в кухнята на Мориц на ул. „Шипка“ – играят белот, замезват с любимия балкански кашкавал и си подхвърлят остроумия. Сценариите им лежат безшумни в папки наоколо, а филмите им кротуват в тенекиените кутии на филмотеката. Ала затова пък чисто нови дискове в хилядни тиражи всеки ден се въртят по вестникарските будки и смешните им персонажи от позабравените ленти отново са пред очите на огромна аудитория. Таралежите пак водят своята война за баскетболното си игрище, но в нова ситуация – срещу общината, която иска да струпа  върху него балите си с буклук. Маляците пак са на морето и напълно побъркват чичо Манчо с папарашките си снимки, защото с новия дигитален фотоапарат могат да ги пуснат направо в Интернет. Тодор  Колев не праща братовчеда си – двойник на научна конференция в Будапеща, а с парламентарна делегация в Брюксел. (Ама той наистина по едно време беше депутат, че даже и културно аташе в Канада, та може би действително има братовчед – двойник). Само старият пенсиониран актьор Асен Газурков е в своето реално време и се надява с хонорара от някоя телевизионна реклама за чорапи или шампоан, да си плати навреме парното, та да подпомогне Вальо Топлото за ново джакузи в офиса.

Така се въртят хилядите нови дискове със старите сюжети на братя Мормареви, които в зевзешкия си стил трупнаха 160 години. Добре ги познаваме, няма от какво да се изненадваме –  и на 320 да станат, филмите им пак ще са живи и смешни, таралежите пак ще водят своите детски войни, а други бъдещи маляци ще растат с незлобливите им, ала умни и проницателни шеги!

септември 2006                                                                                              Божидар Манов