Кучето от автогарата
До автогарата в нашия град живееше едно куче. Никой не знаеше откъде се е появило. Беше кафяво, с едно бяло ухо и тъжни очи, които сякаш разбираха всичко.
През зимата спеше под една стара пейка, а през лятото лежеше на сянка до будката за вестници. Хората минаваха покрай него всеки ден. Някои го съжаляваха, други го гонеха, а повечето дори не го забелязваха.
Само един човек винаги спираше при него.
Шофьорът на автобуса.
Беше висок мъж с посивяла коса и уморено лице. Всяка сутрин слизаше от автобуса, клякаше до кучето и му даваше парче хляб или баничка.
– Ето, приятелю – казваше той. – И днес ще се оправим някак.
Кучето махаше с опашка толкова силно, че цялото му тяло се разклащаше от радост.
Понякога стоях на спирката и ги наблюдавах. Изглеждаха като стари приятели, които се разбират без думи.
Една сутрин автобусът пристигна, но шофьорът го нямаше.
На негово място беше друг човек.
Кучето чакаше.
Седеше до пейката и гледаше към пътя.
На следващия ден пак го чакаше.
И на по-следващия.
Тогава чух хората да говорят, че старият шофьор е в болница. Бил много болен.
Не знам дали кучето разбираше какво означава това. Но всяка сутрин продължаваше да стои на същото място.
Дъжд, вятър или студ – то пак чакаше.
Започнах да нося храна от вкъщи. Понякога му давах салам, друг път хляб. Кучето ме гледаше внимателно, сякаш търсеше в лицето ми човека, когото чака.
Един ден седнах до него на пейката.
– Ще се върне – казах тихо, макар самият аз да не бях сигурен.
Кучето сложи глава върху обувката ми и затвори очи.
Минаха още няколко седмици.
И тогава една сутрин видях познатия автобус да спира. Вратата се отвори и старият шофьор слезе бавно навън.
Изглеждаше по-слаб от преди, но се усмихваше.
Кучето първо замръзна за секунда. После изведнъж хукна към него с такъв лай, сякаш цялата му душа се е събудила.
Мъжът коленичи трудно и го прегърна.
А хората на спирката млъкнаха.
Не знам защо, но в този момент ми стана топло.
Тогава разбрах нещо важно.
Понякога едно малко добро е достатъчно, за да те чака някой всеки ден.
И може би точно това е истинската доброта – да накараш някого да се чувства по-малко сам в света.
Петър Ангелов, 11 г.
ОУ “Св. Св. Кирил и Методий”
Мездра
