Как станахме сценаристи

Из записките на кинематографиста

Братя Мормареви (Марко Стойчев и Мориц Йомтов) работят заедно в киното повече от 25 години. Автори са на много фейлетони, хумористични разкази, радио и телевизионни програми. За игралното кино са написали следните сценарии: „Старинната монета“, „Таралежите се раждат без бодли“, „С деца на море“, „Сиромашко лято“, „Изпити по никое време“, „Войната на таралежите“, „Двойникът“ и други.

БРАТЯ МОРМАРЕВИ: „КАК СТАНАХМЕ СЦЕНАРИСТИ“

За съжаление не си спомняме точната година, когато и на нас си се дощя да станем сценаристи. Едни от най-близките ни приятели бяха изявени сценаристи и ние се питахме с какво са по-умни от нас. По него време пишехме фейлетони, кратки хумористични разкази, обикаляхме редакциите и преживявахме добре. Скрити зад псевдонима Братя Мормареви спокойно изслушвахме всякакви оценки за това, което сме написали. Някои считах, че правим халтура, а ние си мислехме, че вършим сериозна работа, като се опитваме да развеселим българския народ.

Един ден разказахме на Анжел Вагенщайн (Джеки) една действителна история, по която се готвехме да пишем фейлетон. В Полша се беше появил случая от едра шарка, поради което трябвало да се карантират всички лица, които са били в контакт със заболялото дете. Един от така наречените контактни бил току-що заминал за България и полските здравни служби предупредили съответните български органи да го спрат на границата и да го карантират. Оказало се обаче, че докато пристигне съобщението, полякът бил пресякъл границата и трябвало да го търсят. Открили го чак на връщане.

Джеки каза, че ако направим историята с германец и съответно я поукрасим, ДЕФА сигурно ще се заинтересува от нея и че във всеки случай от тази история става филм. Ние и бездруго му я разказахме с тайната надежда, че точно това ще ни каже и веднага запретнахме ръкави. Така се роди първият ни сценарий „Старинната монета“.

Всяко раждане е трудно, първото – най-трудно. Нямахме никакъв опит, следователно трябваше да гледаме какво правят другите и да правим и ние същото. Другите отиваха да пишат някъде сценария си, най-вече в Боровец. За Боровец ние още не бяхме дорасли, та отидохме в банки, в Почивната станция на журналистите. Поставихме на масата пишещата машина, извадихме бели листа и… Впрочем никакви други средства за производство не са нужни за написването на каквото и да било. И работата тръгна. Машината тракаше. Само за седмица изпълнихме тридесет страници. А ни разправяха, че сценарий се пишело за година и за две, изобщо – трудна работа било. Не за нас обаче! По време на почивка препрочитахме написаното и много си го харесвахме. Горди от себе си, решихме да отскочим до София и да покажем на Джеки и Оли (Хаим Оливер) на какво сме способни. Те прочетоха въпросните тридесет страници. Лицата им останаха сериозни. „Старинната монета“ бе комедия и те се чудеха кой пръв да ни каже истината в очите.

–         Един сценарий е около шестдесет страници, вие сте написали тридесет и още не сте го започнали – каза Джеки.

Не звучеше като похвала.

Оли се съгласи с него, двамата рядко бяха на едно мнение и това още по-силно ни смути. В последвалия разговор получихме и първия урок по писане на сценарий: сценарият не се пише, сценарият се строи. Джеки каза, че това го е учил във ВГИК в Москва, за да не помислим, че пак нещо си измисля.

Още същата вечер се върнахме в Банки. Бяхме като попарени. Седяхме и се гледахме мрачно. По-младият от нас предложи да се захващаме веднага за работа. По-възрастният, като по-умен, каза че е по-добре да отидем на кино, за да видим как се прави филм. Даваха „Хубавата американка“. Не помним нито кой бе режисьор, нито кой бе сценарист, но и на двамата сме им благодарни от сърце. Техният филм ни отвори очите. Веднага щом се прибрахме, седнахме и възстановихме филма епизод по епизод до най-малката подробност, тоест направихме му постройката. Това, което Джеки бе научил в Москва, се оказа напълно вярно и достатъчно, за да напише човек сценарий.

Джеки се оказа прав и в друго, нещо по-важно – ДЕФА се заинтересува веднага от сценария.

Следващият етап бяха художествените съвети на страните копродуценти, в случая – два. Имаме много лош спомен от нашия съвет – гледаха ни като чуждо тяло: някакви „гяволи“ искат да използват ДЕФА като врата към световната кинематография! Или поне така ни се струваше – нямахме никакъв опит с художествените съвети  и още не знаехме, че на тях се говорят най-различни работи. Не сме злопаметни и не помним участниците в съвета, но Захари Жандов не можем да забравим. Докато другите многословеха, той четеше сценария, свит в единия ъгъл. И успя да го прочете, дори май се изказа предпоследен. Едно нещо от изказването му помним точно: „Ами другари, те са разположили сценария си по цялото Черноморие и след този филм какво повече ще може да се снима там!“

Друг някой, не помним кой, каза че в сценария наистина има нещо, но му липсва „звезден прах“. След толкова години, трябва да са двадесет и пет, още не сме разбрали за какъв звезден прах ставаше дума.

Съветът приключи с едно обобщение от Христо Сантов – за него пазим най-приятен спомен като за човек, който все пак успя да види в сценария ни нещо.

Съветът в ДЕФА мина на немски език.

След като сценарият ни бе „благословен“, трябваше да се намери режисьор. Така се срещнахме с Володя Янчев. Нямахме никакъв опит и с режисьори и не знаехме как трябва да се държи един сценарист с тях, още по-малко, когато единият сценарист са двама. Но Володя ни предразположи веднага. Най-приятната част от работата ни върху „Старинната монета“ бе, когато правехме с него така наречената авторска  работна книга, един етап, който го няма в нашата кинематография. С Володя се смяхме много. Той има чудесно чувство за хумор и също като Джеки е завършил ВГИК. Володя ни научи нещо съществено за диалога в един филм. Диалогът, казваше той, трябва да бъде „тик-так“. Това означаваше, че трябва да е лаконичен, точен, да бие право в целта.

Нека никой не смята, че по целия път от Банки до екрана сценарият ни остана непроменен. Предложихме го като комедия с доста сатиричен заряд. Беше подстриган и остана без бодли. Първо, ДЕФА изпили всичко, което ги бодна. После, както ние бяхме решили, че не сме по-глупави от Джеки и Оли, нашата кинематография реши, че не е по-глупава от ДЕФА. Добре, че на помощ се притече Петър Ступел, който превърна филма от сатира в мюзикъл. Което си е право, от „Старинната монета“ остана музиката. И досега чуваме от време на време по радиото „Любовта е море“.

До ден днешен ни е мъчно за следния незаснет епизод: нашият герой Шнайдер иска да купи малко магаренце за болното дете в ГДР. Поради езикови недоразумения в селото, в което го изпращат, го посрещат като специалист по животновъдството. Местното ТКЗС, за да се представи по-добре, изпокрива всички непредставителни животни, каквито безспорно са и магаретата, и му показват породисти крави и овце. И винаги, когато затворените в обор магарета надават рев, гръмва духова музика, а събралото се множество започва да скандира „Шнайдер-Шнайдер“. Нашият герой напуска селото без магаре, но изпълнен с признателност и любов към тези гостоприемни хора, а домакините така и не разбират как може да им изпращат такъв голям специалист без преводач. Но решават, че на този етап посещението е било полезно. Веднага след заминаването на Шнайдер отварят обора с магаретата и те нахлуват в селото с рев.

И досега винаги, когато започваме да пишем нов сценарий, искаме по някакъв начин да вмъкнем този епизод, но той вече като че ли отпада сам, без чужда помощ. Вероятно сценарият, в който успеем да го вмъкнем, ще бъде последният ни.

С отпадането на различни епизоди отпадна и необходимостта Григор Вачков и Георги Попов да ходят на снимки в ГДР. Володя в никакъв случай не искаше да разочарова двамата си главни изпълнители, това вероятно би се отразило върху играта им. Седнахме и написахме един епизод-сън, в който те взимаха дейно участие и който не можеше да се снима другаде. Драматургически епизодът не беше нужен, но за това има „хватка“ – епизодът отпада на монтажната маса. Много полезни неща може да научи човек при правенето на един филм.

Няма да крием, че като станахме сценаристи, се почувствахме много горди – едно е да пишеш фейлетони, друго – сценарий. И веднага ни се дощя да влезем в правата си на киноавтори. Володя снимаше във Варна. И ние бяхме там, но на курорт. Уж случайно се натъкнахме на продукцията. Не ни посрещнаха кой знае колко радушно, но счетохме, че е от преумора. Попитахме за всеки случай къде ще снимат на следния ден – не беше лошо да минем с някои познати за авторитет, и двамата имаме роднини във Варна. Натоварихме се на две коли, но продукцията не открихме. Володя ни беше пратил за зелен хайвер. Това беше също един добър урок за нас: режисьорите не обичат да им висиш на главата и да им даваш съвети. От тогава никога не отиваме на снимачната площадка, освен ако не сме поканени от режисьора и никога без негово желание не влизаме да му се натрапваме в монтажа.

Премиерата на „Старинната монета“ се състоя във Варна под предлог, че действието на филма е на море, а Варна е перлата на Черно море. Истината може и да е друга, но премиерата мина добре, въпреки че прожекционистът размени две части. Ние изтръпнахме. Публиката не разбра нищо за този гаф. Така сами открихме още една тайна на филма: като и да разместваш частите, хората го приемат, стига да се забавляват. Салонът ни аплодира – имаме роднини във Варна, но това вече казахме. Критиката ни разсипа. Един ни обяви за „съмнителни автори“. Ако мисли, че сме му забравили името, лъже се.

Като копродукция „Старинната монета“ имаше не само два съвета, но и две премиери. В Берлин премиерата премина на немски. Доколкото ни е известно, критиката е посрещнала филма по-добре от нашата. Но и в двете страни филмът бе касов. За съжаление още не действаха никакви  икономически механизми и от касовността не  разбрахме нищо.

Шегата настрана, но сигурно сме чувствителни или пък себелюбиви, защото след „Старинната монета“ се прибрахме в черупката си на фейлетонисти и не излязохме от там цели седем години. Едва ли щяхме да го направим, ако не беше Свобода Бъчварова със своята добронамереност и вяра в хората. Благодарение на нея седнахме, този път плахо, зад пишещата машина и написахме „Таралежите се раждат без бодли“. Ние сме й безкрайно благодарни. Ако на някой нашето присъствие на екрана не му се нрави, виновна за него в крайна сметка е тя.