Братя Мормареви

През ваканцията с мама и тати отидохме на почивка в Рила. Преди да ви разкажа цялата история искам да ви припомня, че аз много обичам животните. Може би, вече се досещате, че имам две чудесни котки, които освен красиви, са и доста палави. Миналата година едната от тях се беше загубила и след дълго тъсене тате я откри в гардероба. Беше успяла да премери всичките ни дрехи, но ние така се зарадвахме, че не е избягала, че дори не й се скарахме. Весела история, също като тази, която започнах да ви разказвам.

Сега се връщам на нея и на вечерта преди вечеря, когато излязохме навън да се порадваме на снега. Вървяхме си ние, а не след много време, що да видя, от гората излезе малка лисичка. Тя страхливо, лека-полека, се приближи, аз протегнах ръка и тя ме подуши.

– Да те заведа ли в Казанлък при моите котета, лисичке?! – запитах я закачливо. Тя ме погледна изплашено и бързо-бързо избяга. Ех, как можах да се издам, че я искам вкъщи? Може би лисичката беше гладна и искаше да ѝ дам нещо за ядене. Аз я последвах и видях, че се е скрила зад едно дърво. Тръгнах натам, а тя побегна около дървото – започнахме да обикаляме – заиграхме на гоненица.

Моят вуйчо е ловец и ми е разказвал, че през зимата, когато е студено и няма достатъчно храна, лисиците се държат като домашни животни и често се приближават до къщите и дворовете, за да търсят нещо за харване. Така беше постъпила и моята нова приятелка – лисичка. Разбира се, аз и дадох сандвича си, а тя остана още мъничко с мен. Знаех, че няма да ме последва чак до моя град, но все пак, бях сигурна, че вече имам още един нов приятел.

Прилагам снимка:

Рая Мутафчиева, 9 г.
Клуб „Светлини сред сенките“
ОДК „Св. Иван Рилски“
гр. Казанлък

Срещнах Рая един прохладен юнски следобед в парка. Носеше косата си на две кокчета, които бяха прихванати с лилави скрънчета на мидички. Беше дошла на гости на баба си за лятото в красивия град Бургас и вместо да е щастлива, че ще прекара ваканцията си на море, тя седеше нацупена на една пейка. Отидох до нея и я поздравих, не се бяхме виждали цяла година.

– Рая, здравей! Защо си тъжна? – попитах я аз.
– Не съм тъжна, а ми е СКУЧНО. Няма какво да правя, нямам приятели тук и телефон нямам. Всеки ден е същият. Нищо не се случва. Общо взето СКУКА, СКУКА, СКУКА.

Опа. Това вече звучеше сериозно.

Казвам се Лина, и ако има нещо, което мразя, това е СКУКАТА. Особено когато се лепне за някого като дъвка за обувка. Затова реших да подготвя списък с интересни предизвикателства за Рая. Взех един розов лист и с бляскавите си химикали написах:

Пет предизвикателства за прогонване на СКУКАТА.
(Само за смелчаци с въображение!)
1. Направи си “Щаб-квартира против скука” на дървото зад сладоледаджийницата.
2. Разсмей някой непознат за 5 секунди.
3. Прегърни момиче на име Луннет.
4. Излез обута с 2 различни обувки и изпей измислена песен пред светещия фонтан.
5. Прекарай нощ под звездите.

И така започна всичко. Един ден, една Рая, пет мисии. На следващия ден заминавах за 10 дни на почивка с баба си, затова й заръчах:

– Аз сега отивам на планина с баба, а когато се върна ще очаквам, да ми разкажеш, дали си успяла да изпълниш списъка.

Рая разбира се веднага се нацупи и смачка списъка, но постепенно разбра, че това лесно може да бъде игра. И така на другия ден тя се събуди решена да извърши тези задачки. Закуси бързо и отиде в парка, за да се опита да изпълни първата моя заръка – да си направи щаб-квартира против скука. Там тя срещна Майкъл и Елиза да си играят. Рая ги помоли да й помогнат и те се съгласиха. Така тримата изпълниха точка номер 1, а тя неусетно се сдоби с нови приятели.

На следващия ден Рая отиде на гости на другата си баба. Още щом пристигна, баба й я посрещна с думите:
– Рая, остави си раницата до вратата и да излизаме бързо навън. Едно момиче, на име Луннет – племенничката на съседката – ще чисти вкъщи. Да не й пречим.

Рая ококори очи и не можеше да повярва, какво й се причува. Луннет?!? Тъкмо си мислеше, че никога няма да изпълни тази задача, защото беше чувала това име само по филмите. Но как да я прегърне, без да се издаде? Тогава ѝ хрумна хитър план да се престори на жадна.

– Бабо… умирам от жажда! Може ли малко вода? – попита театрално Рая, все едно се намираше насред пустинята.

Баба й се съгласи веднага и й разреши да влезе. Рая се вмъкна бързо в кухнята и прегърна Луннет, която забърсваше пода. Едвам не я събори, набързо й се извини, изпи една чаша вода и се стрелна към входната врата. Така тя прегърна момиче Луннет и изпълни и точка номер 3.

По време на разходката с баба си седнаха на кафе с някакви нейни приятелки. Докато си обсъждаха последния епизод на любимия турски сериал, на Рая ѝ хрумна, че сега е моментът да изпълни и задача номер 2. Приближи се до едната баба и я погъделичка, а тя се разсмя за не повече от 5 секунди.

А предизвикателство номер 4 изпълни по следния начин:
Преди поредната следобедна разходка в парка с баба си, тя я помоли:
– Бабо, може ли да ми вземеш резервен чифт обувки? Ей така, за всеки случай…

Баба й я изгледа подозрително, но все пак сложи обувките в чантата си. И познайте какво, още на петата минута от излизането им Рая цопна уж случайно в една локва. Преобу си едната обувка и яхна тротинетката си към светещия фонтан. Спря се пред него и запя:
– Бягай, Скуко от мен или аз ще те пропъдя. Ла-ла-ла-лаааа!
Представлението й предизвика фурор и редица хора й ръкопляскаха.

Когато се прибраха вкъщи Рая помоли баба си да спи навън, но тя естествено не й разреши:
– Никакво спане навън. Ще настинеш!

Все пак това не отказа Рая да изпълни намисленото. Тя намери една топка, сложи я на мястото на главата й в леглото, натъпка някакви предмети за тяло и ги покри със завивката си. Баба й като влeзе да я завие се учуди, че е завита, което не било много типично за нея и отиде да си легне. През това време Рая се промъкна в градината и влезе в къщата на кучето им. Уморена от премеждията заспа веднага. На другия ден Рая разбра, че неусетно е изпълнила списъка. Тя много се зарадва и така нейното приключение завърши успешно.

Днес се върнах от почивката с моята баба. И познайте, какво имах – бележка в пощата ни. Беше от Рая. На нея пишеше:
„Благодаря ти, Лина! Пази въображението — то е по-силно от всяка магия.“
А скуката? Тя още се крие, но вече знае, че има кой да я победи.

Каталина Иванова – 9 г.
ОУ „Александър Георгиев – Коджакафалията“ гр. Бургас

В магазин за кучета в облачен ден се отвори една клетка. Случайно бутнах вратата и започнах да лая от изненада. Бяха забравили да заключат! Точно тогава един стар човек минаваше до мен, стресна се и разля нещо топло върху мен. Ухапах го по крака, а той ме ритна и извика продавача. Аз веднага влязох в клетката, а продавачът я заключи този път.

-Защо ухапа този човек? Той ми беше приятел! – ми се скара продавачът, който се казваше Васко.

Не ме интересуваше приятелят му. Интересуваше ме какво ще стане с това, с което ме поляха. Аз се мотаех из клетката и накрая заспах. Събудих се посред нощ и когато бутнах вратата с глава, тя пак се отвори. Излязох, намерих една кучешка топка пред касата и я взех. Тя беше хубава и аз я запазих. После заспах и се събудих чак сутринта. Когато ми сипаха закуската и започнах да ям, ми падна зъб.

-Уф, сега и на зъболекар трябва да те водя! – въздъхна Васко.

Не се отчаях, но тогава един човек го попита нещо. Помислих си, че искат да ме купят. Ами да, точно така беше! Искаха да ме купят!

-Ще запазите ли това куче? Утре ще дойда пак. На следващия ден бъдещият ми стопанин Стоян влезе в магазина доволен. Научих му името, когато се обади на някого и каза: „Ало, обажда се Стоян.“

Аз се зарадвах, защото чух, че Стоян си има дете и куче, както и поляна за кучета. Значи, ще се отърва от клетката!

И така ме продадоха за 96.99 лева. Когато вече се возех в колата, Стоян се обади на сина си.

-Ало татко ти се обажда. Как си? Добре, благодаря. Взех новото куче и една кучешка топка.

И така стопанинът ме закара в къщата си. Видях детето да чака на поляната. Стоян ме хвана с ръце и ме остави насред тревата. Даде играчката ми на малкото момче, а то я хвърли. Аз хукнах да я гоня, хванах я и му я върнах. Детето я ритна, аз се изстрелях след нея и така си играехме. През това време Стоян се беше качил в апартамента. След малко го видях да слиза с другото куче, което се оказа по-голямо. Много се изплаших, когато тази гигантска немска овчарка се засили към мен, но неочаквано тя спря точно на един метър от мен. Тогава чух детето да вика: Кучето изчезна! Кучето изчезна!

-Помислих си, че се шегува. Да не би да са слепи? Да съм твърде малък, за да ме видят? Започнах да ги обикалям, но те не ме забелязаха. Да не би да съм невидим? Реших да пробвам, като ухапя някой. Ухапах детето по крака, но то не разбра, че съм аз. Помисли, че е другото куче, което се беше приближило. Да не би да съм станал невидим от това, с което ме поляха? Разлаях се и стреснах детето, а другото куче започна да се оглежда и да лае и то. Човекът каза на детето: „Хайде да се качваме.“

– Тръгнах по улицата и видях двама души да дърпат косата на едно момче. Аз отидох там, захапах единия по крака, а той избяга. Разлаях се и другият също си тръгна. После видях някакви хора с фенери, които викаха: „Кики! Кики, къде си?“

– Гласът ми беше познат и се сетих, че това може да са Стоян и синът му. Приближих се. Бяха те. Аз започнах да лая. Те се заоглеждаха. Исках да им покажа, че съм близо до тях и затова ухапах Стоян по крака. Той се изплаши и разля нещо студено върху мен. Те не разбраха, че съм бил аз и тръгнаха, а аз след тях. Стигнахме до къщата. Огледах се и видях другото куче. Изплаших се и се разлаях, а голямото куче и то. Приближих се и го ухапах. То много се стресна, но точно тогава станах видим. Стоян и синът му започнаха да крещят: „Ето го кучето! Ето го кучето!“ Аз се зарадвах, че вече съм видим, защото ми дадоха храна и вода. Те бяха доволни, че са ме намерили. Помислиха си, че през цялото време съм бил останал при другото куче, а то започна да маха с опашка. Е, вече съм видим и всичко е наред.

Деян Иванов, 9г.
СУ „Владислав Граматик“
гр. София

щ

Когато се преместихме в новия блок, всичко ми изглеждаше чуждо. Стълбите скърцаха, съседите не се усмихваха, а дори и котките изглеждаха сърдити. Нямах приятели. Затова всяка вечер свирех на устната си хармоника. Но звукът ѝ беше тих, а мислите ми много.

Един ден, докато се качвах по стълбите, видях една врата, на която пишеше „таван“. Беше леко открехната. Надникнах. Вътре миришеше на прах, но в ъгъла като от сън имаше старо пиано. Покрито с одеяло, с няколко счупени клавиша, но истинско!

Издухнах праха и натиснах едно копче – излезе нисък, глух звук. Усмихнах се. Пианото сякаш се събуди. От този ден започнах да се качвам тайно всяка вечер. Учех се сама с ухо и сърце. Композирах си мелодии и си ги записвах с цветни моливи за мен всяка нота имаше цвят.

Скоро забелязах нещо странно. Хората в блока станаха… различни. Сърдитата съседка на третия етаж започна да оставя сладки на пейката. Самотното момче от съседния вход излезе навън с футболна топка. Дори възрастната баба от последния етаж спря да се кара и започна да си пее. Нима музиката ми беше вълшебна?

Една вечер на покрива се появи момчето с топката. Каза, че ме е чувал. Понесе ми шоколад и каза:
— Можеш ли да ме научиш на една песен?

И така, започнахме да свирим заедно. Скоро дойдоха и други деца. Донесоха стари буркани, кутии и дори две пластмасови кофи направихме си оркестър! Решихме да направим концерт на покрива.

Поканихме всички съседи. Написахме с тебешир:
„Концерт за сърцето – довечера, на покрива“.

Тази вечер никой не беше сърдит. Всички ръкопляскаха. Старото пиано блестеше на залез, а музиката летеше високо над града.

Вече не се чувствам сама. Пианото на покрива ми даде приятели, смелост и нова мечта – да свиря, да рисувам и да разказвам истории, които стоплят хората.

Букре Юнал Мухарем, 10 г.
НУ „Илия Рашков Блъсков“
гр. Шумен

Беше един нормален учебен ден, по-точно не беше… После ще разберете защо. Бях тръгнал към училищната сграда, стаята ми беше на седмия етаж. По пътя ме заболяха краката и затова се отбих към асансьора. Имахме час по изобразително изкуство, час, който аз много ценях и харесвах, но днес ми се стори ужасно скучно, истинска загуба на време! И така… най-накрая училищният звънец удари и всички като поток се изсипаха от стаята.

В междучасието никой не пожела да играе с мен. Затова влязох в училищната сграда. Вниманието ми беше привлечено от петия етаж. Беше абсолютно забранено да се ходи там. Исках да разбера какво има там и за съжаление любопитството ми надделя над това да спазя правилата. Качих се без никой да ме види до петия етаж и там видях две широко отворени порти, и аз реших да вляза. Там беше пълно с камъни, същинска пещера! По средата на “стаята-пещера” имаше голям, красив камък, почти като диамант. Над него беше закачена бележка, която гласеше: Този камък ще те телепортира, където пожелаеш, но бъди внимателен къде искаш да отидеш. Какво ли толкова можеше да е опасно в едно телепортиране?! Явно някой, който е бил тук преди не е искал друг да отиде на същото място и затова бе оставил предупреждението.

По едно време от “стаята-пещера” започнаха да падат камъни и аз инстинктивно викнах: “Искам да отида на друго място!” и сграбчих диаманта. В този момент се телепортирах в чудната страна на Сладките! Беше много красиво и откъснах няколко сладки банана от най-близкото дърво. В този момент се сетих, че сигурно ме търсят в училище и затова с бананите в ръка се телепортирах отново в училищния двор. В този момент класната се появи от Учителската стая и строго попита: “Къде беше, всички те търсят!” Отговорих й спокойно: “През цялото време бях тук, просто не сте ме видели”.

На следващия ден пак никой не пожела да играе с мен, и аз отново се сетих за петия етаж и стаята, в която беше абсолютно забранено да се ходи. Отново любопитството ми надделя и бях готов за следващото приключение. Малко преди да вляза, видях как директора излиза от стаята. Замислих се, дали той не беше написал бележката върху диаманта и дали и с него никой не е искал да играе…

Борис Данков, 10 г.
ЧОУ Канадско мече
София

Един ден със семейството ми решихме да отидем на Витоша да закусваме. Имаме си любима хижа, в която сервират най-вкусните мекици на света! Всеки път, когато мама предложи да ходим там, се ентусиазирам много.

Оправихме набързо багажа и се качихме в колата. Спряхме близо до пътеката, която винаги хващаме, за да стигнем пеша до хижата. Тати намери по една пръчка за мен и братчето ми, и катеренето започна.

По принцип с Боян – брат ми – стигаме трудно, където и да е, защото той се впечатлява от всичко по пътя, постоянно се разсейва и се отклонява. Всички започваме да му викаме да се върне, а той още по-бързо тръгва в обратната посока! Истината е, че винаги намира нещо интересно, което никой от нас не е забелязал, и въпреки хаоса, който създава, накрая пак получава: „Браво!”

Когато стигнахме до хижата, мама и Боян се наредиха да поръчат закуската, а ние с тати решихме да пообиколим. Хванахме пътечката пред нас и само след няколко крачки се озовахме пред каменната река. Тати скочи на един от камъните и ме повика при него – стори ми се страшно и отказах. Но той продължи нагоре и, без да се усетя, го последвах.

Катерихме се, докато стигнахме до един много голям камък. Спряхме и погледнах надолу. Сърцето ми затуптя бързо. Не виждах края на реката, а камъните се бяха превърнали в златна пътека.Погледнах към татко и усетих как страхът изчезва – с него до мен се чувствах смела и силна, сякаш мога да стигна навсякъде.

Поех дълбоко въздух и изревах с цяло гърло – с тати се бяхме превърнали в лъвове, точно като във филмчето „Цар Лъв”! Тати и аз, един до друг! Усещането беше невероятно!

Слязохме от камъните и тръгнахме по друга пътечка. Изведнъж коремът ми също започна да ръмжи. Добре, че пътеката ни отведе обратно в хижата, където мама и Боян вече ни чакаха с пълна чиния топли мекици. Това беше от онези дни, които искам да не свършват никога.

Божидара Божикова, 7 г.
73 СУ “Владислав Граматик”
гр. София

– Еха, мамо! А дали тази къпина може да поправи крилата ми, за да мога и аз да летя като всички други дракони?

– Разбира се! Но знаеш, че пътят до нея е доста труден.

– Ще я намеря! – каза уверено дракончето Джорджи.

И така, Джорджи пое на дълъг път. Вървя доста и стигна до Лисичата поляна. Името и напълно отговаряше на реалността – представяте ли си? – поляната беше изцяло покрита с лисици. Всяка една имаше различен нюанс на оранжевото. Но една се открояваше значително – козината и беше златна. Тя беше водачът им и, според слуховете, доста странна.

Изведнъж една от лисиците забеляза Джорджи.

– Дракон! – извика тя.

– Голям червен дракон! – потвърди друга.

– Да кажем на Златната! – добави трета.

След миг пристигна Златната.

– Добре, драконе! Приемам, че идваш с мир. Ще ти позволя да преминеш, но само ако успееш да ме ядосаш.

– Да те ядосам?! Сигурна ли си? Само това?

– Като ме гледаш, несигурна ли ти изглеждам?

– Ами… добре. Започваме ли?

Лисицата се усмихна лукаво, защото отлично познаваше методите на възпитание в Драконовото училище и не вярваше, че един дракон може да изрече дори и най-малката обидна дума.

– Нямам търпение! – каза тя.

– Смърдиш! – започна Джорджи.

– Моля?!

– Грозна си.

– Ах ти, малко гадно гущерче! Май съм се заблудила – явно обичаш да вбесяваш всички около себе си!

– Ето, изпълних условието ти – ядосах те. Сега махни тази гвардия от лисици и ме пусни да мина, защото имам важна мисия!

– Ще си отмъстя, да знаеш… – промърмори Златната, но Джорджи вече беше тръгнал по пътя си и не я чу.

Настъпи нощта. Джорджи стигна до една пещера и влезе в нея да пренощува.

– А! Дракон ми е дошъл на гости! – чу се глас отвътре – принадлежеше на мечка.

– Не съм ти на гости. Тръгнал съм да търся Къпината на късмета и благоденствието.

– Повярвай ми – загубена кауза – отсече мечката.

– Защо така смяташ?

– Защото, господинчо, трябва да ми платиш с нещо, за да преминеш покрай мен, а като те гледам – това няма как да стане.

– Какво искаш?

– Искам сребърната рибка на безсмъртието.

– Само това? Обещавам ти – ще я получиш! – каза Джорджи и блажено се отпусна да спи.

На следващата сутрин, докато се приготвяше за път, видя орел, който държеше нещо блестящо в човката си.

– Джорджи, дочух разговора ти снощи. Това е рибката, която ти трябва. Ще ти я дам, но искам в замяна малко от вълшебната къпина – за едно добро дело.

– Щом е за добро дело – дадено!

Мечката получи рибката и, доволна, не само пусна Джорджи да премине, но и му показа пътя до къпината. Щом стигна до нея, малкият дракон я разгледа внимателно от всички страни и после я докосна с муцуната си.

– Аааааас, дракоооон! – писнаха тънки гласчета отвътре. – Помоооощ! Ще ни изяде! – и щръкнаха главичките на малки червейчета.

– Да ви ям?! – учуди се Джорджи. – Защо да ви ям?

– Ами, нали си дракон!

– И? Аз не ям червеи! Първо – не е червейолюбиво, и второ – аз съм вегетарианец! Просто исках най-учтиво да ви помоля да ми дадете малко от къпината. Ще я споделя и с орела, който ми помогна да стигна дотук.

– Добре, понеже си толкова мил – ето ти голяма хапка. Сподели с орела.

– Благодаря! – каза Джорджи и изяде своята част. Изведнъж усети приятна лекота. Размаха криле и – о, чудо – след миг полетя.

А орелът? Вероятно отново се рее високо из облаците.

Ангела Евтимова, 10 г.
НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“
София

Таралежите са много интересни животни. Те имат бодли по цялото тяло, които ги пазят от опасности. Когато някой ги застраши, те се свиват на топка и бодлите им защитават мекия им гръб.

Понякога хората са като таралежи. Всеки има свои бодли — това са неща, които го пазят, но понякога могат да отблъснат другите. Това може да бъде срамежливост, страх или дори яд. Когато сме уплашени или тъжни, ставаме като таралеж — затваряме се и не искаме да говорим или да се доближаваме до другите.

Но както таралежът, който не може да живее сам, и ние имаме нужда от приятели. Приятелите ни помагат да свалим бодлите си и да се почувстваме сигурни и обичани. Те ни приемат такива, каквито сме — с всички наши хубави и по-трудни моменти.

Аз вярвам, че бодлите на таралежите ни учат, че понякога трябва да се пазим, но най-важно е да намерим хора, на които можем да се доверим и с които да споделяме. Тогава ще се чувстваме по-смели и по-щастливи.

Затова, ако видиш някой с бодли, не бързай да го отблъскваш. Може би той просто се пази, но всъщност иска приятел.

Алейна Юзкан, 10г.
гр.Хасково

Събуждам се по средата на нощта. Пак имах този сън. Всеки път едно и също. Някаква жена, която много прилича на мен, седи край железопътната гара и сякаш не чака влака, а нещо друго или по-точно някой друг. Очите и са пълни с отчаяние и едва забележима надежда. Не спирам да сънувам това от седмици, откакто навърших дванадесет години. Мисля си, че това е майка ми. И да, знам че ме е изоставила, въпреки че точно от нея се е очаквало да ме обича най-много на този свят. Но аз продължавам да вярвам, че просто такива са били обстоятелствата, че просто не е имала възможността да се грижи за мен. Сега имам страхотно семейство, което много обичам, но тази част от живота ми не би могла да бъде оставена в миналото или да бъде забравена, сякаш никога не се е случила.

Спомням си, че бях на шест години, когато моите нови родители дойдоха в дома, или по-точно дома за изоставени деца, за да ме вземат. Преди да ме извикат при директорката на приюта, една от служителките ми подхвърли, че съм късметлийка, понеже ще имам ново семейство и нов дом. Тогава заплаках, защото наистина ми се искаше да беше дошла моята истинска майка, а не някакви чужди хора. Споделих и го, а тя ми каза, че когато майка ми ме е оставила пред вратите на приюта, до малкото вързопче с бебе имало само едно паднало билетче за влака. Вероятно, както е дошла с влака и ме е оставила, така и с него си е заминала, захвърляйки ме на волята на съдбата.

Може би, това означава, че трябва да отида на гарата. Навярно тя често пътува и ще я видя как слиза от влака. Разсъждавах над това цяла нощ и така и не заспах.

Към два следобяд излизаме с моята приятелка Лекси. Предлагам и да отидем до гарата и тя приема. Когато пристигаме, тя започва да гледа в телефона си, докато аз внимателно се взирам в лицата на минувачите. След известно време Лекси ме поглежда с раздразнение:
– Валя, какво изобщо правим тук? Пълна скука.

Въздъхвам. Да и кажа ли защо сме тук или да си премълча? От една страна и дължа отговор, но от друга не ми се иска да я занимавам с проблемите си. Знам, че минава през труден период заради раздялата на родителите си. Явно забелязва колебанието ми и отговора, който премълчавам. И затова ми казва:

– Забрави. Ако не искаш да споделяш, не го прави.

Аз се усмихвам. Наистина оценявам факта, че имам такава добра приятелка като Лекси.

– Голяма късметлийка съм да имам приятелка като теб – прошепвам на Лекси и я прегръщам.

Без да пита повече защо, Лекси ме придружава още няколко пъти на гарата. Най-накрая някак вече неочаквано виждам жената, която ме е родила. Не я помня, но чувствам, че това е тя. Изглежда като мен – същите очи, устни, брадичка, същата гъста черна коса, но просто е по-възрастна. Казвам на Лекси да ме изчака на пейката и тръгвам към майка ми. Но това, което се случва, ме озадачава. Когато майка ми ме съзира, започва да отстъпва назад. Аз на инат продължавам да се приближавам към нея. Не ме интересува дали и харесва или не, тя ми дължи поне обяснение. И така този своеобразен танц, при който, аз пристъпвам напред, а тя отстъпва назад продължава няколко безкрайно дълги секунди, докато най-накрая тя не се предава.

– Не искам да имаш нищо общо с мен! Напомняш ми на грешка, за която съжалявам и винаги ще съжалявам. Родителите ми винаги са твърдяли, че съм объркала живота им. Приятелят ми ме напусна като забременях с теб, защото щях да объркам живота му. Затова те оставих – не исках да обърквам и твоя живот. Тръгвай си. Бягай от мен. Толкова тихо го казва, че не можеше никой освен мен да я чуе.

Очите ми се изпълват със сълзи, но аз упорито се боря да ги спра. Казвам и само едно сподавено: ,,Добре!” и си тръгвам. Връщам се с бавни крачки към пейката, където оставих Лекси. Когато я виждам вече не мога да сдържа сълзите си. Учудена, тя ме поема в прегръдката си. Изглежда разтревожена.

– Валя, какво е станало? Защо плачеш? – пита ме озадачена приятелката ми.

Аз се опитвам да и кажа, но гласът ми трепери. Давя се в плач. Думите ми са неразбираеми. Тя не настоява, а просто изчаква, докато се успокоя. Аз най-накрая успявавм да поема въздух и решавам, че ще и споделя. Разказвам и защо ходихме до гарата толкова често и как току що майка ми ме е отхвърлила за втори път, сякаш не иска да съм нейно дете. Приятелката ми ме изслушва и казва:

– Понякога просто нещата не са такива, каквито очакваш. Погледни го от добрата страна. Тази жена ти е дала живот, а хората, които се грижат за теб в момента, те приемат като тяхна дъщеря и ти осигуряват живота, за който си мечтаеш. Знам, че ти се искаше до теб да бъде родната ти майка, но… Просто тя не е пожелала да бъде част от живота ти. И тя е изгубила. А ти си щастливка, че имаш такива прекрасни родители, които те обичат и се грижат за теб все едно си принцеса от приказно кралство.

Усмихвам се.

– Да, разбирам те и то много добре.

– Все пак, дай и време – ме съветва Лекси. – За жената, която те е родила е било шок да те види тук. Навярно изненадата я е стреснала, може би е пробудила и чувството и за вина и затова е изрекла необмислено думите към теб. Вярвам, че скоро тя сама ще те потърси.

– Не знам… Не съм сигурно, че го искам. Мисля, че се отнесе към мен по-грубо от очакваното.

– Само времето ще покаже.

Като се прибрах вкъщи реших, че трябва всичко това да споделя с родителите си. Те трябваше да знаят. Навярно ги огорчих с моите опити да потърся биологичната ми майка, но те проявиха разбиране към мен. Обещахме си вече да не премълчаваме, а всичко да си споделяме на мига.
Майката, която ме отгледа дълго ме държа в прегръдките си докато се успокоя напълно. А татко ми ме погали мъдро и изрече древноримската максима: „Съдбата обича смелите”. Е, аз проявих смелост, но жената, която срещнах днес на гарата… Ами, тя не… Тя прояви малодушие, слабост и страх. Както преди 12 години, когато ме е изоставила, невярвайки в способността си да ми осигури пълноценен живот.

Скоро наближава рожденият ден на приятелката ми. Обмислям да и купя кристално кълбо. Защо ли? Има дарбата да предсказва бъдещето. Думите и се оказаха пророчески. Родната ми майка наистина ме потърси. Поговорихме си и сега търсим път една към друга. Разбрах, че тя често е пътувала с влака дотук, за да ме наблюдава отдалеч и да се увери, че съм добре и щастлива. А аз си спомних, че често край училището си виждах жена с шапка и тъмни очила.
Моето семейство ме подкрепя напълно в опитите ни да се сближим – аз и жената, която ми е дала живот. А билетът от влака, освен че се оказа ключът, за да я открия, е и билетче за надежда, която всеки от нас трябва да има.

Валентина Цветанова, 11 г.
І ОУ „Св. Св. Кирил и Методий”
Монтана

Днес се замислих за много сериозни неща. Примерно, дали е възможно да създам градина на планетата Марс? Разбира се, за човешкия гений няма невъзможни неща, а всеки човек може да роди гениални идеи, но все пак… За да направя градина на планета Марс, от нея трябва да има полза. Затова се питам, как ще ни се отрази една такава марсова градина? Ще допринесе ли тя с нещо за живота на Земята и на човечеството? Твърди се, че през пролетта учените са открили, че повърхността на Марс е изпълнена с множество минерални тръби, буквално обвиващи планетата като вени. Проучванията показват, че е вероятно в даден момент на Марс да е имало вода. Това е добро начало, нали? Баба ми казва „където е текло, пак ще тече”! Но наистина е жалко това, че самата Земя, ресурсите на нашата планета – майка се изчерпват всеки ден, давайки ни все по-малко и по-малко. Трябва да вземем важни решения! Оранжерия, на съвсем различна планета? Защо не! Нещо, което нашите предци дори не са могли да си представят. Колкото и вълшебно да звучи, не бива да забравяме, че една монета има две страни. Разходите биха били доста сериозни (а също така, вероятно няма да мога да купя зеленчуци от Марс, за моя проект по биология и ще получа лоша оценка), но оцеляването е приоритет. Надявам се, че ще намерим начин да преминем през моментите на трудности, дори когато изглежда непосилно, защото човешкият дух е способен да се бунтува и да преминава, и през най-нечовешките пътища.

Но ето ме сега. Един млад фермер. Компостирам марсиански регулит. Изглеждам елегантно в скафандъра си. Как намирате „гумените” ми ботуши за марсиански условия? Но да не губим време. Нека ви разведа в моите марс-парници. Марулите ви изглеждат червени? Не! Струва ви се, малко по-притеснителни са! Не! Не! Картофите не са депресирани, в никакъв случай! Разбира се, че стават за ядене! Не, не биха ви нападнали! Повярвайте ми, в тях не се е вселил зъл дух… Всъщност, бих ви препоръчала да избягвате репичките, прекалено са любопитни. Уважаеми дами и господа, ние сме на Марс, свиквайте!

Марс може да ни даде нов шанс, ново начало – място, където да приложим всички уроци, които не научихме на Земята. Или пък възможност да затвърдим грешките си, /за което се надявам, да се лъжа/. Все пак се запитах колко ли време ще ни отнеме да разрушим и Марс, и към коя ли планета ще отправим поглед след това? Но е сигурно, че дори сред марсианските бури, човешкият дух ще намери начин да се бунтува.

А ти, читателю, ако дойдеш в моята марсианска градина, пази се от репичките! Те знаят повече, отколкото изглежда и определено не са това, което си мислиш, че са!

Рая Енева, 14 г.
ОДК “Св. Иван Рилски”
Клуб “Светлини сред сенките”
Казанлък