Братя Мормареви

Говорим си за бъдещето с приятелите от софийската гимназия.

Ти къде искаш да учиш, когато завършим средното? – питаме се един друг.

Англия, САЩ, Франция, Германия.

Белгия, Холандия…

Във випуска ни няма нито едно дете, което мисли да продължи образованието си в България.

След 10 години повечето от нас ще сме някъде другаде.

Там другаде сигурно ще се родят и нашите деца.

По улиците на България ще има все по-малко малки човечета. В детските градини няма да се чака за място. През пролетта няма да има опашки от родители, които правят списъци, за да запишат децата си в елитни училища.

Няма да има пакости в квартала.

Ще бъде тихо. Каква радост за съседката от долния етаж!

От 2000 година до сега в България са закрити над 2000 училища. През последните 25 години у нас са построени само десетина нови училищни сгради. В 394 от училищата ни днес има по-малко от 100 ученици, а в 443 – броят на децата е под 200. (По новинарските емисии)

Ти къде искаш да учиш?- питам ромчетата от градчето на баба.

Не искам да уча – отговарят.

А какво ще правиш?

Искам да живея в София.

Защо в София?

Там е купон и има храна.

Това казват малките роми.

След 10 години повечето от тях сигурно ще живеят в София.

Дали децата им ще запълнят детските градини? А училищата?

Би било добре. Няма нищо по-тъжно от празни детски градини и училища.

Празните детски градини и училища са като празни гнезда.

И хората сме като птиците. Поемаме по различни миграционни пътища, за да търсим сигурност и храна. Символът на 21 век е човекът, изоставил своя дом, в името на по-добро бъдеще. (По „Нешънъл Джиографик”)

Защо не искаш да продължиш образованието си в България? – задълбаваме темата с приятелите от софийската гимназия.

Защо, след като всички признаваме, че да си тийнейджър в България е прекрасно – тук си свободен, за разлика от други страни, където си зависим от колата на родителите. Там не можеш просто така да излезеш на улицата и да се видиш с познати.

Защото на възрастните в България е много трудно. Да отглеждаш деца в България е мъка.

За да си подредя правилно живота.

Защото така правят всички.

И родителите ми искат това.

Мигриращите птици са изключително съсредоточени по време на прелета. Те не се поддават на изкушения и преодоляват трудности, които при други обстоятелства биха ги обезсърчили. Птицата полярна рибарка например, по пътя си от Огнена земя към Аляска подминава вкусната херинга, която й подхвърлят от туристическо корабче в залива Монтерей. Полярната рибарка не допуска да й отвлекат вниманието, тя е проникната от инстинктивния порив към голямата цел. Точно в този момент тя иска само да лети. За да стигне до някой чакълест бряг в Арктика, където се събират множества полярни рибарки в търсене на подходящо място и условия за създаване и отглеждане на ново поколение. (По „Нешънъл Джиографик”)

Ти къде искаш да остарееш? – питам портиера в училището ни.

Аз вече съм остарял – отговаря.

Сериозно питам.

Къде искам да прекарам последната част от живота си? – коригира въпроса ми. – На село, откъдето съм дошъл и където прекарвах летата на моята младост.

След 10 години и възрастните хора в София ще бъдат по-малко.

В неделя сутрин във входовете няма да ухае на баничка и кекс.

Няма да се чуват през стените хлиповете на героините от турските сериали.

Цветята в градинките между блоковете ще увехнат.

Ще си отидат пеперудите.

През последното десетилетие се наблюдава драстично намаление на популацията на уникалната пеперуда Монарх. Пеперудите Монарх са известни с ежегодната си миграция от Мексико до Канада. Започват живота си в Мексико, след което мигрират до Канада – за лятната ваканция, и после отново се връщат в Мексико. Поради кратката продължителност на живота им, по време на миграционните обиколки, се сменят три или четири поколения. И всяко от тях инстинктивно поема по Пътя, изминат от неговите предци. (По „Анимъл Планет”)

Какво искате да правите през последната част от живота си?

Това искам да попитам някой политик.

Но не питам.

Предусещам отговора.

Политикът ще иска да си е политик. Да си стои в парламента или в министерския съвет.

След 10 години в София ще има главно политици. Ще си управляват и ще се забавляват.

Ще правят пакости.

Но кого ще управляват?

Българите в България изчезват като пеперудата Монарх. В 164 населени места в България вече няма нито един жител, според данни на Националния статистически институт. Най-голям брой обезлюдени населени места има в Габрово, Велико Търново и Кърджали. Според Световната банка населението на България след 20 г. ще е около 6 млн. и 400 хил. Представителите на българския етнос у нас ще бъдат 3,1 млн., ромите ще са 1,8 млн., турците ще си останат около 800 хил., колкото са и сега, останалите ще са представители на други етноси. (По новинарските емисии)

Но има и оптимистичен вариант. Говорим си с приятелите за това.

Дори да се изучим навън, ще се върнем в България.

Като щъркелите, които винаги се връщат в гнездата след края на зимата.

Ще променим България.

И ще родим децата си тук.

Като щъркелите.

По улиците на България ще има много палави малки човечета. Ще има нови детски градини и майките няма да чакат за място. През пролетта няма да има опашки от родители, които правят списъци, за да запишат децата си в елитни училища. Защото всички училища ще бъдат елитни.

Катерина – Адел Джоуид

Ученичка в 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин”, София

„…Кърви пак раната. Играя под звездите. Горчи отново ролята, горчи….

Отровата от Жулиета ненапита в центъра на сцената блести.

От стъпките ми музика извира. В душата ми се гонят студ и зной.

Безкрайната соната музицирам. Мълчи дъждът - безименен герой.

Замесвам хляб с душицата си свита. И вместо сол добавям тъмна нощ.

И в образа на лейди Макбет скрита ръката ми замахва с кървав нож.

През мен прораства корен от коприва. С перо на бухал бъркам във нощта...

В окото на безкрая се откривам. Офелия във бяло - пак скърбя...

Умирам жадно. С вятъра се гоня. Костюмът театрално ми виси.

Поредна роля. И последна роля. Житейска драма някаква върви...

Реве тълпата. Свит поклон отправям. От сцената помахвам със ръка.

Като невинна дева се изправям, обсипана любовно със цветя.

В гримьорната привела ситно плещи одежди царствени събличам аз.

Безропотно угасвам всички свещи. Такси поръчвам във незнаен час....

...за хладната си, мъничка квартира, където Жулиета не върви.

И лейди Макбет никога не се прибира. Офелия? Отдавна там не спи...

Във пустата и оглушала къща, която ме посреща във нощта,

в житейската си роля се завръщам безкрайно уморена и сама..."

Princess – Изповед на една актриса

Преди години майка ми написа това стихотворение. Тогава, опитвайки се да вникна в смисъла му, я бях запитал какво означава житейска роля и това, някой да я играе? Логично отговорът, който получих, бе, че все още съм малък, за да разбера, но някой ден, непременно сам, ще стигна до истината.

Когато седнах да поразмишлявам над темата за играещия човек или Homo Ludens, неминуемо се сетих за онзи наш разговор. Защото от висотата на ненавършените ми все още 15 години донякъде и сам бях успял да намеря отговора на въпроса си – животът е низ от моменти, сцена, на която ние, обикновените хора, играем поредица от роли. Животът ни е предопределен от самото начало и колкото и да се опитваме да го променим, всеки миг в него се подчинява на строги правила, а сред тях ни е поверена главната роля – на играещия  човек. И ако играта в детството ни е била само начин да общуваме с другите, пораствайки и изграждайки се като характери, тя е загубила очарованието си от първичното общуване и се е превърнала в начин да изразим себе си пред другите, да се покажем или скрием от тях в безкрайния театър на живота.

Как започва всичко? Раждаш се – завесата се вдига. Излизаш под прожекторите. Нататък е лесно – монолог, театрален костюм, осветление, подбрани жестове, маска. Всичко е налице. Дори и суфльорът Живот е на линия, поправя те, когато сгрешиш или се изгубиш сред репликите. Аплодисменти или освирквания – колелото на собствената ти игра се върти в безкраен ритъм до логичния ти край някой ден. Безкрайна пиеса и главен герой – ти, човекът играещ…

Запитвали ли сте се някога колко често ви се е налагало да се вмъквате под маската му и да играете роли в живота си? И какви роли сте играли – положителни, отрицателни, пасивен наблюдател или самите себе си? Защо сте го правили?

„Целият свят е сцена и ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли”, е заключил Шекспир мъдро. Със сигурност един път поне ще се замислим над думите му, а направим ли го, ще осъзнаем и правотата им. Играем, правим го непрекъснато или се учим да го правим – между събуждането и заспиването, между срещите с хора, работата в офиса, прегръдките с любим човек. Играем на приятели, врагове, родители, служители, улегнали или недотам улегнали възрастни. Играем. Мислите ни постепенно се превръщат в отиграна река, усмивките – в стандартна радост, думите, поведението ни – в заучени житейски роли, от които все по – трудно успяваме да се измъкнем и за минута. Диалози, монолози, трагедии, комедии, трагикокомедии, драми… Опитът ни на играчи постепенно нараства, бройката роли набъбва заплашително и изпълва до предел сивото ни ежедневие. „Сценичното облекло” неусетно става втората ни кожа, гримът попива в лицата, а маската се превръща в неотменна част от АЗ – а ни. Докато в един момент усетим, че сме се изгубили в безкрайността на многобройните изиграни роли и сме се превърнали от хора в Homo Ludens – маскирани кукли, играчи в безкрайния спектакъл, наречен „Живот”.

В днешно време играта се е превърнала в средството да не бъдем самите себе си, да се представяме пред света така, както той очаква от нас. И дотолкова сме се вживели в безкрайната поредица житейски роли, които играем, че сме забравили да бъдем себе си, или пък се боим  да бъдем. Затова и с всеки изминал ден маските ни стават по – многобройни, театралните ни костюми по – шарени, а усмивките ни – застинали. Макар че в живота ни не всичко е като в холивудски филми. Нерядко положителният герой умира, отритнат от всички. Ромео вместо влюбен младеж се оказва отчаян наркоман. Потънал в облаците дим на кварталната кръчма, след няколко питиета Хамлет продължава да се пита объркан да бъде или не. Ричард ІІІ вече „убива” интелигентно, използвайки компютъра в офиса си вместо меч, а Д’Артанян отдавна е забравил значението на думите – „всички за един, един за всички”, затиснат под тежестта на обикновените битовизми… Роли, роли, роли, които играем или животът ни принуждава да играем, превръщайки ни незабележимо от Homo Sapiens в Homo Ludens, играещи хора.

Потънали в поредната игра, нямаме време да се запитаме дали сме Homo Ludens, защото животът ни кара да играем роли, или точно защото ги играем, сме такива, каквито сме? И доколко имаме смелост да спрем да играем, лукса да бъдем самите себе си – без маска и грим, без удобните паравани пред нас, без аплодисментите на околните или вещите напътствия на невидимия режисьор – Живот? Доколко може да си позволим да напълним живота си с истински моменти, истински усмивки, истински случвания и безкрайният театър – без антракт и финал, в който сме потопени от раждането си, да спре да съществува за нас?

В житейското училище всеки ден ни учат на много неща -математика, физика, история, езици, екзотични предмети, но трудно някой се хваща да ни научи да бъдем себе си. В житейското училище предметът „АЗ” липсва от учебните програми, обучението по него е трудно, а пътят, който трябва да извървим до заветното дипломиране по дисциплината е трънлив и неравен, с много пропадания, малко върхове и в пъти повече трудности. А дали да тръгнем точно по този път или да се примирим с ролята си на Homo Ludens – играещ човек, зависи единствено и от само от нас…

Владимир Господинов Господинов

Американски колеж в София, 8 клас

Не минава ден, без да чуя фразата „Вашето поколение не чете.” Понякога идва сама, понякога подплатена с едно здраво – „Само сте на телефоните си” или „не чете истинска литература”. И аз се опитвам, плахо да защитя честта на моето поколение – четем разбира се! Какво друго си мислят, че правим на пустите телефони? Фейсбук, Скайп, Вайбър – тези са между-другото, а  и не е ли и това вид четене – получаваш съобщение, изчиташ го, пишеш отговор, приятелите ти го изчитат. Не е ли това ценно? Но, ако говорим за четенето на истинска литература… Това е друго. Какво, питам аз, е истинска литература? Кой решава? Ако е книга, значи е литература. Има си и жанр – епос, драма и така нататък.

Най-често, в тази истинска литература не влизат онлайн книгите. Ако го четеш от екран, не се брои, изобщо как смееш да се правиш на читател? Държал ли си оригиналния препис на Историята Славянобългарска, та разправяш на всички, че си я чел? С тези хора, не мога да се разбера, не мога и да ги разбера. Те са като древните гърци, осъдили появата на писмеността, зашото тя прави знанието по-достъпно сред народа, понеже вече всеки ще може да прочете великите мисли на философите. И тези хора, сега, в двадест и първи век, които се възмущават, че младите хора си купуват електронни четци, или е-книги, които да четат от телефоните си, сякаш имат нещо против това литературата да е по-достъпна, по-лесна за намиране, по удобна за консумиране.

Когато нямах телефон, мъкнех си книгите с мен, за да чета в автобуса и на училище. Хари Потър, книга шеста, с твърди корици и аз съм се сбутала между бабите в рейса с нея, и се опитвам да се държа и да си обръщам страниците. Сега, вадя си машинката, с една ръка се държа, с другата си плъзгам екрана надолу и само трябва да се пазя от осъдителните погледи на бабите, защото съм поредния член на поколението си, загубил живота си пред екран. Да, обаче пълно издание на Граф Монте Кристо на български няма по книжарниците. Ученическо – ако искаш. Два тома в петдесет страници си е оферта и кой не чете истинска литература сега?

Но да кажем, не знаят какво чета, сърдитите възрастни. Да кажем, не чета задължителанта литература за училище. Чета книга пета от една фентъзи поредица, която също не издават в България. И това не истинска литература, дори да я чета на хартиена книга. По-добре изобщо да не чета, отколкото да се занимавам с такива истории. Вампирски романси, магии, дистопии, от които главните герои се спасяват и водят бунт… От всичката литература, това а най-неистинската.

Жанрове като фентъзи, градско фентъзи, южна готика, стиймпънк, сай-фай, не са реални жанрове. И авторите им не са истински писатели. Вината в нашия Джон Грийн и романси за тийнейджъри от по стотина страници. Книги без истинска ценност. Всички пропищяват, че поколението ни не чете, а зачетем ли се в нещо, критиката го смазва като повърхностно и бесмислено, размазва и нас като безпътни, лишени от ценности.

Летните списъци със задължителна литература за ценни. „Граф Монте Кристо” в ученическо издание, „Великият Гетсби”, Хемингуей.  В тях няма по-малко насилие и секс, и измами, и драма. Но те са „истинските”. Защо? Великите книги са започнали като оплювани подлистници по евтини вестници, като беззначителни, безмислени знаци, че читателите им са ограничени личности. Аз пак се чудя, каква е марката на истинската литература и откривам единствения отговор, който ми се струва логичен. Едни стотина години отгоре върху дата от първото издание.

Мери Шели е написала романа си на шега и започнала изцяло нов жанр, който сега вдъхновява толково много филми, сериали, други творци. Джоан Роулинг е  вдъхновила цяло едно поколение. Награди, първи места в класициите, тиражи – тези неща не са от значение, защото това не е истнска литература. И си мисля как няма и няма начин да се докажеш, ако си млад и четеш. Обвиняват те, че нищо не разбираш, ако си хванал, да речем, Ницше, или, че само се правиш, че ти харесва „Под Игото” (а ако не ти харесва, значи не си го разбрал), а ако четеш неутвърдени (с други думи модерни) автори, не е истинска литература.

И ти си вадиш телефона и правиш гневен статус във Фейсбук, а бабите те гледат осъдително, защо не извадиш една книга, а?

Теодора Георгиева Николова, 17 години

Училище: Американски колеж в София
Клас: 11 (завършен)

Това е една история за мечтите, надеждите, целите, успехите и грешките на един ангел. Това е моята история. Аз бях едно дете, чиито мечти се разбиха, дете, което съдбата повали на земята, но с времето то успя да се изправи на краката си. Наричайте ме ангел – не защото нямам име, а защото такава съдба имат и други деца.

Като всяко едно дете, аз обичам да мечтая. Мечтите са нещото, което никой не може да ни отнеме, но може да ни попречи да го постигнем. Мечтите са един океан – неизбродим, чийто край не стигаме, защото всяка мечта се заменя с нова – по-съкровена и по-голяма. Моята мечта, когато бях на 14 години беше да ме приемат в езикова гимназия. Кандидатствах с профил английски и немски. Очаквах с голямо нетърпение резултатите. И ето, че най-накрая обявиха класирането. Бях приета – трета по успех.

Започна учебната година. Не беше толкова лесно, колкото си представях, но полагах всички усилия да се справя. Намерих много нови приятели, с които се забавлявах и учех. Всичко беше идеално до края на първия учебен срок, до деня в който разбрах, че всичко ще се промени. Пред мен възникна неочаквано проблем, проблемът с появилия се диабет, който посрещнах като неканен гост. Какви чувства предизвика у мен съобщението, че имам диабет? Чувство на тъга, готовност да заплача, яд, ярост, гняв. Всички тези емоции бушуваха в мен. Бях като вулкан, който всеки един момент може да изригне. Приеха ме в интензивното отделение за няколко дни. Бях на системи, с решетки на прозорците и без право на посещения дори и от семейството ми. Стаята, в която се намирах, беше като ад за мен. Тези дни бяха най-ужасните в живота ми. Бях безкрайно уплашена от промяната, налагаща „боцкания”, променено хранене, често посещение при лекаря, изпитвах обида, че природата е избрала точно мен да подложи на това изпитание. Като звяр в клетка, аз плашех всички, които всъщност се опитваха да ми помогнат. Не исках да разговарям с приятелите си и родителите си. Казах им, че ги мразя, обвинявах ги за случилото се, обвинявах дори и себе си. Не можех да се позная. Все едно не можех да поема контрол над мислите и действията си.

Реших да се върна в старото си училище. Направих го, въпреки съветите на приятелите си. Скоро след постъпката ми, разбрах, че съм сгрешила, но нямаше път назад. Имах два избора. Единият беше да остана затворена в себе си, изолирайки се от света и близките си, да стоя само на място и да се самосъжалявам. А другият – да продължа напред, крачка по крачка, да приема случилото се. Избрах второто – да изхвърля неприятните мисли от съзнанието си и да продължа да мечтая, да превърна лечението в стил на поведение. Почвата на диабета остави нещо като „белег от рана” в моите спомени. Сега, когато приех това, което се е случило, раната заздравява. Когато погледна белега се сещам, че той съществува, но в по-голямата част от времето го забравям. Животът не е както преди, но въпреки променените условия, той все още може да е интересен и щастлив.

Животът с диабет е като управление на кораб в безкраен и развълнуван океан. Мъдрият капитан се снабдява не само с храна и гориво за предстоящото пътуване. Той обикновено подробно разглежда целия маршрут, прави справки за вероятните плитчини и подводни скали, за да ги избегне. Подбира си екип от добронамерени и самоотвержени моряци – родители, приятели, лекари, които да му помагат в трудното пътешествие, които ще му осигурят гръб и надеждна помощ. Разбрах, че отговорността за вълнуващото и трудно пътешествие на живота е моя. Диабетът няма да попречи на осъществяването ми като личност, на удоволствието от истинския живот, на професионалната ми реализация и на личното ми щастие.

Моите криле бяха отрязани, но те пораснаха отново и вече съм свободна, мога отново да полетя нагоре към върха. Да, остана ми белег от раната, но не съжалявам. Този белег ми припомня времето, когато станах силна. Вече вярвам, че болката може само да кали човека.

Симона Георгиева Георгиева,

ученичка от СОУ “Пейо Кр. Яворов”, гр. Стралджа, обл. Ямбол, 17г.

Мюнхен. Франкфурт. Берлин. Макар че тези мегаполиси официално принадлежат към Германия, едва ли има по-негермански градове в Бундесрепубликата. Защо ли? Малко хора биха останали неизненадани от факта, че по най-известните булеварди виждат повече чужденци, отколкото германци. В момента във Франкфурт е еднакво вероятно да те заговорят както на немски, така и на английски. Докато в Берлин са представени толкова много националности, че е нормално да чуеш 10 чужди езика, докато пътуваш с обществения транспорт към работното си място. Между другото нерядко съм чувал от познати да казват, че турският дюнер в Германия е по-вкусен от този в Турция. Самият аз съм се убедил в същото, що се отнася до българското сирене.

Тази интернационалност на градовете мегаполиси поставя въпроса как ще изглежда светът след време, при положение че и сега глобализацията прави един град като Франкфурт умален модел на половината свят. Вече човек, знаещ поне 2 чужди езика, е също толкова обичайно явление колкото и паркираната немска кола в гаража на съседа ти. Затова не е изненада как много хора обвързват глобализацията с понятия като „по-голям избор”, „по-добро  качество” и неизбежно „по-добър живот”.

С увеличаването на кръгозора и обезсмислянето на националните граници се доближават и възгледите на хората, независимо от  коя част на света идват. От личен опит знам, че сходни теми вълнуват както мен и моите европейски връстници, така и тези от Тайланд, Корея и дори Нова Зеландия. Масовите медии до голяма степен са превърнали света в една голяма класна стая. Незабавно след като ученик от другия край на стаята кихне, за това разбират всички. В моя фейсбук ежедневно съпреживявам събитията от живота на хора от 5 континента и разширявам своите хоризонти. Актуалните събития от всяка една точка на света могат да станат достояние на всеки компютърно грамотен човек. Вследствие на тази мрежа сме по-добре информирани и компетентни от всякога. Като разбираме гледните точки на коренно различни хора, самите ние претърпяване метаморфоза. Имайки право на избор, вече можем да напуснем пашкула на родовото и националното и да обгърнем света в дланите си. Да се превърнем в космополити – граждани на света.

Индивидуалното светоусещане се разширява за сметка на идентичността, която ни прави уникални и неповторими. Последната е заплашена от шаблоните, в които ни принуждава да влезем глобалицазията. През последните 25 години светът до такава степен се е уеднаквил, че човек може да пазарува от едни и същи модни марки и да яде еднаква храна едновременно в Кьолн, Чикаго и Буенос Айрес. Градските пейзажи са окичени с безкрайна върволица реклами на Адидас, Пума, H&M, МакДоналдс, KFC и т.н.  Не след дълго навярно само Биг Бен би могло да напомни на заблуден чужденец, че се намира в сърцето на Лондон.

Унифициращи процеси протичат в цял свят от гледна точка и на образованието. Почти навсякъде има учебна система с 12 класа, с които се завършва средното образование. Болонската реформа цели да уеднакви университетското образование в Европа чрез въвеждането на степените „бакалавър” и „магистър”. Дори германската неотстъпчивост не успява да запази известната си по цял свят степен на висше образование „диплома”, въпреки че е оценявана изключително високо заради своето качество.

Последният пример показва какви негативни последици може да има нарастващата глобализация. Дори новопоявили се болестни състояния като бърнаут-синдром и обездвиждане засягат като пандемия почти целия цивилизационен свят, включително и България, която участва по-активно в международния обмен едва от 25 години!

В културен и ценностен план подобно уеднаквяване също превръща света в „едно голямо село”. Днес си спомняме за изконните български традиции само когато трябва да ги представим на чужденци по време на международен проект. От „напредналото” ни ежедневие започва да липсва традиционното, типичното, защото то се измества от масовото, чуждото, екзотичното. За съжаление точно това търсене на „другото” смалява света и прави опознаването му много повърхностно. Докато милиони туристи от цял свят се стичат в приказния немски замък Нойшванщайн, малко са хората, които се замислят над останалите не толкова известни забележителности в околността като замъка Швангау, които обаче са не по-малко впечатляващи. Защото да кажеш, че си посетил Мюнхен и си се снимал на Нойшванщайн, е като да кажеш, че си бил на Айфеловата кула в Париж. Дори твоят престой в Германия да е бил еднодневен и да не си видял нито частичка от немската култура, когато изказването ти е украсено с няколко импозантни думички, се считаш за усвоил едва ли не ядрото на немската действителност. Впрочем обиколката с екскурзовод в Нойшванщайн трае едва 15 минути.

По тази причина светът след 10 години би бил още по-фасаден. Мнимото създаване на мостове между отделни култури и религии в по-голямата си част ще остане на върха на айсберга. Точно както Бай Ганьо е „изръшкал” цялата Европа, така и ние ще претендираме да сме се превърнали в космополити, макар да сме затворени в черупката на еднообразието. В идните 10 години ще продължим да губим от идентичността и уникалността си и ще заприличваме все повече на „das man”. Най-малко търсещите нови кадри фирми биха се затруднили, защото всички кандидати биха изглеждали еднакво.

Дали светът след 10 години ще е по-голям и по-добър? Едва ли, бих казал аз, ако хората в него продължават да бъдат толкова шаблонни и тесногръди, че да пренебрегнат собствената си многоцветност и да се боядисат в космополитност и клишираност. И докато дописвам последните редове на домашната си, не мога да спра да мисля за чутото по време на рекламната пауза: „американски дънки…италианска риза…българска бира”.

Даниел Георгиев Любомиров, 19 г. ГПЧЕ “Ромен Ролан”, Стара Загора

Мразя болниците. Винаги се опитвам да изляза колкото се може по- бързо от тях. Съмнявам се, че някой ги обича. Та нали в тях хората боледуват, други плачат, а трети се надяват животът им да не приключи там. Е, да, ама не всички са щастливци като мен,а  за съжаление хората с влошено здраве са много и продължават да се увеличават.

Не знам какво е да си тежко болен и да очакваш смъртта всеки момент. Не знам какво е да се събуждаш сутрин с мисълта, че това ще е последният изгрев на слънцето, който ще видиш. Не знам, не искам да разбирам. Искам да живея и да се радвам на съществуването си, да съм пълна с енергия и сили, с надежда…

“Здравият човек има безброй много желания, докато болният само едно”, това бе мисълта ми, докато се подготвях по темата за донорството на органи за устния изпит за немската езикова диплома. Около половин година четох статии, писах съчинения, резюмета, описвах графики, събирах материали и се опитвах да си изградя мнение по въпроса.

За или против трансплантациите?

Трудно ми беше да взема позиция. Няма да излъжа, ако кажа, че я сменях почти мигновенно, след като прочитах една или друга добре аргументирана статия в подрепа  на даряването на органи или срещу трансплантациите. Безспорно, зад това да кажеш с една дума, дали си съгласен да дариш органи, стоят множество фактори, множество плюсове и минуси, страхове, предразсъдъци. Но да вземеш позиция по въпроса е жизненоважно. Жизненоважно е, защото от твоето, от моето, от нашето решение може да се получи нещо хубаво, нещо добро- искрица надежда да пламне в нечие око и да запали огън за втори живот.

И не че сме длъжни да одобрим донорството. Нямаме и вина, че някой е на диализа или се е разболял от рядка болест и му е необходим орган. Не, тук няма място за манипулация и вменяване на вина. Нямаме дълг към никого, освен към себе си. Защо да не спасим живота на до седем души, след като моят, твоят  или този на наш близък е вече необратимо отминал? Защо да погребваме част от тялото си, която може да продължи да живее в някого? Не е ли смисълът на живота в самото живеене? И ако е така, донорството на органи не е ли шанс за втори живот?

Да, да дариш част от себе си на някого, който има нужда, е достойно за уважение. Да се издигнеш над себелюбието и индивидуализма, да притъпиш болката по загубата на любим човек и в този момент да кажеш “ДА” на трансплантацията и на живота, е проява на братска обич, но и доказателство за солидарност с мъката на все още живите, но страдащи хора.”Никой няма по-голяма любов от тази  да даде живота си.” (Йоан 15:13)

Но чрез трансплантациите не се ли бъркаме в божиите работи? Не са ли трансплантациите опит на човека да отложи смъртта си, вместо да се опита да се пребори с този свой страх и да приеме, че телесното е преходно?

Не, да дариш орган не означава да играеш Господ. Вероятно всеки има своя час, в който ще напусне земния си живот, но като същества, надарени от Бог с живот, наше право е да се борим последната глътка въздух да е колкото се може по- отдалечена във времето. Естествено е. Здравето е най- хубавото нещо, което може да има живият човек. Но не е само при хората така. В природата положението не е по- различно. Е, да животните може да не познават трансплантациите, но инстинкът им за самосъхранение е не по- малко силен. А трансплантациите като постижение на медицината и на науката, което постижение спасява живота на хиляди и дава надежда на милиони хора по целия свят, е изява именно на такъв инстинкт, на такава воля.

Воля за живот.

Да! Волята за живот е онова, което изправя на крака късметлийте с нов орган и ги тласка към участие в международни състезания за трансплантирани. Те, хората, в които пулсира сърцето на някой благороден човек или чиято кръв се пречиства от бъбрека на друг такъв, са хора с потенциал и желание за развитие. Точно те и техните медали са доказателство за това, че след трансплантацията активният живот е възможен, въпреки многото лекарства, подтискащи имунната система.

Тогава защо донорските ситуации в България са толкова малко? Защо българинът се страхува да дари своите органи? Защо не можем дори да се сравним със страни като Испания, Австрия или Хърватия, където трансплантациите са доста по- успешни? Какво още ни липсва на нас, българите?

България не е Германия. Не е Италия, не е Франция, не е Испания, нито Австрия. Това е ясно за всекиго. Освен че се различаваме по територия и брой на населението, в нашата страна икономиката е на друго ниво, действат други закони. В една Испания и Австрия например всеки, който приживе не заяви своя отказ от трансплантация postmortem е потенциален донор. Това увеличава броя на трансплантираните органи драстично. Българското законодателство не позволява подобни ситуации. За да станеш донор у нас след смъртта си, трябва да разчиташ на близките ти да уважат твоето решение. Това е. Нямаме Organspendeausweis (документ, в който всеки може да заяви своя отказ или своето съгласие да е донор на органи) като германците. Освен това информационните ни кампании по въпроса са значително по- малко. В Германия инициативите в подкрепа на донорството не са рядкост. В тях участват общественици, политици, хора на изкуството, пишат се песни за това, организират се разходки с велосипеди, дни на донорството (каквито имаме и в България, за радост), говори се често в медиите и се предприемат законови промени. Голяма част от обществото е организирана около това да се случват повече трансплантации. Дори медиите обръщат повече внимание, вместо да се занимават с дреболии като това, кой какъв есемес е пратил на другиго или как депутатите изнасят поредния свой парламентарен цирк…

Но покрай недоверието в институциите и липсващата информираност по въпроса, дори в България да можеше човек приживе законно да се съгласи да дари органи след смъртта си, повече трансплантации едва ли биха се случили. И заради това диализата не е с продължение 2-5 години, както на запад от България, а при някои хора се превръща в 15-,20-, 36- годишна присъда.

Тъжно ми е да пиша това. Още по- тъжно ми е да си представя, че някой мой близък може да изпадне в такова положение и да се нуждае от орган. А вероятността това да се случи е огромна. Ако очакваш да получиш, трябва да си готов да дадеш, нали така? Трансплантирането на органи е първият безспорен начин човек да продължи да живее и след смъртта. Само така преходността на човека може да докосне вечността. А вечността е за любящите души.

Борислава Валериева Борисова,18 години

гр. Монтана, ГПЧЕ “Петър Богдан”, 12. А клас

Зара Кънчева

МЯСТО ПОД НЕБЕТО

Абсолютната истина е трудна за намиране. Можеш да прекараш много години в невежество, но рано или късно разбираш за какво става въпрос. Разбираш, че небето, с цялата си необхватност и безкрайност, също те ограничава, затваря и похлупва. Небето е най-красивият похлупак на света. Поне на света, в който живеем.

За небето хората са омари, надарени или осакатени, с разум. Под капака винаги има място. Тенджерата е дълбока и врялата вода стига за всички. Варим се живи, а капакът се гърчи в главозамайващи форми и ни хипнотизира, за да го приемаме като природно чудо, несравнимо по красота. В шемета не разбираме, че облаците са там, за да ни замажат очите, да ни размият представите и да ни накарат да вярваме, че са невинни и прекрасни същества, които просто за наше благо поливат градинките, за да си отглеждаме цветя и храна. Истината е, че облаците са парата, отделена от варенето. В облаците е целият ни живот, затова олицетворяването им е толкова лесно. Небето ги използва като завеси, скриващи истината и мощта му. Провесва ги над главите ни като барбитуратен захарен памук и докато се тъпчем с мнимата сладост, не виждаме ироничната му усмивка.

Каквото и да правим, небето ще е винаги отгоре – излитането в открития Космос не е решение. Умовете на омарите се напъват, мислите подскачат нагоре-надолу, мъчат се да бутнат похлупака, но не успяват. Успял само един – Джак, – но никой не му вярва. Угоил до свръхспособности едно бобено растение и се изкачил по стеблото му. Когато се върнал, разказал, че над небето имало приказно царство. Владеел го тираничен гигант, който насочвал цялата си енергия върху храненето. Искал да изяде даже самия Джак. Не знам дали историята на единствения просветен е за вярване!

Мисля, че Джак е видял самото небе, но по човешки образ и подобие, според собствените си представи за страшно, неземно и допустимо. А небето, като любител готвач и хранещ се, естествено е искал да го изяде – нали и Джак е омар!

Може в бъдеще и други джаковци да се появят и този път да вземат нещо повече от гъски и яйца, но дотогава ще кротуваме с тиха лудост сред мрака в тенджерата.
Недоварените омари ще се бунтуват с онзи специфичен предсмъртен рачешки вик – музика за ушите на небето. Преварените пък ще се отчайват, че да му е кисело.
За успокоение може да си мислим, че поне имаме място все някъде, било то и във врящия казан за небесни заклинания. Може и да дерзаем към похлупака, избутвайки поомекналите си събратя и дори връхчетата на смешните ни мустачки ще искрят, когато, евентуално, го бутнем, и видим през процепа слънчевите лъчи свобода.

НЕБЕТО ВИНАГИ Е ТАМ…

„Небето винаги е там!” – Звучи като молитва на клетник, като последна надежда на старец, като мечта на дете, мантра на умисления, успокоение на нещастно влюбения. Ако небето не е вечно, то поне винаги е алтернатива. С каквито и очи да го погледнеш, все ще видиш нещо – било то вход, изход или таван на света.

Веднъж си представих небето като похлупак – Земята бе съд с вряща вода. Котлонът за всекиго означава нещо различно, но омарите вътре – храната, – непременно сме ние, хората. Варим се – на всеки колкото време му е отредено. Някои успяват да се покатерят върху разкашканите си приятели и да не търпят мъките на страдащите в дълбочината. Затова небето – капак е висшата ни цел.

Заложено ни е като инстинкт често да поглеждаме нагоре към него и да бленуваме или търсим обяснение за неволите си. Толкова е нависоко – как да стигнем дотам? Дали е по-добре там, горе? Дори някой да е успял да стигне отвъд небето, то не се е върнал, не е пратил писмо да каже какво се случва.

А красивите звезди – нощната ни радост – са просто лъчите светлина от процепите на капака, нужни за варенето, за да не кипнем (да не би някой да дръзне да излезе суров при прилива на тенджерата).

Истината за облаците е подобна. Сещате се как почти винаги можете да ги оприличите на предмети, хора и животни – всъщност олицетворяването е толкова лесно, именно защото облаците са измеренията на собствените ни плът, живот и смърт. Разказват историите ни и заминават, разпадат се – имат много за разказване. Неотменни гадни вестители – разноцветни като житието ни.

От друга страна, небето може да е най-хубавото нещо в деня ни. Има моменти, в които като че ли не можем да изпуснем от поглед небесната гледка: залези, изгреви, звездния покрив и всичките му чудеса…

Небето умее да ни вдъхва някаква надежда, когато се нуждаем. Необятността му ни предразполага да мислим за него като за вечен пристан, дом, шанс. Ясната синева винаги прилича на изход. Все някога някой ще заслужи или отвоюва способността да лети и ще тръгне право нагоре – да провери истинността на представите си и, ако е щастливец – да намери мечтите си.

Божествено красивият небосклон бива съсухрен и опростен в думите на науката физика. „Неизчерпаемият, безкраен космос” се оказва сложна смес от химични елементи, без никакъв кислород за нас, простосмъртните. Непрекъснати взривове, колапси, жарки температури, неутронни звезди, бели и жълти джуджета, червени свръхгиганти, черни дупки… Никаква романтика. Смелите ни мечти не могат да понесат тази материална простота.

Смятам, че неслучайно си представяме рая в небето, а не другаде. Ако това е най-запленителната красота, която сме виждали, обяснимо е да искаме да вярваме, че ще изживяваме следсмъртната си нетленна вечност там някъде, горе. Дали пък не живеем в райската градина и неуместно я търсим из висините? Докато прозрем Великия смисъл! А дотогава можем да си шепнем възторжени „ах, каква, ах, каква синева, синева…”

Добро или зло, небето винаги е там! Взирайки се в него, откриваме собственото си парче екстаз; разбираме, че небето е универсален отговор. Откликва като огромно, влажно, синьо око на всяко съмнение и тревога. Остава само да дерзаем нагоре в неотлъчния простор и да разберем дали отговаря на бляновете ни, на въпросите ни.

НА ДЪНОТО

Дъно на пропаст. Тъмнина. Сам си. Тишина. Не виждаш нищо, но би могъл да чуеш всичко. Паника, страх. Сега накъде? Какво, ако…? Притаяваш се навътре, няма да копаеш повече. Объркване, уплаха… Собственото ти сърцебиене те стряска. След време свикваш, надигаш се плахо. Струйки светлина пълзят около теб. Единственият път е този нагоре. Все пак имаш шанс! Успокояваш се леко и търсиш начин да се покатериш. Не ти остава друго.

А сега си представи следното: връх на планина; тъмнина; сам си; тишина… Единственият път е този надолу. Не ти остава друго.

Писано ни е да живеем живота си на път! Отчайвайки се, радвайки се, дерзаем нагоре-надолу. Личните върхове и дъна са неизменна част от житието ни. Самотата и тъмнината рано или късно натежават и продължаваме. Можем да си помогнем само като вярваме в собствените си сили. Като си втълпяваме и повтаряме, че ще се справим, ще се измъкнем, ще продължим. Живеейки със съзнанието, че пътят не може да свърши на дъното и това не е краят, всички врати ще се отворят пред нас, преди да сме ги доближили. Силният дух прави и телата силни. Пътят е един и същ, но всеки крачи по него своеобразно, в различен ритъм.

Дъното може да е и дъно на океан или море. За един това ще е свят на разнообразие, красота, разкош. Коралови рифове, разноцветни, малки рибки умно въртят очи. Съкровища в руини на кораби, артефакти. А защо не и русалки? За друг морското дъно ще е кошмар – мрачните дълбини на един мистичен свят. Сенки на животни, плуващи наоколо. Най-страшните рожби на водата са тук, между скалите, и дебнат.

Човешката сила може да се докаже и в тази ситуация. Можем да отключим тъмната си страна. За да заживеем със зверовете, трябва да се превърнем в такива. Това не означава да станем хищници, да вървим на четири крака. Човекът-звяр е човекът, който се отдава на скритите си мисли. Отпуска се, решава, че може да прави каквото пожелае. Отдава се на плътските си страсти, заглушава шепота на съвестта си. Този начин на живот непременно носи своеобразни удоволствия, но не може да обещае нищо за в бъдеще и не вещае много добро.

С по-малкото ни усилия се смаляват и целите, и стремежите. Смалява се ефектът на чувствата и усещанията. Леките емоции не са достатъчни, а от дъното по-надолу няма. Отнема време, но така или иначе усещаме наближаването на края. Последен шанс да се изкачим, да изплуваме. Ако сме затънали достатъчно, ако сме приели дълбините за свой дом, ще сме принудени да се сблъскаме отново със страха. Този път не страх от другите чудовища и сенки, а от нашите собствени. Страх от деградацията ни. Страх от личната ни разруха. Във всеки момент преди сриването имаме алтернатива. Шансовете ни се определят от останалите ни вътрешни сили.

На дъното можем да се озовем по много начини. Било то заради несподелени, отхвърлени чувства; адска умора от борбите в ежедневието или поради хронични неуспехи и загуби. Не е непременно нужно да слезем там отчаяни, но често се случва. И когато мракът ни отчае допълнително, изпитанието е в това – да пожелаем да се спасим. В безсилието и болката си най-лесно изглежда да се предадем. Някак успокоително звучи мисълта, че в дъната си сме сами, неангажирани с нищо. В тази дупка не присъстват дразнещи колеги, недоволни началници, изнервящи детски прищевки, досадно готвене и чистене, изобщо никакви задължения. Естествено, тази свобода е измамна. Но можем да се застоим, стига да си обещаем, че скоро ще изплуваме.

Не би било учудващо, ако след престоя на дъното се чувстваме малко по-спокойни, съсредоточени и отпочинали. Дълбоководни можем да сме за минута, час, ден. Навременното излизане обратно би могло да доведе до благополучен катарзис. С широко отворени очи и обятия ще посрещаме красотите на света на повърхността. Ще добием увереност за върховете си. Ще сме поне малко по-наясно с вътрешните си стремежи, ще разберем какво иска сърцето ни.

Ако това е начинът да останем насаме със себе си и да се хармонизираме, нека поемем надолу! Здравословна изолация. Почивка. Усъвършенстване. Унисон на мисли и чувства. Жадувана концентрация. Достигане на мир чрез пренасочване на вътрешните енергии. С малко егоизъм да усетим радостите от алтруистични дела.

Дъно за егото – връх за душата!

Младена Пеева

Още от малка съм си пълничка. Това обаче не идва от гените ми. Майка ми е слаба и постоянно пробва нови диети, а баща ми е спортен и добре сложен, иначе майка ми нямаше да се ожени за него. Аз имам и една сестра, една голяма красива сестра. Мисля, че може да си представите, че тя винаги беше центъра на вниманието. Като дете приличаше на ангел с нейните руси къдрици и сините си очи, а сега като е на 16, всяко момче се обръща след нея.

Ама сега да не се отклоняваме от темата, нека ви разкажа защо всъщност бях станала сто кила. Баба ми е, откакто я познавам, от по-дебелите. Тя винаги е срещу това мама да яде толкова малко. Понеже съм и любимата внучка, защото най–много представям нейния идеал за красота, от малка ме пълнеше с всякакви лакомства. Но това беше само през ваканциите. Като съм със семейството ми в родния си град, пак се тъпча като прасе. Може би защото съм свикнала, може би от отчаяние, защото никой от семейството ми не ме забелязва. Макар че съм за забелязване с моите двайсет килограма наднормено тегло.

Най-често преяждам, като се случи нещо лошо в училище. Дали са оценките, дали са проблеми с приятелките ми, все едно. Всеки божи ден след като се прибера вкъщи, първата ми работа е да погледна какви изкушения ме чакат в хладилника. Веднага почвам да гълтам всичко, което ми попадне в ръцете и докато се тъпча даже не сядам. Толкова бързо ям, че ми става лошо и имам сили само още да се пльосна на дивана и лениво да грабна дистанционното за да включа телевизора. Обаче не мога да се концентрирам върху картината, гледам, но не виждам нищо. В главата ми се разиграват други сцени: как ме погледнаха приятелките ми, когато миналата седмица бяхме на басейн и аз си намерих поредното оправдание само и само за да не трябва да се покажа пред тях по бански. Учуденият поглед на работника от McDonalds, като си поръчах десет чийзбургера. Смехът на момчетата, когато не успях да си пъхна краката през халките в гимнастическата зала. Високомерният глас на сестрата ми, която стоеше облегната на рамката на вратата на стаята ми и държеше реч за здравословното хранене. А аз толкова бях изнервена от нравоучителния и маниер, че просто и тряснах вратата пред носа и плачейки се метнах пак на леглото си.

И аз самата не зная защо не я изслушах, нали мога толкова много да науча от перфектната ми голяма сестра, както майка ми все казва. И може би точно заради това не искам да я слушам. Не искам такава високомерна кокошка да ме поучва! Прекалено съм егоистична. Но това има и добри страни! Например никога не бих съсипала тялото си от анорексия или булимия. Но се чудя защо все пак си съсипвам тялото с тлъстини? Защо допускам по този начин да си разваля живота? Когато си задавам такива въпроси, изпадам в още по-големи депресии. А родителите ми въобще не го забелязват! Ми то и как да го забележат като са по цял ден на работа. Сестра ми нали все е с приятеля си, така че имам целия ден апартамента ни само за мен. Но вместо да каня приятелките си у нас, правя странни неща. Заставам пред огледалото си, и то чисто гола, и разглеждам тлъстото си тяло. Разглеждам кълките си, които целите са с целулит. Разглеждам корема си, който вече е цяло коремище, разделено на шест гънки. Разглеждам ръцете си, които се разклащат под ръменете ми, когато ги вдигна.

И тогава осъзнавам че съм дебела и искам да го променя. Искам нормално тяло като всички други, искам момчетата и мене да заглеждат. Но ми липсва смелостта да говоря откровено за моята болест и да търся помощ при диетоложка. Срамувам се от тялото си. Опитвам се да го скривам под ХХL-тениски. Така и се опитвам да скривам болестта и проблемите си. Внушавам си, че всичко това е нормално в пубертета и пак отивам да се тъпча. И знам че и така ще си остане.

19.12.2012г.(два дена преди края на света)

Изпълних почти всичко в списъка, който написах преди година (10 неща, които трябва да направя преди края на света). Според всичките книги, които прочетох на тази тема, светът ще свърши на 21 декември тази година. Толкова е нечестно, сега съм дванайсти клас, догодина щях да завърша средното си образование и да постъпя в колеж в Америка. Най-готиното място, което съм виждала. Навсякъде всичко е зелено, сградите са невероятни,  хората  – супер. Въпреки това аз няма да стигна до там. Четете още »

България – земята на Орфей, малка европейска страна, дала името на Балканския полуостров. Със своите сто и единадесет хиляди квадратни километра родината на  киселото мляко и розовото масло, на Бай Ганьо и Алеко Константинов е полегнала на югоизточния бряг на Европа и сякаш протяга ръка към Турция. Четете още »