Синята Дама
Автор: Александра Найденова – 13 години.
Категория: 11 г. – 14 г.
Кас стоя пред вратата за хубави пет минути преди да му омръзне и просто нахълта в подобната на палатка стая. Нахвърляните одеяла скриваха повечето слънчеви лъчи и създаваха задушаваща атмосфера. В центъра седеше със свити крака и затворени очи накичена с огромни бижута и тежък опушен грим жена, държаща ръката на мъж срещу нея. Разделяше ги ниска масичка, Кас даже не беше сигурен дали масата не е отново купчина от одеяла.
Той остана в ъгъла и заслуша жената, която не отвори очи.
– Ще умреш на тридесет и четири. – каза тя с драматично ахване.
– Аз съм на трийсет и седем. – отговори мъжът, със сбръчкани вежди.
Жената замълча за няколко секунди и после отвори очи.
– Аз не съм казала в кой живот ще се случи.
Това привлече вниманието на клиента и той се опули.
– Е, как така?
– Само глупаците вярват, че имат само един живот. Аз например имах седемдесет и три. Остават ми още петдесет-шейсет, там някъде.
Кас знаеше, че тя лъже, но спокойният и уверен начин по който говореше почти убеди и самия него.
– Аз имам сили на гадателство, сили и мощ, които даже не можеш да си представиш. Не си мисли, че това не изисква труд и години практика.
Мъжът повдигна очилата си, които се бяха смъкнали твърде надолу по носа му. Преди да има шанса да отговори обаче, жената вече бе станала и гледаше злобно към ъгъла, в който се спотайваше Кас.
– Ще се видим отново в сряда, Матю – каза тя без да поглежда към самия Матю. Той бързо си събра нещата, остави банкнота на масичката и излезе.
Кас успя да го огледа. Матю беше със стресирано лице – очите, криещи се с очилата бяха празни, без спомен от игриво пламъче или каквато и да е емоция. Имаше тъмни кръгове, признак на умора. Беше слаб, сякаш не е ял с дни. Изглеждаше отчаян, достатъчно, за да потърси помощ от гадателка като Еня. Кас дори не се учуди.
Еня обаче винаги засилваше интереса му. Косата ѝ беше светло кафява, очите ѝ сини като морете след буря. Облечена беше с дълга лилава рокля без ръкави, златен шал над главата ѝ. На врата си имаше огромен рубин, на ушите най-висящите обеци, които Каз беше виждал, гривни кичеха ръцете и стигаха чак до лактите ѝ. Но увереността ѝ беше най-интересното в нея. Тя винаги знаеше какво прави, а дори и да не знаеше никога нямаше да разбереш. Беше толкова сигурна във всяка дума и действие и това те караше да се запиташ дали ти не грешиш. Не искаше отмъщение. Искаше да докаже, че е повече от просякиня. Да докаже на всички надути мъже и жени, които ѝ хвърляха подигравателни погледи, че тя е повече от тях.
Кас също беше уверен и спокоен, но не колкото нея. Той беше крадец, биваше го с мръсната работа, не толкова с ненужни разговори. Обичаше нещата да са лесни, бързи и успешни, докато Еня се наслаждаваше на драми, разговори и грешки. Тя вярваше, че това кара нещата да са по-увлекателни. Той четеше хората, действията им, миналото и сегашното им, но не говореше особено с тях. Той искаше отмъщение, не да се доказва.
– Какво търсиш тук, Блек? – гласът ѝ прекъсна всякакви мисли и той насочи вниманието си към нея. Тя махаше тежкия грим от лицето си. Без него изглеждаше по-млада.
– Виждам, че измамите още ти се отдават, Еня. – каза той вместо отговор.
– А на теб отбягването на темата. – отвърна Еня, с престорена усмивка. Тя се протегна към един шкаф и извади кутия бисквити. Отхапа маслена бисквита и го изчака да продължи.
– Трябва ми помощ. – тези думи го отвратиха. Мразеше да е зависим от някой друг, да е беззащитен, но нямаше особено голям избор. – Добра си в измамите, а аз в получаването на пари. – Еня врътна очи и напъха поредната бисквита в устата си. – Но аз няма да мога да си взема парите без твоите измами.
– Аз давам избори и казвам на хората това, което те искат да чуят. Не мамя!
– Права си. По-скоро манипулираш.- каза той с усмивка и отново приличаха на малките наивни деца, които някога бяха. Но в тези времена наивни би била най-лошата дума да опишеш Кас Блек и Еня Флорес. Крадци, лъжци, които си изкарваха хляба с неизпълнени обещания и мръсна работа.
– За колко пари говорим?
– Сега вече сме на една вълна. Ще те заведа на място пълно с търговци, богати мъже и жени. Ще ти намеря хубава рокля и ще докажем, че там е нашата среда. А ако всичко се получи както трябва ти гарантирам два милиона.
– Кас, това са много пари. Няма как да откраднем нещо такова без последици.
– Няма да крадем. Ще правим бизнес.
– Ще ни се върне жестоко.
– Определено. Все пак трябва да има малко справедливост в този свят.
– Имаш ли план?
– Разбира се. Ти ще омайваш новите ни приятели, докато аз се промъкна и открадна някаква скулптура от Дариус Янг. „Синята дама“ или нещо подобно.
Еня се изсмя високо и продължително. Кас стоеше и я гледаше, неразбирайки какво е толкова забавно.
– Ти си се побъркал. – каза вече спокойна Еня през сълзи. –Щял да краде от Дариус Янг.
Дариус беше търговец. Много наивен. Не го биваше с бизнеса, вярваше на всяка дума и правеше всичко като марионетка. Добре, че бяха парите на баща му да му изградят име. Но той имаше връзки. Охраната му беше силна, сейфовете, пазачите и защитата като цяло бяха уредени от баща му, което правеше самият обир по-неприятен.
– Ние ще го оберем. Мисли за парите. Ще спреш да говориш простотии на хората, ще си богата, знаена като нещо повече от просто лъжкиня. Ще бъдеш уважавана.
– Знаех си, че няма да ме изведеш на изискана вечеря без повод. – тя се усмихна и Кас знаеше, че я е навил.
Сега остана само да направят трудната част. Това не звучеше много страшно, нали? А дали ще успеят беше за друго време.
