Зайчето Пухи
Автор: Преслава Милкова – 9 години.
Категория: 7 г. – 10 г.
Искам да ви разкажа за нашата невероятна почивка с мама през пролетта в Стара планина. Научих от нея, че тя е най-дългата планина в България. Много се впечатлих от многообразието на животинския и растителен свят, който видях в книжката, от която ми четеше тя преди да тръгнем. Имаше толкова красиви неща, че нямах търпение да ги видя с очите си!
Пътуването ни беше приятно, но още по-приятно ни стана, когато приближавайки град Елена видяхме снежнобялата покривка наоколо. Имахме резервация в един хубав хотел. Уморени от пътя решихме да си починем. След като се освежихме, излязохме на разходка. Посетихме първоЧасовниковата кула в центъра на града и след това се отправихме към Христовския водопад. Бях много очарована от това уникално място. Разбрах, че през лятото пълноводието намалява и мястото става за къпане и слънчеви бани.
На следващия ден изкачихме връх Чумерна. Не беше лесно, но гледката, която се разкри пред нас си заслужаваше усилията –стръмните склонове, дълбоките речни долини, буковите гори. Безмълвна се любувах на тази приказна красота, когато внезапно забелязахнещо в храстите. Видях малки стъпки по снега и с поглед проследих, че отиват към същото място. Решихме да проверим какво има там.
Внимателно се приближихме и мама разтвори клонките. Тогава аз видях най-сладкото нещо на света! Там стоеше едно мъничко пухкаво премръзнало зайче. Докато обмисляхме какво да правим, то се приближи до мен, сякаш искаше да го гушна и стопля. Бавно протегнах ръка и го взех, тогава забелязах, че крачето му е ранено. Решихме да му помогнем, защото там нямаше да оцелее.Завихме го в шала на мама и тръгнахме обратно. Преди да се приберем в стаята, купихме за него зелена салата и моркови от близкото магазинче. Поставихме го в едно кашонче и му промихме раната. Не след дълго то се стопли и хапна. Стоях до него и го наблюдавах, измислих му и име – Пухи. Знаех, че трябва да го вземем вкъщи, но мама не беше съгласна. След като дълго я умолявах и обещавах, че ще се грижа за него, тя склони. Бях толкова щастлива! Вече си имах малко истинско приятелче!
Навръщане зайчето стоеше сгушено в мен. Аз му разказвах забавни мои истории, а то ме слушаше сякаш разбираше. Изпях му дори песничка, а мама ни наблюдаваше от огледалото с усмивка. След като се върнахме, го заведохме на ветеринар, който направи всичко необходимо, за да остане Пухи с мен като мой най-добър приятел.
