Глътка вълшебство
Всичко започва в онзи ден, в който и последният ми грам енергия си отива още преди края на последния час. Едвам се държа будна. Очите ми парят. Главата ми бучи. Градът се влачи край мен като сянка, която не иска да ме пусне.
Влизам в автобуса, пльосвам се на задната седалка и затварям очи. Само за пет минути – казвам си. Пет.
После всичко изчезва.
Когато отварям очи, нещо не е наред. Всъщност – всичко е различно. Автобусът е спрял. Прозорците вече не гледат към сиви блокове, а към… джунгла. Истинска. Жива. И невъзможна.
Слизам. Никой не ми казва нищо. Няма шофьор. Няма пътници. Само аз. И шумът на водопад някъде наблизо.
Пред мен се отваря свят, който не може да е реален – и точно затова усещам, че е. Небето е меко лилаво, изпъстрено със златни нишки светлина. Високи, гладки скали оформят естествен амфитеатър, в който се влива огромен водопад. Водата е кристално бистра и свети леко, сякаш във всяка капка живее отделно слънце.
Наоколо растат храсти с листа като коприна. Цветовете им се сменят – бавно, вълнообразно – от синьо към розово, към зелено, после обратно. Между корените им се подават гъби. Но не като онези в гората у дома – тези светят. Някои са колкото пръст, други – колкото дете. Цветовете им пулсират: тюркоазено, златно, пурпурно. Понякога издават леко, прозрачно свистене като звук от дишане.
Въздухът мирише на влага, цветя и… нещо като мед. А може би не мирише – може би го усещам направо в гърдите си.
Вървя. Не бързам. Тук няма време. Затова и не знам колко точно минава, преди да го видя.
Стои под едно дърво, което е по-високо от всичко друго наоколо. Клоните му не са зелени, а сребърни, а от тях висят цветя, приличащи на камбанки от стъкло. Той стои под тях със затворени очи.
Изглежда като момче – но не напълно. Очите му светят меко, кожата му не е нито тъмна, нито светла – а като излята от светлина. Когато ме вижда, не се стряска. Просто отваря очи и кимва.
– Здрасти – казвам по навик.
Той не отговаря, но се обръща и тръгва. И аз – без да мисля – го следвам.
Това място е безкрайно. Показва ми неща, които не мога да опиша с човешки думи. Дърво, което расте с всяка крачка. Езеро, в което отражението ми не е моето лице, а нещо, което още не съм. Цветя, които пеят, когато ги доближиш. Място, в което светлината се движи по земята като течна пътека.
Не говорим много. Всъщност, почти не говорим. Но се разбираме.
Привечер сядаме до водопада. Той пали огън – без дърва, без триене. Просто го създава. Седим от двете му страни. Топлината е мека. Мирише на портокалова кора и ванилия.
– Хванах автобуса за вкъщи – казвам, гледайки в пламъците. – Бях уморена. Не исках нищо. А сега…
– Сега си тук – казва той.
– Ами ако е сън?
– Не е.
– Но ако се събудя?
Той мълчи. Поглежда ме. А после:
– Това не е просто място. То е ключ. И ти си го отключила.
– Ключ за какво?
– За теб самата.
Мълчим. Огънят потрепва. Затварям очи. И този път не е защото съм уморена, а защото не ми трябва повече.
Когато ги отварям… всичко си е пак там – автобус, прозорци, сиво небе, шум. Същият шофьор, същата улица. Но не съм същата аз.
Поглеждам към раницата си – нещо тежи на ципа. Малка фигурка. Дървена. Топла. Лицето… неговото.
Не знам как е дошла тук. Не се и питам. Само я хващам в шепата си и слизам.
И когато вдишвам града – прах, смог, живот – усещам нещо различно.
Все едно нося джунглата вътре в себе си.
Александра Георгиева, 12г.
ОУ „ Св. Климент Охридски”
гр. Попово
