Конкурс

Спомен за липа

16 October 2018 г.
  Той бързо се качи във влака. Не пътуваше по този маршрут за пръв път. Беше му отдавна познат – престой на всеки 5 часа и 13 минути, през които машинистът хапваше кифла с шоколад и сусам, а кондукторът недоволстваше за закъснението на пътниците и цъкаше укорително с език. Марио обичаше да пътува в последното купе. Рядко се качваха хора и той можеше да се наслаждава на хълмовете на спокойствие, които пролетно време белееха като поръсени с пудра захар. Сега дърветата бяха позлатени с охрени багри, които преливаха в жълто и оранжево. Септемврийското небе, ококорено над билата на върховете, винаги му правеше впечатление. Сутрин облаците изглеждаха като разпръснати глухарчета по млечносиня покривка, а когато се свечеряваше, сякаш импресионисти рисуваха чувствата си с цветове по сумрака. През нощта луната приличаше на купа с топло мляко,  което като малък по принуда пиеше преди да заспи. 
Пътят Светлик – Липен беше 12-часов. Докато се наслаждаваше на природата, усамотението отключваше поетичните мисли на Марио, наричан от близките си Мар. При него се настаниха жена и малко момченце. Детето беше унило, а майка му сопнато се опитваше да го успокои.
– Виж, това е само играчка. Вещ, която по един или друг начин щеше да загубиш, няма как да я извадя изпод влака.
– Но…
– Айде стига си хленчил, ще ти купим ново корабче и без друго това беше почти счупено, с надраскани дъски и скъсана мачта…
– А можеш ли да доведеш дядо, за да пускаме новото по реката – каза хлапакът с горчивина в гърлото, която застана като преграда между звънливия му глас и думите. Жената посърна и се обърна към прозореца, за да скрие гримасата на лицето си. Явно дядо му беше причината за черната забрадка на главата й. Марио знаеше, че няма място в този разговор, но въпреки това се усмихна приятелски на детето. 
– Кой си ти?- залюбопитства малкият.
– Аз съм Марио, приятно ми е, малък господине…
– Аз съм Андрей. Закъде пътуваш?
– Андро, стига любопитства, остави човека да си почива!- скастри го жената.
– Към Липен, имах доста време да почивам, не се притеснявайте.
– Какво има там?- попита момчето.
– Бъдещата ми годеница живее в тоя малък град, пътувам всяка седмица от две години – сподели той. 
– Не сте женени и пътуваш толкова често?- попита учудена майката.
– Все още не сме…търся удобен момент да й предложа. 
  Детето погледна объркано с онзи специфичен любопитен поглед, главна черта на всеки малчуган. Разговорът замръкна за миг, мъжът опита да развесели обстановката. Изкара малка фигура от багажа и я показа на момчето.
– Това е малък пясъчен часовник, не обичам ръчните, бързите им стрелки ме карат да се боя от времето, докато пясъкът ме успокоява. Купих го преди година от една спирка. Когато го обърна надолу, усещам сигурността, че щастието ме чака на гарата  – обясни той. 
– Колко време трябва да мине, за да срещнем щастието?- зачуди се на глас детето.
– Моментът, в който идва щастието, е неведом за  нас. При оптимистите времето е без значение. Те го виждат във всичко около тях, а песимистите цял живот не го намират. Не защото не идва. Когато гледаш към слънцето през тъмен плат, виждаш само сянката.
– Вие като какъв е определяте?- попита майката.
– Аз съм просто влюбен.
– Спирка Липен – чу се досадният, носов глас на кондуктора.
– Беше ми много приятно, млади господине, това вече е твое – щастието е в ръцете ти… Марио подаде часовника на Андрейчо, пожела лек път на майка му и излезе от купето. 
  Там стоеше Мая. Когато я видя, в него, като детски хвърчила, прелетяха спомените на запознанството им. Запознаха се на сбирка за любители на Данте. Кой би преположил, че такова красиво момиче посещава литературното четене на “Божествена комедия” или се интересува от трансхуманизъм, паралелно с това – художничка. Тя беше огледало на всяка негова мечта и заедно създаваха своята утопия. Адът бледнееше пред райската градина, в която сееха спомени. Мая стъпваше боса по стиховете му, оставяше отпечатъци в съзнанието на поета, а всяка тяхна прегръдка оцветяваше бялата й душа в пастелни багри. Знаеха, че това не може да бъде материализирано в изкуство. Емоциите не винаги можеха да се представят обективно пред публика, която не ги е усещала.
– Няма ли да ме прегърнеш, чакам те от час? –  попита тя.
– Изглеждаш невероятно – захласнат в янтарените й коси, Мар не можеше да отлепи поглед от нея. Целуна я. После запътиха към обичайната сладкарница, където винаги пиеха липов чай. 
– Майче, имаш нещо блестящо на носа – каза с усмивка Мар.
– Мед, защото съм чаено чудовище! – тя нацапа цялото си лице и извика с цяло гърло – УААА! – след това присви очи, сбърчи нос и показа заплашително малките си зъбки. 
  Този непорочен детски нрав го караше да се влюбва още повече. Вечерта излязоха да се разходят. Очите на Мая блестяха, сякаш напръскани с индигов прах от звездите. Сетиха се как преди година не бяха казвали „обичам те“ пред никого. Двамата интроверти, бягащи от клишета, се страхуваха да не се превърнат в такова. Тогава Марио се запита фразата ли е стереотипна, или хората, които бързат да го кажат, защото не могат да бъдат сами? Той знаеше отговора, но си представяше думите като цвете, на което разпределяш цветовете и раздаваш на близките си. На някои даваш венчелистче, на други две, а ако никой не ти отвърне – оставаш с тичинка, която бавно се разлага. На Мая беше готов да подари букет, без да чака цвят в замяна. 
Не използваше гръмки, претенциозни и силни фрази, защото знаеше, че силата им се изхабява, когато се използват във всяко изречение. В същия момент завоалирано изстреля в един кратък миг, достатъчен за божество да създаде вселена, че я обича. Оттогава не спираха да си го казват – не по задължение, а заради нужда. 
    Неусетно минаха и двата дни. Той отново тръгваше. Дали щеше да дойде отново? – питаше се тя. Влакът пристигна. Зацелуваха се с опиянение, докато всеки неврон трептеше в такта, който устните им създаваха. Марио знаеше, че  единствено той определя правилния момент. Притисна я до себе си и коленичи пред нея. Лицето му гореше, студената пот се стичаше по челото му.
– Ще се омъжиш ли за мен?- с порив изрече той.
    Мая се стъписа. Гледаше зачервените му бузи и беше сигурна, че той е единственият, с когото би споделила чая си.
– Ако ме изтърпиш цял живот, с радост – отговори тя с усмивка, толкова светла, че се отразяваше в очите й. 
– За последен път тръгвам сам – обеща той.
Взеха си довиждане и тръгнаха в обратна посока, тръпнейки в очакване двете им пътеки да създадат път. След като се прибра, усети аромата на липата след дъжда- дъх съхранил спомена за нея. За две години той беше изминал повече от един екватор, само за да е на милиметър от устните й.  Вече тръпнеше в очакване да тръгне пак, защото знаеше, че няма да се прибере сам.
 
***
      Той отново се качи във влака. Ентусиазмът и надеждата се гонеха в очите му.При него се настани мъж, около 40-годишен, който държеше за ръчичка малката си дъщеря. Момиченцето беше мило и разговорливо.
– Ти къде отиваш? – попита то, с глас на звънче.
– Отивам до Липен, за да видя любимата си…
Марио забеляза часовника, който бащата на детето обръщаше в ръцете си.
– Интересен модел. Имах подобен преди време, сигурно сте го взел от трета спирка, дето има магазинче за часовници…
Този път досадният глас на кондуктора не се чу, но той знаеше къде трябва да слезе.
– Не го въртете така нервно, тези часовници носят щастие – допълни той и с усмивка излезе от прашния вагон. 
– Тате, какво е Липен? – зачуди се момичето.
– Отдавна изгорял град, мила. Там няма жив човек от 30 години, никой не успял да се спаси. Централата, в центъра на града, се е взривила – ужасна трагедия. 
– А този човек защо ходи там?
– Любимата му е живяла и загинала там, малко преди да се оженят. Сяда в това купе всяка седмица от 30 години. Казват, че преживява всеки път  последната им среща. 
– Значи е луд?
– Не е, просто когато настоящето ни е трагично, душата ни прави спомените видими в реално време само за нас. В съзнанието му сега съществуват само отминалите моменти, останалото са празни редове и многоточия…
– Откъде го познаваш?
– Подари ми пясъчен часовник, когато бях на твоята възраст.                
    
Дървото на часовника беше изгнило отдавна, едвам удържаше стъкленото му тяло, а песъчинките, залепнали една за друга, не можеха да преминат през тънкия процеп за бъдещето.
 
Теодора Евгениева Георгиева

Какво се е променило през последната година във взаимоотношенията ми с моите родители или как ми омръзна от разговорите за седми клас

16 October 2018 г.

Понякога промените в отношенията между хората се случват за две минути, друг път за две или двайсет години. При мен промените последната година бяха особено драстични. Аз смятам, че родителите ми са виновни, те настояват, че вината е в мен – била съм си легнала като тяхното мило, очарователно дете и съм се събудила на следващата сутрин друг човек. Разбира се – ужасен. Казват ми Пубертет, сякаш това ми е името.

Когато бях малка, бях много по-близка с татко, отколкото с мама. Дори първата ми дума е била “тата” и мама разбира се още е обидена. Майка ми беше ужасно строга и може би затова не бях така близка с нея. Тя не ми даваше да ям вредни храни, да пия, както тя ги нарича “купешки” сокове. Е, аз си пиех и направих алергия точно от сок – толкова бях зле, че искаха да ме покажат по телевизията. Това че се оказа права обаче е само случайност. Така си мисля и просто пия сок тайно.

Майка ми продължава да бъде строга, така че не знам защо сега съм по-близка с нея. Много обича да се караме – имам чувството, че става сутрин и трескаво започва да търси за какво да ме насоли. Винаги намира.

Баща ми обаче просто ме влудява, така невъобразимо ме дразни, че не искам да стоя в една стая с него. А го обожавах. Може би не го понасям заради ужасното му хапещо и жилещо чувство за хумор, може би е заради бушуващите ми хормони. Не знам. Може би е и заради двете.

Последната година се карам с майка ми още повече. Тя непрекъснато ме обвинява, че не уча достатъчно, че нямам никакви амбиции. Като чуя “Предстои ти седми клас” и ми излиза пъпка на челото с размерите на жълто паве. Всяка реч завършва с традиционната заплаха, че ще ровя по кофите. Толкова често го чувам, че почва да ми се струва добра перспектива – безгрижен живот, кашон и найлон, любимите ми книги. Вкъщи много обичаме книгите, те са нашите бижута. Родителите ми ме научиха да чета преди да тръгна на училище, а сега, с този седми клас, който ми е заседнал като буца в гърлото, не ми остава време за четене. Е това вече трудно го преживявам.

Непрекъснато ме сравняват със сестра ми – колко е умна, амбициозна, упорита, трудолюбива. Да ти свършат синонимите направо, толкова е положителна. Дори и да не казват нищо, пак го виждам, в очите им се чете – тя учи не знам къде си, ще стигне не знам къде си, ама ще е далече. Когато им кажа, че ми е писнало да ме сравняват, те разбира се отричат. Никога, ама никога не ни били сравнявали. Остаряват и не виждат добре, явно.

Последните две години са особено тежки за мен, защото сестра ми, генийчето, завърши “едно най-доброто училище” и я приеха да следва в чужбина с пълна стипендия. Как да я настигнеш – гордост за майка и татко. Та тя замина и енергията на майка ми се концентрира изцяло върху мен. Ужас! Признавам, че не давам сто процента от себе си в ученето, признавам си, че предпочитам да чета по цял ден, вместо  да зубря “какво годе, що годе, кой годе” и подобни сигурно важни неща. Важни, ама не за мен.

Та така – сестра ми се отърва от затвора. Учи си и обикаля света, беше във почти всички континенти, които учихме в училище. А географията не беше любимия ѝ предмет. И като разказва, се чудя дали това са същите страни, които учим в училище. Защото в учебника има крайните точки на континентите, реките, полезните изкопаеми и броя на населението. Страхувам се да не се раждат и умират много хора, защото точно съм научила броя на населението и не ми се учи наново.

Вчера сестра ми се обади да каже, че ще си прави татуировка. Майка ми полудя, нищо че татуировката щяла да бъде с костенурка и слон – такива са сватбените пръстени на мама и татко. Ама този път май съм съгласна с майка ми. Татуировките са глупаво нещо.

Цялото ми семейство много се промени през последните години. Минахме през огромни изпитания и не разбирам родителите ми откъде имат енергията да се занимават с глупости като кандидатстването след седми клас. Осъзнавам, че им създавам много проблеми. Признавам си, че ме мързи. Добре де, не понякога. Всъщност – доста често. Но все пак си мисля, че се старая. Те просто не го виждат. Не разбират, че имам нужда от въздух – между математиката, пигмеите, политическата карта на Азия, тичинките на семейство Лютикови, синекдохи, епифори и прешленести червеи.

Защото седми клас дойде и въздухът съвсем свърши.

Просто мечтая за изпитите вече – да се свършва.

За да мога да започна да уча за матурите в дванайсети клас.

 

 

 

                                                                                    Джена Миленова Пискулийска

Най-великият дар на Бога към човека е свободната воля, а най-голямата заплаха за човека е злоупотребата с нея.

16 October 2018 г.

 

Творецът и Промислителят на света е дарилхората със свободата да правят избори. Човекът е получил способността да променя пътя, по който върви  в различните етапи на живота си и да претворява същността си в зависимост от посоката, към която поема. Бог е направил всеки един от нас ваятел на собствената си природа. Много хора не оценяват този дар, не го разбират или не се замислят, когато взимат поредното решение, други не осъзнават силата, която им е дадена и не поемат отговорност за действията си, но въпреки неосъзнатостта на решенията и грешките, които правим, Господ ни позволява, учейки се от несполуките си,да продължаваме да творим собствения си живот.

Ренесансовият мислител Джовани Пико дела Мирандола излага следния цитат в неговата  „Реч за достойнството на човека“: „По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, той взе да мисли за създаването на човека.

Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш.

Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.”

Безграничната сила на Господ създава света и отново тази висша мощ сътворява човека. За разлика от останалите Божествени творения ние, хората, сме получили  даровете на любовта, разума и свободата и само, и единствено, ние можем да определяме къде, как и за какво ще ги използваме. Това е личният избор на всеки и израз на неговата свободна воля. Ние избираме дали ще следваме доброто и ще се стремим към първообраза, към божественото, което носим в себе си или ще тръгнем по пътя на злото. Ние сме художниците, които рисуват картината на собствения си живот. Създадени от пръст и от живото Божествено дихание,  изваяни по образ на Самия Отец, творецът на света, ние наследяваме силата на творчеството подобно на своя Създадел.

 Тази констатация рязко контрастира на разбиранията на древните гърци, че съдбата е предварително предначертана и човек не би могъл да я промени по никакъв начин (ярък пример за този вид схващания е древногръцката драма „Едип цар“ на Софокъл).

Настъпването на Ренесанса през 14 век довежда до коренна промяна в представата на човека, която го поставя в центъра на всичко, промяна, която се отразява в изкуството. На света и на мястото на човека в него, се отдава по-голямо значение.Както можем да видим в текста от речта на ренесансовия мислител Джовани Пико дела Мирандола по-горе, човек е поставен в центъра на света, изправен пред избора дали да се развива и да се стреми към съвършенство (съвършен е само Бог) или да остане духовно неизвисен, каквито са останалите твари, създадени от Твореца.

Без принципа свобода не могат да бъдат разбрани нито сътворението, нито грехопадението, нито изкуплението. Без свободата не може да се разбере и феноменът вяра.  Без свободата е лишен от смисъл и целият световен процес.

  Свети Патриарх Евтимий дава конкретно обяснение на свободата на волята: „Всеки, който се движи към доброто по своя собствена мотивация, явно от Бога се задвижва, а не от някой равен на него – и това се нарича самовластие. Но ако стимулите идват отвън, от някой друг или от нещо друго, това не може да се определи като свободна воля (”самовластие”), защото не е мотивирано от Божията притегателна сила (от Божия приканващ зов), а е обусловено от някой друг, който е като него.“

При свободна воля личността прави избора си, като се ръководи от съгласуваността на съвест, разум (интелект) и желание. Можем да победим злото само чрез съзнателно избиране на доброто пред него.

„С голямата сила идва голяма отговорност“.  Имаме значителна привилегия спрямо всички останали божествени творения – способността да избираме какви да бъдем и по кой път да поемем, но както посочва репликата от филма „ Спайдърмен“, цитирана по-горе, ние сме натоварени с последствията от решенията, които взимаме и носим отговорност за действията си. За жалост сме свикнали често да обвиняваме странични фактори или нещо извън нашия контрол за собствените си провали.  В наше време използваме изрази като „Така е било писано“. В миналото  хората са вярвали, че всичко, случващо се в техния живот се определя от върховната сила и са отстоявали позицията, че човек не може да промени съдбовната си предопределеност, но всички тези твърдения, както тогава, така и сега, са показателни за отказа на човек да приеме отговорността за решенията, които взима.

 В арабските писания на въпроса „Кое явление му изглежда най-достойно за възхищение“ Абдала Сарацинът отговорил: „Нищо не ми изглежда по – достойно за удивление от човека“.

Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Свободната ни воля е тази, която ни самоопределя като личности. Действието на различни фактори – семейна среда, общество, култура, изменят някои качества или прояви на нашата личност , но не могат да я създадат. Можем да изберем да злоупотребим с най-великата милост на Отца – свободния избор и да си нанесем вреда от полезното, отричайки се от собствената си божествена природа, но също така сме способни да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем, като се стремим към тях с цялото си същество.

 

Деница Русева

Червена

16 October 2018 г.
Роклята й беше червена.
Тя не разбираше защо това трябваше да учудва някого. Огледа се около себе си. Беше пълно с такива като нея. Привлекателни, съблазнителни, предизвикателни – с една дума, червени. И то така ярки, че цялото шосе светеше от тяхното присъствие дори в най-дълбоките дебри на нощта. Тогава въздействието им върху бедните, замаяни главици на шофьорите беше сякаш дори по-осезаемо, неспособните да се борят със законите на природата мъже набиваха уморено спирачките и доброволно се предаваха всецяло на тяхното обаяние. И луната, и звездите, и дори съпругите, които изчакваха чинно своя ред вкъщи, цялото това времетраене губеше значението си и изведнъж никой не бързаше за никъде…
Затова тя не разбираше защо всички я мразеха толкова. Защо бяха тези свирепи погледи, които й хвърляха, каква беше причината за ежесутрешните ругатни, отекващи в съзнанието й през целия уморителен ден. С какво им бе навредила, с коя своя постъпка бе заслужила тази безпределна ненавист. Щеше да разбере, можеше да го разбере, ако някой от тях поне си бе направил труда да я опознае, преди да я съди – ако не поради друго, то поне в името на добрите маниери. Да се поинтересува от причините, довели я дотук, прикована към това шосе денонощно, ежемесечно, целогодишно, вечно. Да попита защо носи червеното така дръзко, по-дръзко от всяка от тях, толкова настоятелно, толкова отчаяно. И тогава тя – ако не поради друго, то поне защото вярваше в добрия тон – щеше да разкрие на любезния непознат всичко, абсолютно всичко, всяко затънтено кътче на покварената си душа. Щеше да бъде така добра да го направи, защото не ги мразеше. Не мразеше никого от тези, които спираха доброволно автомобила си пред дългата й, тъмна сянка, които я оглеждаха с най-искрена, нескрита неприязън и които с крайно отвращение и погнуса на лица продължаваха по пътя си. Не мразеше мъжете, които я заобикаляха отдалеч, сякаш бе прокажена, жените, които я проклинаха още щом зърнеха крайчеца на червения й воал. Не. Не можеше да ги мрази, защото не ги познаваше. Не можеше да ги съди, без да ги е попитала дали нещо не ги тревожи, каква е причината за вечно лошото им настроение или най-малкото – откъде са се сдобили с този толкова богат речник от псувни и проклетисвания, който имаше силата да я изненадва всеки Божи ден с по нещо ново. А тя трудно се изненадваше. Животът й бе тъй еднообразен пред неспирния поток от превозни средства, който течеше в краката й ден след ден, седмица след седмица, неделя след… Тя не знаеше какво следва. Ала едно знаеше със сигурност. Не би имала нищо против някой да я опознае. Току-виж дните й станали една идея по-вълнуващи, облагородени от ново, неочаквано чувство, пламнало между двама непознати. Например от омраза. Често с поглед, блуждаещ по тъмния път, тя се питаше какво ли бе да мразиш някого истински…
Часът беше 7:44. Рутината си вървеше. Тя се надигна на пръсти в очакване. Решаващият миг наближаваше. Тя захвърли зелената си рокля и червеното се разля в пълния си блясък…
Автомобилът спря рязко пред нея. От него не слезе никой. 
Тя се усмихна приветливо на своя най-редовен посетител.
– Добро утро, сър. Точен, както винаги – смигна му светофарът. Червената й рокля проблесна на фона на изгряващото слънце.
Автомобилът изсумтя.
– Имам ли избор? Независимо в колко тръгвам, всяка сутрин си откарвам по пет минути пред теб. Минимум.
– Боя се, че имате грешка, сър. Циферблатът никога не е показвал повече от 99 секунди на абсолютно никого – любезно му напомни светофарът.
– Защо ли имам усещането, че специално за мен винаги са повече?
Светофарът се усмихна доволно. Броячът може и да не беше особено красноречив или пък кой знае колко вълнуващ събеседник, но поне винаги бе под неин контрол. Тя се бе научила как да се справя с времето.
– Винаги съм смятала, сър, че вашите усещания са мистерия, която чисто и просто не може да бъде разбулена. Освен ако, разбира се, не допуснем немислимата възможност моите безсмислени брътвежи да ви отегчават до такава степен, че да изкривяват времето за вас, по един, бих казала, доста извратен начин.
– Не думайте – въздъхна безсилно автомобилът. – И колко още ми остава?
– Точно 43 секунди – потупа светофарът разсейващия сутрешния мрак брояч. – Но само в случай, че се откажете от изключителната възможност да останете до мен малко по-дълго от необходимото.
– Ще се откажа, покорно Ви благодаря – нова вълна утринна надежда заля студеното лица на автомобила. – За 43 секунди мога и да успея да си спестя обичайните Ви…
– Тогава започвам. Не мога да проумея как е възможно джентълмен от такава висока класа като Вас с такъв безупречен вкус и изтънчени маниери да бъде същевременно толкова невеж и бих си позволила дори да отбележа – сляп! – относно чувствата, които може да изпитва една безсилна жена като мен спрямо него. Толкова ли е трудно да разберете, че Ви обичам…
– За Бога, милост!
– …че сме създадени един за друг, щом Съдбата ни среща всяка сутрин точно в 7:45, че самата тя ни дава шансове отново и отново, които Вие пропилявате отново и отново всяка Божа сутрин, шансове да се опознаем и… може би… студената ви броня да се разтопи, поне да се размекне от чувства по-благородни, на които не сте мислили, че сте способен…
– Бронята си ми е добре. Чух достатъчно! – автомобилът се приготви да си върви.
– Спрете! Моля Ви! В името на любовта, която ни свързва, спрете и почакайте. Не бързайте, както вечер не бързат опиянените от красотата на нощта любовници, които, веднъж спрели пред червения сигнал, не могат отново да потеглят дори когато тяхната любима вече ги е пуснала на свобода, когато кралските цветове повече не задължават, когато остава само зеленото, цветът на природата, която всички уж обичат и всички подминават…
– Вие вече сте в зелено! – изкряска като обезумял автомобилът и, погнат от неспирните клаксони зад гърба си, възмутени от непростимото му няколкосекундно подмотаване, потегли с немислима скорост напред.
– Почакайте, моля ви! – изплака отчаяно тя. Последната капка кръв се бе изцедила от лицето й и пръст при пръстта, за всички останали тя се сля с околната среда, със зеленината на дърветата, които безспорно ограждаха шосето, защото очевидно за всички тях светофарите бяха едно с природата. Гласът й губеше своята предизвикателност, губеше своята сила и значение за тях, губеше себе си. – Отново не можах да Ви попитам. Кой е любимият Ви цвят…
След време, разбира се, отново светна червено. Такъв е кръговратът на живота. Но него вече го нямаше, с лъскавата му броня и арогантните му, резки черти. Нищо. И утре е ден. И утре е 7:45. И утре щеше да дойде. В едно от многото утрета най-сетне щяха да се опознаят. Той щеше да разбере защо тя толкова често носи червено и защо задържа бедните автомобили така дълго в краката си, докато трескавият й поглед блуждае в пространството над шосето. Тогава тя щеше да може да го съди. И може би дори да го намрази.
 
Аделина Георгиева Христова

4 October 2016 г.

Когато мисля за моето утре

Един известен и успял българин написа във Фейсбук: „Ако приемем, че България никога няма да стане нормална държава, ще си спестим много напразни усилия и разочарования, и ще бъдем по-малко нещастни.”

Той е на възрастта на родителите ни и изглежда уморен като тях.

Когато мисля за моето утре, си представям, че живея в държава, в която на тяхната възраст няма да изглеждам уморен и обезверен.

На тяхната възраст искам да имам усещането, че съм на точното място. Че дори и да не съм постигнал някои от мечтите си, моите деца ще имат тази възможност. Не искам да се страхувам, че ме чакат унизителни старини. Не искам да мисля, че няма смисъл да задържам децата си в тази страна.

Не искам да мисля за моята страна като за тази страна.

Искам да живея в държава, в която има много млади хора. В която възрастните и семействата с малки деца са щастливи и се чувстват у дома. Това е знак за добре функционираща държава. Искам да виждам възрастни двойки, които се държат за ръце и лицата им излъчват спокойствие и доброта.

За една държава се съди и по това как се отнася към най-бедните и слабите си граждани. И до колко обществото е добронамерено към различните. Искам да виждам хора в инвалидни колички в парковете, планините, на морския бряг и в автобусните екскурзии из страната. Това, че днес почти не ги срещаме сред нас, не означава, че ги няма. Означава, че държавата и обществото не са им дали възможност да живеят като всички останали.

Искам да живея в държава, в която няма бездомни животни по улиците – това е знак, че хората са отговорни към домашния любимец, когото са решили да отгледат. Както казва лисицата, опитомена от Малкия принц на Екзюпери: „Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил.”

Искам да има природа, да е останала природа в моята страна. Не искам да живея сред бетон и сивота, искам хората да залесяват хълмове с дървета, които да растат заедно с техните деца.

Искам да има изкуство и празничност в делниците. Животът да не е само правене на пари. В на пръв поглед уредени и добре функциониращи държави хората понякога са толкова стресирани, че периодично се случва „да им избият бушоните” – някой „превърта” и разстрелва невинни деца, жени и мъже в училища, офиси, молове. Затова мнозина стават последователи на едно ново движение – дауншифтинг. Буквално означава: „превключи на по-ниска скорост”, увеличи свободното време, избягай от капана на системата, превръщаща те в бурмичка и роб, който с много стрес и много труд изкарва пари, за да си купи поредната ненужна вещ. И аз като последователите на дауншифтинг искам да живеят в държава, която не те притиска отвсякъде с послания: „Купи”, „Бъди в крак с модата” и „Зарадвай близките си с най-новия модел на…”.

Искам да живея в държава, в която потреблението и шопинг-терапията не са основният фокус. Сред приятелите ми да са повече тези, които мечтаят да станат изобретатели като Стив Джобс или Стивън Хокинг, а не просто собственици на яхта и хотел на морето.

Искам училището да ни учи как да бъдем успешни, но също и как да бъдем щастливи. Да ни насочва към важните неща в живота. Да ни помогне да разберем в какво сме най-добри и с кои наши умения можем да бъдем най-полезни на държавата си. Да не се сменят само учебниците, а да я има връзката с онова, което предстои след абитуриентския бал.

Искам държавата да не “произвежда” безработни висшисти, които после се преквалифицират във фризьорки или таксиметрови шофьори. Защото и образованието е като всяко друго производство – трябва добре да се планира и организира, нуждае се от мениджмънт и маркетинг.

Искам да живея в държава, в която икономиката има превес над политиката. И в която политиците не ни занимават главно със себе си. Искам те да си вършат работата така, че да ми помагат и аз да си върша моята.

Искам всеки да знае правата и задълженията си. Не искам да си губя времето с жалби до доставчиците на топлинни и мобилни услуги.

Искам държава, в която има ред и правила, които се спазват. Законът да не е „врата в полето”. Да има гражданско общество, което да реагира на всеки произвол. Това е най-важното всъщност. Това е основната разлика между нормалните и другите държави. В нормалните демократични държави хората са съпричастни един към друг и имат непоносимост към несправедливостта и неспазването на закона.

Демокрацията означава опитомяване, в смисъла на думите на лисицата на Екзюпери. Гражданите стават отговорни за политиците и политиците – за гражданите. В нормалните демократични държави гражданите излъчват най-добрите от тях в управлението на страната. Върхът на държавността трябва да е за пример – защото всички надолу по веригата копират онова, което виждат на върха. Ако на върха са корумпирани, и в подножието му започват да крадат, ако „горе” са бездуховни, неуважението към знанието и културата се предава и на обикновените хора. През 1943 година, в разгара на Втората световна война, английският министър-председател Уинстън Чърчил събрал екипа си, за да разпределят държавния бюджет. Съветниците му препоръчали съкращение от бюджета за култура за сметка на увеличение на военните разходи. „Ако ще трябва да режем от парите за култура, то за какво ни е тази война?”, казал Чърчил.

Искам моята държава да не инициира и да не поддържа войни. Войната обезсмисля всичко. Да живееш в мирно време е най-големият шанс в един човешки живот. И признак за най-голямата държавническа мъдрост и отговорност на управляващите политици.

Искам моята държава да е уважавана по света. Като кажа коя е родината ми, да не я асоциират с разруха, корупция, престъпност и потоци имигранти.

Да не я свързват с бедност и залез.

Искам държава с бъдеще.

Има една песен, която родителите ни обичат: „Утре започва от днес” на състава от тяхната младост „Диана Експрес”. Ако искаме да живеем в мечтаната държава,  промяната трябва да започне от днес. И да започне първо от нас самите. Трябва всички да се потрудим за такава държава. Без да пестим усилия и без да се боим от неименните разочарования по пътя.

Антъни Витас Джоуид

4 October 2016 г.

На кафе с уличния музикант от Рurple haze boulevard

Полъхна нюйоркският ветрец, наведен надолу и леко вдясно, готов да се впусне в звучна и трепетна целувка със посребрените струни на моята китара, поглъщайки напълно сладникавия и леко блудкав вкус на простичката, но звънлива комбинация от акордите ла минор, до мажор  и сол мажор в такт 4/4. Слънцето тъкмо отваряше очи и пръскаше сънените си сутрешни лъчи по талантливия булевард Purple hazе . Ранните птици, стъпваха върху лъчите на фона на моята сутрешна песен и по този начин рисуваха хиляди картини, които аз кръщавах ,,Как би изглеждал този тон в песен”. Всеки ден се раждаха хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание.

Всеки ден аз излизам и свиря. Свиря пред минувачите. Хората, които пият сутрешното си кафе с моите песнички, и хората, които пият вечерното си питие на по цигара и размисъл, на мелодията на хедлайнъра на всеки мой работен ден Джими Хендрикс. Също така свиря за приятелите, и последно, но най-важно – за семейството.

Аз съм уличен музикант. Това е моята работа. Хората минават, спират се, заслушват се, усмихват се и ми оставят по някой долар. Аз прекарвам средно около шестнадесет часа от деня си на тази улица. Аз съм първият, който пристига, и последният, който си заминава. Булевардът не е оживен и е един от най-малките в цял Ню Йорк. На него има само шепа магазини, адвокатска кантора на един квартален дегустатор на вино Роджър Уайт и една школа по изобразително изкуство, запазила се от стария Purple haze. Преди около 20 години тази улица беше известна като бродуей на уличните музиканти и заради обстановката имаше и много школи по изкуства. Purple haze boulevard беше дълга над 40 мили и на всеки 20 ярда стърчеше уличен музикант. Този булевард бе създаден и кръстен от хора, обединени от идеята Ню Йорк да има своя легион от улични музиканти, чийто взвод бе кръстен на безсмъртната песен на Джими Хендрикс. Всеки ден хиляди музиканти излизахме и свирехме, повечето от нас за препитание и шепа хора за удоволствие. Баща ми беше един от първите, които започнаха това движение. Помня как с майка ходехме при него всеки ден точно в 16 часа. Всяка вечер заспивах под звездите, легнал на гласа на майка ми, завит с мелодията от китарата на татко.

Откакто се помня, родителите ми свирят и пеят. Всеки път като дете, когато се разплаквах, мама запяваше, галеше чипия ми нос и ме целуваше по челото. Тя ме завиваше в оскъдна, но така топла завивка от мек, нежен, всеотдаен глас. Всеки път, щом тя пееше, тя разказваше история. Това е пеенето. Да разкажеш историята си. Нямаше по-добър разказвач от нея. Всяка нейна история потапяше в океан от емоции, желание и страст. Страст, която караше да я слушаш. Хората често спираха и я слушаха без значение дали имаха други задължения – всичко просто се забравяше, щом тя запееше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й. Освен лицето й. Обруленото от живота лице. Лице, на което всяка една бръчка говореше сама за себе си и допълваше още по-силно образа на уличната певица. Бях на 11, когато болестта почука на вратата ни и бог се появи да прибере любимата си певица, която щеше завинаги да промени райските улици. Тя ми завеща гласа си. Каза ми никога да не спирам да пея и винаги да допълвам татко в музиката, както правеше тя. Каза ми, че ще се усмихва всеки път. Всеки ден. Всяка минутка, в която ние работим. ,,Никога не съм мечтала да имам по-добър заместник”, каза ми тя. Погали чипия ми нос, целуна ме по челото, разроши къдравата ми средно дълга коса и… запя на бога!

Тогава всичко се промени.Ако майка ми беше гласът на булеварда, то баща ми беше неговото сърце. Всяка сутрин излизах с татко и пеех. Винаги, точно след третата песен, той ми казваше: ,,Имаш гласа на майка си”. Аз се усмихвах и продължавахме да свирим и така сякаш не я бяхме загубили. Обожавах да слушам как баща ми свири. Как натискаше струните със страст и ръката му галеше китарата, която издаваше хиляди звуци, за да покаже колко й е приятно. А Джак от школата по изобразителни изкуства минаваше по няколко пъти на ден и ни оставяше нещо за хапване. Не го правихме пари, имахме купища, но те не можеха да купят това, което ни изкарваше всеки ден на тази улица. Още когато бях на 13, булевардът започна да обезлюдява и започнаха да го скъсяват. Татко изглеждаше притеснен. Опитваше се да го скрие от мен, но аз виждах в очите му, че той се притесняваше, че улицата ще умре. Влюбих се, влюбих се в това място и всеки път, когато затваряха някоя школа или виждах празнина на 20 ярда, запявах още по-силно.

Най-голямата загуба за Рurple haze boulevard настана, когато неговото сърце бе повалено от рак на белите дробове. Баща ми отиде да запълни свободното място в уличното дуо в рая. Когато бях на 14, няколко дена преди да засвири на ангелите, той ме извика сутринта преди работа.

-Синко, скоро отивам при майка ти. Ти ще живееш сам. Джак, ще се грижи за теб, но ти никога няма да си сам. Подарявам ти своята китара и всеки миг, всяка минута, в която свириш, аз ще съм до теб. Когато запееш, ще почувстваш майчината ръка на рамото си. Хората от Purple haze ще се нуждаят от някой, който да поддържа живота на умиращия булевард. Ти ще се справиш, вярвам в теб! Съжалявам само, че няма да доживея да видя величието, което ще стигнеш. – Сега го разбрах. Той не беше тъжен, защото булевардът замираше, а защото нямаше да сме заедно. – Не спирай да свириш, а аз ще те слушам от небесата. Като малък, заспиваше под ла минор, а сега той ще бъде нашият сигнал. Удари струните и погали човешките уши с ла минор и аз ще съм вече до теб. Всяка секунда, в която свириш и пееш, няма да си сам, ние ще сме до теб.

Противно на думите си, той знаеше, че няма да е така. Захвърлих китарата в празната стая на родителите ми и не погледнах повече към нея.

Дълго след смъртта на родителите ми гласът и китарата бяха заключени там и душите им бяха приковани в малката грозна стаичка. Бродех из улиците и гледах мръсотия. Издържах се с това, което родителите ми бяха заработили, а аз сега го пропилявах за вино и цигари. Една вечер бях седнал на една пейка, когато от съседната къща чух викове и видях в двора как спорят майка със своя син. Спорът се беше разгорещил и момчето удари майка си. ,,Как можа да ме удариш, аз съм те научила на всичко…” Не след дълго срещнахме поглед с момчето. Пребих го. След 72 часа Джак ме прибра от ареста и ме закара в апартамента.

Заповядай, имаш нужда от цигара – каза той, подавайки ми запалена цигара.

Защо се занимаваш с мен?

Защото си негов син. Ти си син на създателя на Purple haze bul.

Настъпи дълго мълчание, докато не чух позната мелодия. Ла минор. На следващия ден се върнах отново на работа.

Всеки ден. Аз съм на ,,purple haze ” с китарата на баща ми и гласът, който майка ми ми даде. Независимо от метеорологичните условия аз съм там. Целувам небесата и пробивам дупка в тях. Свиря. Изпълнявам това, което ми е завещано. Целият ми свят е събран в един изоставен булевард.

Всеки ден. Точно в 16 часа. Моята жена идва с двете ни деца. Тя свири на цигулка, а двамата ни синове припяват и свирят импровизирани перкусии. С нея се запознахме една дъждовна вечер. Аз се бях скрил с китарата на татко под един импровизиран от мен навес, специално за такива случаи. Тя се прибираше от работа. Аз я бях виждал, защото няколко пъти се беше спирала да ме слуша. Мокра и изморена, тя бързаше да се прибере у дома, но тогава аз я извиках, усмихнах й се и помахах с ръка да се подслони при мен. Спонтанно и непринудено заговорихме и в един момент запяхме под ла минор, а след това внезапно просто спрях да пея. За да я слушам, за да чуя нейната история. Отдавна не се беше случвало това, откакто мама почина. От 11-годишен. Неусетно нощта свърши, но нашият концерт продължаваше. На сутринта и двамата бяхме изморени. За първи път пропуснах работен ден и прекарахме деня вкъщи с нея. След това тя напусна работата. Взе цигулката си и запя с мен. Три години живяхме заедно и няколко пъти тя ме моли да променим квартала. Градът. Нещо. Но единствената промяна беше раждането на нашия син. И после на втория. Както всички деца имат нужда от баща си, и те не бяха по-различни. А Purple haze имаше нужда от мен точно колкото аз от него. Аз съм бард. Поет с китара. Уличен музикант. Имам жена и две деца. Живеем тук на булеварда. Свирим и пеем под звездите, подаряваме посланието си и увековечаваме булеварда. Майка, татко. Аз. Жена ми. И нашите деца…

С това завърши историята си уличният музикант и хвърли фаса си в празната чаша кафе.

Благодаря ти за историята, музиката и кафето.

Дългокосия къдрав бард със стърчаща брада, последният останал уличен музикант на boulevard Рurple haze, прегърна китарата си и започна да свири. Чух ла минор. Започна нов ден и хиляди нови картини се заподреждаха в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Слънцето отвори очи. Нюйорският ветрец застина и се заслуша в историята.

Християн Асенов Бачков

4 October 2016 г.

„Тука може само „Не може!”

Разказ

Стоян бил обикновено българско момче, което като всяко друго българско дете ходело на училище – разбира се, пак в най-обикновено българско училище. И като всеки друг ученик, достигнал до втори клас, вече добре знаел всичко онова, с което трябва да се съобразява по цял ден в това училище! … (Тук правя малка пауза, за да дам възможност на четящите ученици на спокойствие да освободят въздишката си на досада.)… Даааа, така е! След бурния и пълен с нови запознанства и режими Първи клас, после след първата Голяма, но не до там голяма по безгрижие ваканция, вторият Първи звънец с усилие в крайна сметка, върнал по чиновете новите второкласници. Между тях е и Стоян, разбира се. Укротяването на чиновете било трудно, наистина, но то не можело да се мери с трудността да се ангажират умовете на учениците в полза на уроците. Момчето все още имало много да разказва за ваканцията на приятелите си, но сега трябвало да гледа само гърбовете им. В Първи клас по съвет на майка си той си избрал първия чин, но после бързо разбрал, че не му допада през цялото време да гледа само напред към дъската. Затова сега, в началото на втори клас, решил да провери как е, ако седне най-отзад. И ето, че и тук не било добре – сега пък гледал само гърбове пред себе си! Всъщност, при този опит за промяна осъзнал, че където и да седнел той все щял да е недоволен – нямало никакъв вариант, който да предлага общуване със съучениците си в часа! „Защо тогава изобщо ни събират в клас?” – запитал сам себе си наум! „Казват, че в клас се учим заедно, а всъщност излиза друго! Ние не учим заедно, а седим възможно най-изолирани един от друг! Едно време поне чиновете са били с по двама ученика, а сега – и чиновете са за по един! В час не ти дават дори да прошепнеш на съседа си в ухото, че искаш да ти услужи с резервна химикалка! А като стана дума за химикалка – докога ли още ще са задължителни за писане?! Нали вече изучихме ръкописните букви в Първи клас? Все говорят за техническо обновяване на българското училище, а продължаваме да пишем с допотопни химикалки! След като в училището има компютри, защо да не пишем с клавиатури? Така хем ще изучаваме информационните технологии, хем и граматиката ще си подобряваме! Нали грамотността е най-важното! По този начин и тетрадките ще станат излишни, от което пък следва, че ще спрат да ги произвеждат, т.е. ще спрат да секат дървета за производство на хартия! И изобщо, излиза, че заради никому ненужното учене на ръкописен краснопис от всички днес продължават да се секат гори в планините!…” Роптаел си тъй наум Стоян, без да внимава в урока и в един момент чул резкия укорен въпрос на госпожата: „ Стояне, къде витаеш из облаците, а не пишеш задачите, които диктувам?!” Ученикът се намусил, и възмутено отговорил, че не витае из облаците, а из горите, дето щели да изсекат, за да направят нови тетрадки. И понеже той е защитник на природата, затова бойкотирал тетрадката! Това вместо да накара госпожата да се замисли колко е право момчето, я ядосало още повече и викнала:”Не може да не пишеш! Дай си бележника!” . „Защо, госпожо? Похвала ли ще ми пишете, че ме е грижа за природата?”- подскочило обнадеждено момчето. „ Не! – троснала се госпожата – Бележникът не е за похвали, а за порицание със забележки!” „Значи в него няма място за похвали!?”- сам си извадил извод Стоян. И докато госпожата му пишела поредната забележка часът свършил, но момчето продължавало да разсъждава над несправедливостта в бележника да се пишат само лошите прояви на учениците.”Наистина е несправедливо! Нали казват, че всеки човек има и добри и лоши страни – защо тогава в бележника, който служи за записване на важните неща по успеха и развитието на ученика, добрите постъпки не намират място? Така те се забравят, а лошите си остават записани завинаги. Наистина не е честно!…” И докато се опомни от мислите си, Стоян осъзнал, че закъснява за часа по физическо. Когато накрая влязъл в спортния салон, учителят го посрещнал с думите: „Стояне, още ли си в час по математика? Къде ти е спортния дух, та пак закъсняваш?” „Господине, мисля, че и математиците имат спортен дух. Нали затова се организират математически олимпиади?! Те също са състезания!… Не може ли хем да смятаме, хем да играем с топка, например? С такава игра тренирах през ваканцията и вече мога да умножавам…” „Не може Стояне, не може! Математиката е едно, а спортът – друго! Учебните програми са отделни и не може да се смесват!” „Защо пък да не може?” – запитало се и този път наум момчето. За втори път се сблъскал с учителското „Не може!” и отново посърнал. Оставил мислите си на пейката и влязъл в строя. Прекарал някак си и тоя час, но му останала надеждата, че в часа по български език, които следвал ще му бъде по-приятно. И това било така, защото искал да изненада госпожата с домашното си, което написал по нов, различен и интересен начин. Но, какво се случило за негова изненада? След като госпожата погледнала тетрадката му най-възмутено я вдигнала за да покаже на всички как „Стоян вчера докато е пишел домашната си е решавал и игрословици, и как домашната му заприличала на тетрадка за забавления, а не за сериозни домашни!” „Но, госпожо, аз нарочно така си написах домашната, за да изглежда по-интересно в тетрадката ми! Мислех, че и на Вас ще Ви е забавно да видите моя начин!” „Ами никак не ми е забавно! Дори напротив! Не може да превръщаш домашните си в игрословици!”… Пак това „Не може!” След като го чул за пореден път от устата на учител Стоян вече за нищо повече нямал желание. В края на учебния ден момчето вече било достатъчно разочаровано, за да мисли и предлага каквито и да било други идеи по учебните методи, тактики, прийоми и т.н., с цел по-интересно и по-лесно научаване на уроците. И унило си тръгнал за вкъщи. Но, минавайки по коридора преди изхода на училището погледът му се спрял на нова анкетна кутия. На нея пишело „Конкурс за мото на нашето училище”. Изненадал се на интересната инициатива, но пък изобщо не се подвуумил какво да напише на анкетния лист. Предложението му хем показвало самата истина, хем и било кратко и находчиво римувано:

„Тука може само „Не може!”

Сгънал листа на две и с въздишка го пуснал в урната мислейки си, че едва ли журито ще го хареса, но поне се надявал да го прочетат.

И от следващия ден Стоян коренно се променил. Станал кротък, мълчалив и изпълнителен, защото вече знаел, че именно това учителите очакват от него. Постепенно се превърнал в незабележим като повечето от  неговите съученици, изпреварили го по влизане в правия път на българското училище. – пътят на „Не може!”…, пътят който реже крила, носи досада в училище, а и след него не води до никъде.

Елица Светославова Ганева

4 October 2016 г.

Различен живот

Есе

Замисляли ли сте се за това колко щастие може да има в смеха? В смеха на едно различно момче. За мен той е цял един свят. За моето семейство – мира, любовта, хармонията, надеждата.

Всъщност всичко започнало десет години преди да се родя. Началото било щастливо. Продължението – трагично. Но всичко по реда си. Датата е 12.04.1993 година. Тогава се появил на този свят брат ми. Родителите ми решили да го кръстят  Христиан. Радостта им била огромна, макар че по онова време държавата била в криза.

Нито парите, нито времето стигали, но грижите за детето били над всичко и нещата се нареждали с много любов. До един мрачен ден през месец април 2000 година. Тогава родителите ми разбрали, че малкият им, седемгодишен син има мозъчно заболяване, хидроцефалия. Това е болест, която се причинява при струпване на прекалено много течности в мозъка. При Христо тя се е появила в най-лошия вариант – още в майчината утроба.

Родителите ми се почувствали ужасно. Докторите им казвали, че детето няма да оцелее, но майка ми и баща ми били готови на всичко, за да го спасят. Обнадеждени от професионализма на лекарите по онова време, започнали лечението му. Първата операция  била през същата, фатална за семейството, 2000 година. Последвала и втора – през 2001. За медиците надежда нямало, освен за един професор. Това било достатъчно за родителите ми. Те се консултирали с него. Той им дал насоки за лекарства от Германия; обяснил, че предстоят още няколко операции,  за да оживее,  но въпреки това той няма да е като другите деца. Брат ми винаги щял да има проблем с мозъка, което ще му пречи да мисли. Всичко, което изисква поне малко логически разсъждения, ще му бъде трудно. Той ще бъде като малко дете дори на зряла възраст. Само за да е жив Христо, майка и татко се съгласили.

Оттук нататък трудностите били големи. Последвала операция през 2002 година, през 2003 година също. Освен това през тази година съм се родил и аз. Не помня и не мога да си представя своя живот без брат си – може би така е при всяко второ дете. Но отрано се научих на нещо, което не само за връстниците ми е непознато – не да разчиташ на по-големия си брат, а да се грижиш за него. Да го обичаш така и да искаш да го видиш толкова щастлив, колкото може неговото щастие да ощастливи родителите ти.

Разказвали са ми, че след моето раждане станало наистина трудно. Двете деца изисквали време и пари, а майка ми, за да ни гледа, напуснала работа. За финансите на семейството останал да се грижи само баща ми. Трябвало да работи по няколко дни, без да се прибира, и  пак не стигали. Майка ми поела отговорността да възпита двете деца.  На брат ми помагала за домашните, на мен – да оцелея в новия свят, в който Небето ме е изпратило. Немалко пъти й се е случвало с едната ръка да държи детето, което бозае от гърдата й, а с другата ръка да поправя грешките в домашните на по-голямото братче.

Въпреки тежкото заболяване тя го научи да чете, да пише и да смята. А аз, откакто се помня, знам от нея, че не е оправдано да имаш здрави глава, ръце, очи и уши и да не учиш. Може би точно тия майчини думи ми помагат да бъда толкова упорит в училище. Сигурно на тях дължа и успехите си на олимпиади и състезания, а също и бронзовия медал в Лятната академия по математика преди месец. Но да се върна към брат ми. Защото съм сигурен, че различният живот на деца като него подтиква към подвиг не само родителите, но и всички, които разбират защо Бог ги изпраща на Земята.

С много трудности най-накрая минала и последната операция на Христо. През 2006 година, след шест години мъчителни изпитания, било сигурно, че тринадесетгодишния Христиан ще живее! Грижите на майка ми се насочили към мене – бил съм едва тригодишен, но проблемите с брат ми не спрели, макар вече причината да била по-различна. Още на седем години, когато се разбрало, че е със заболяване, съучениците му започнали да го пренебрегват и обиждат. За тях  Христо бил тъпак, нещастник и най-грозното, ужасно и обидно било, че някои от тях  го наричали луд. В училище постоянно го оставяли сам-самичък. Но брат ми бил търпелив, търпели и родителите ни. Не спирали обаче да се измъчват, защото знаели, че като дете и той иска да се разходи, да излезе, а другите деца не го желаели в своята компания.

Разбира се, имаше и толерантни деца. Те се превърнаха в пътеводната светлина и на моето детство. Бяха двама братя, по-малкият от които на възрастта на Христо. Правеха всичко заедно с него. Ритаха топка, посещаваха го в дома ни. Забавляваха го. Играеха си и с мене. В очите ми те останаха като ангели, дошли заради брат ми. Станаха като наши по-големи братя, които, ако някой обиди Христо, веднага бяха до него. Благодарение на тях аз проумях от много малък колко красота има в добротата.

Щом  двамата братя отидоха да учат в друг град, Христиан остана отново сам. В училище отново го изолираха. Той започна да отказва дори да излезе навън. Но онова, което направиха за нас двете момчета, продължи да дава плодовете си. Аз бях научил от тях методи, с които да развеселявам брат си. Това беше една от моите нови задачи. Стремях са да зарадвам батко си, а неговата радост радваше и родителите ни.              Благодарение на начина, заимстван от приятелите на Христо, на които семейството ни и особено аз ще сме винаги благодарни, Христиан забрави за всички онези, които го пренебрегваха. Голяма помощ ни оказа и една приятелка на мама, която, като учителка, се зае да обучава Христо след седми клас.

Сега двадесет и две годишният ми по-голям брат живее безгрижно и развеселяван от мен, дванадесетгодишното му братче. Заедно с родителите ни аз съм поел грижите за пълнотата на неговия живот. Един различен, но благодатен живот, защото ни учи на много неща. Живот изпитание.

Когато преди около месец прочетох една крилата мисъл – на немския философ Ницше – „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен”, разбрах защо е толкова сплотено и щастливо нашето семейство.

Христиане, благодаря, че си ми брат!

Богомил Анастасов Анастасов

4 October 2016 г.

Николай

Николай яде моливи. Знам, защото го видяхме да дъвче един цветен молив и да плюе някаква каша с цвят на дървесина, примесена с нещо червено, което някои помислиха за кръв, но аз подозирам, че беше сдъвкан графит.

Но на Николай му няма нищо. Той си е наред. Просто явно обича моливи. Сигурно в неговите очи аз съм побъркан, понеже ям нормални неща, като сандвичи например.

С него обаче си приличаме по едно нещо; и Николай, и аз се страхуваме от тайнствения кабинет в мазето на училището. Веднъж се промъкнахме там и гледахме през ключалката, видяхме препариран лебед и човешки череп (който май не беше истински, но кой знае), а после подухна мистериозен ветрец и тъкмо да си признаем, че сме се изплашили, когато дойде един учител (един висок и намръщен, не ни преподава, но съм чувал, че много крещи), хвана ни за вратовете и ни изгони[1].

Николай яде моливи, аз ям сандвичи и двамата кроим план да се промъкнем в тайнствения кабинет и да го претърсим. Плаши ни, но и ни е интересно и ни привлича, както повечето плашещи неща.

-И как да съм сигурен, че наистина сте били там вътре? – казва наш приятел (няма значение кой, тъй като всички го казаха). – Трябва да донесете доказателство!

А Николай се изплюва отстрани в градинката и казва, че аз ще донеса лебеда, а той – човешкия череп, естествено по-зловещото се падна на него, нали той все пак предложи. И всички са доволни, защото ги е шубе да слязат долу и да видят тези неща сами, но все пак с удоволствие биха ги разгледали, стига някой да им ги донесе.

С Николай си направихме план, написахме го в тетрадка. Определихме дата за проникването – вторник, по време на часа по физкултура, когато в цялата суматоха никой няма да забележи, че ни няма.

Николай дъвче молив, плюе по земята и се спотайва. Казвам му да не плюе – това е веществено доказателство. Улика за нашето влизане с взлом.

-Влизаме ли?

-Влизаме.

-Хайде тогава!

-Не, чакай… Не, ти влез, аз ще дойда след теб.

Всъщност лъжа. Бъз ме е. Николай тръгва, а аз се обръщам и се измъквам тихо, докато вратата на кабинета се отваря някъде зад гърба ми…

Никой повече не видя Николай. Не дойде за часа по английски, изпусна и музиката. Нямаше го вече четири дни и всички мислеха, че е болен или се е преместил, но аз видях полиция пред дома му на път за вкъщи. Около две седмици по-късно наминах отново, просто за да се уверя, че още го няма, и този път на вратата им висеше черна панделка, а щом погледнах през прозореца, видях, че майка му плаче на люлеещия се стил. Тогава разбрах какво трябва да направя.

Сега се навеждам и поглеждам през ключалката на злокобния кабинет. Виждам познатата картинка, но този път сякаш има нещо различно. Ето го ей там препарираният лебед, а до него е човешкият череп… но сякаш сега е променен: по-бял е, а предните му зъби са странно изпилени, сякаш са дъвкали дървесина…

Потръпвам.

Николай вече не яде моливи.

Анастасия Стоева

4 October 2016 г.

Авторът

Беше пълнолуние. Естествено. Едва ли Луната осъзнаваше колко поетична може да е тя за хората при определени местоположения спрямо Земята и колко незабележителна – спрямо други. Но истината е, че светлината на Луната правеше гората красива. Красива, както е красива жената, оставила обожателите си да се избият в нейна чест пред очите й. Бялата светлина беше изцедила и последната капчица кръв от лицето на гората. Беше я вкаменила. А по този камък не танцуваха самодивите, горските чеда, както се полагаше. Посещаваха го единствено бездомните призраци, чули вече достатъчно страшни истории за себе си, за да продължат спокойно социалното си съществуване. Мъртвешкият живот изглеждаше единственият обитател на гората. Ала ако Луната се загледаше по-внимателно, щеше да види, че в гората блещука светлина. И… колко странно! Тази светлина не беше нейна, а идваше от една запалена свещица, от една малка къщичка, така умело скрита между дърветата, че сякаш покривът й бе съграден единствено от клоните на гората.

Ръката на жената трепереше. Затова вощеницата постоянно се движеше и светлината, която носеше, беше непостоянна в своята постоянност. Непостоянна като живота и като надеждите на бедната жена. Надеждите умираха една след друга, раждаха се нови, избиваха жестоко сестрите си и пак се раждаха от тленните си останки. Но Надеждата… Е, тя вече беше друго нещо. Надеждата умира последна.

Лицето на жената не бе нищо особено. Тя беше от хората, които преспокойно могат да бъдат бъркани с други или съвсем забравяни, дори след цял съвместен живот. Снагата й не беше нито малка, нито голяма, косите й – кестеняви, очите й също бяха кафяви… О, не… Тези очи… В тях имаше нещо. Смелост? Страх? Не, нито едно от двете. Може би нещо средно. Може би има дума за него, но тя прекалено старателно бяга от ума ми. А може би просто не мога да осъзная, че думата, която искам да кажа, е умора.

На вратата внезапно се почука. Жената скочи от ръба на леглото, пристъпи две крачки, след което се олюля и се вкопчи в малката дървена люлка насред стаята. Големият бял вълк, който до преди миг лежеше в краката на девойката, вече беше готов да посрещне неканения гостенин по един или по друг начин. Неспирното тиктакане на часовника и без друго изнервяше достатъчно недоспалото животинче.

Спокойно. Успокой Липа! Чувам дишането й оттук – долетя един не особено героично настроен мъжки глас.

Жената си отдъхна и този дъх беше достатъчен да я повали на земята. Всяка клетка на тялото й се бореше за сън. В този късен час това й бе наредено да прави. Да спи. За щастие Кар веднага се озова до нея да я подкрепи.

Благодаря, но все пак беше редно да затвориш вратата – пророни изтощено жената.

Кар послушно се върна да изпълни поръчението. Вълчата усмивка на Липа очевидно му се подиграваше, но той не обърна внимание. Лицето на мъжа бе придобило угрижен вид.

Спокойно, всичко е наред – започна той първоначално тихо, но после осъзна, че не говори само на себе си. – Всичко е наред. Сега ще ти обясня. Но първо седни.

Жената поклати глава.

Не мога – почти изплака тя. – Той вече каза, че спя. Но е пълнолуние. Не искам да Го посрещна, докато спя… А Той ще дойде…

Спокойно. Чуй: имам добри новини. Да сме благодарни, че Той никога не си подрежда библиотеката. И наистина ми коства много, за да отворя вратата на личния Му кабинет въпреки Волята Му. Та там… намерих бележките! И познай какво – читателите те обичат! Всички до един са го записали в Книгата. Да сме благодарни, че Той не е особено подреден, та върху Книгата беше и кореспонденцията му – за която ти въобще не си ме молила – та… Хм… Какво щях да кажа… Да, читателите са възхитени от постъпката ти при реката. Всеки друг би оставил Лилия на върколаците…

Не, никой не би я оставил. – Добрите новини й носеха някакви надежди, в които тя отказваше да повярва. Жената започна бавно да обикаля стаята в опит да ги пропъди. –  Тя е още дете, а Авторът искаше точно аз да я изоставя…

Спокойно. Но ти му се опълчи – Кар шептеше толкова тихо, че Липа му изръмжа, за да му напомни, че е в нейна, а не в компанията на Авторът. – Добре, права си – погледна вълчицата иззад дебелите стъкла на очилата си и повиши глас. – Ти му се опълчи. И това е невероятно! Никой друг не го е правил! Взе решение сама и го осъществи! Виж се: дори сега оставаш будна въпреки Волята Му…

Точно затова Той иска да ме убие – отново го прекъсна жената. Цялата трепереше. – Станах неконтролируема. Станах опасна. Той искаше нейната смърт, смъртта на Лилия – и аз обърках плановете Му. Намесих се, а дотогава никой не ме забелязваше. Авторът вече си има главни герои, но му трябват и безгласни букви. Не може една безгласна буква да стане герой, това ще наруши неговия съвършен баланс. И за да възстанови хармонията, Той ще ме убие. И мен, и детето, което нося. Господи, не трябваше да се меся…

Жената рухна на земята. Обгърна главата си с ръце, за да не може приятелят й да види сълзите й. Защо го направи, при положение, че му доверяваше всичко – сама не разбра. Вълчицата й се приближи да нея и започна да я ближе по мокрото лице. Кар гледаше отстрани. Знаеше, че трябва да направи нещо, но Авторът не му даваше идея какво. В къщичката се чуваха само хлиповете и тиктакането на часовника.

Изведнъж жената вдигна очи. Прокара пръсти през меката козина на животното, нейната приятелка. Крепейки се на нея, жената се изправи.

Прости ми – тишината вече идваше от нейния глас. – Не го мислех. Авторът ме накара да мисля, че трябва да го мисля. Но не е така. Не съжалявам за това, че спасих живот. Единственото, за което съжалявам, е за бебето ми. Но Той… Той няма да го накаже, нали? Едно неродено няма никаква вина…

Спокойно, разбира се, че няма – Кар винаги си бе мислил, че на чутите въпроси се отговаря по-лесно, отколкото на видените. – Няма да посмее да докосне нито теб, нито детето. Та читателите те обожават. Ако Той ви нарани, те ще го заклеймят. Освен че ще го наричат „убиец“, повече няма да купуват книгите му. И той го знае, както го знаем двамата с теб. Няма да посмее.

Сигурен ли си? – в погледа й се четеше Надежда.

Спокойно. Напълно – И двамата приятели се вкопчиха в няма прегръдка. Жената спря да трепери. Вече дори не й се спеше…

Останаха така няколко дълги минути, а тишината трябваше да действа като приспивна песен. Тишината… Вълчицата изскимтя. Сърцето на жената в миг се вледени.

Часовникът – бързо се дръпна от Кар. – Часовникът спря!

Луната свиреше на своята тишина. От нейната арфа се откъсна един-единствен самотен звук. Вой на върколаци. Вълчицата отново застана до господарката си, враждебна към целия свят, освен към нея.

Трябва да тръгваш – безчувствено рече жената. Това не беше заповед, не беше молба, не беше желание. Просто отбелязване на фактите.

Не, ще остана – отвърна Кар, защото някой му нашепваше да го каже. Това обаче бе и неговото истинско желание. Ако той можеше да избира, нямаше да се фука с подобни реплики, но щеше да остане. А сега трябваше да направи точно обратното. Беше го страх, а не искаше да го е страх. Няма значение. Краката му вече го бяха повели към вратата.

Моля те, трябва да тръгваш – тези думи не трябваше да са безчувствени, а бяха. Мускулчетата по лицето й отчаяно се опитваха да изразят някаква емоция, която да придружи баналната фраза, ала жената упорито се съпротивляваше на тялото си. Само за миг в очите й просветна искра – Наистина – не знаеше дали беше изтъркано, но тази думичка си беше от нея.

Кар я погледна тъжно. Може би Авторът по-нататък щеше да им измисли щастлив край заедно. Може би някога щеше да му уреди поне една среща с нея. Но не. Нейната воля беше прекалено силна. Един последен поглед и Кар се шмугна през рамката на вратата.

Жената се смъкна отново на пода. „Поне да беше затворил вратата“ – вяло си мислеше тя. Не че имаше значение. Десницата й разсеяно галеше вълчицата. „Сега какво се очаква от мен? Със сигурност не разсъждения за вратата. Със сигурност не героичност. Това кой го помисли? Аз или Авторът? Трябва ли да бъда смела?“.

Върколаците наближаваха. Липа настръхна цялата, готова за битка. Жената реши. И тя ще се бие!  Мускулите й импулсивно я повдигнаха. Отново погали дивия звяр, който щеше да жертва живота си за нея. За част от секундата вълчицата я изгледа с мил кучешки поглед, след което веднага се озъби и заръмжа към отворената врата.

Благодаря ти, Липа – изговори с усилие жената. – Права си. Битката не е за мен.

И отново седна на земята. Върколаците нахлуха в къщичката. Липа се нахвърли срещу тях. Миг по-късно се чу жално изскимтяване. И то продължи само миг.

Жената обгърна главата си с ръце. Не трябваше, но щеше да плаче. Дребни сълзички едва-едва се затъркулиха по лицето й. С последен дъх изгаси свещта. Луната не трябваше да вижда нищо.

Аделина Георгиева Христова