Разкази

Листенце

16 September 2021 г.

Автор: Даниел Димитров Бояджиев, 12 години.

Всяка есен е различна. Но винаги е хубава, много цветна и загадъчно мъглива, понякога усмихната, друг път-дъждовна…

Това важеше и за тази есен. Безброй малки, пожълтели, почервенели или обагрени в розово и оранжево листенца, както винаги се впускаха в полет, започващ от клоните на дърветата им.

Едно чинарово листо не спираше да се цупи и инати. „Как може – мислеше си то – тези глупави дървета да си свалят короната? Така за най-студения сезон ние, листата, оставаме без дом, а тези горделиви дървета – остават голи и мръзнат. Аз няма да тръгна! Не искам да се разделям с родното дърво.“

Листенцето толкова се бе унесло в мрънкане и чудене, че не усети как силният вятър го подхвана и полетя накъдето той пожела. Първо го издигна някъде към безкрайните небеса, а сетне продължи да го носи в незнайна посока. Листенцето на чинара сериозно се изплаши, но въпреки това бе любопитно да види какво има под небето. Така то успя да съзре цели гори, претрупани с жълти дървета, от които вече се ронеха листа, видя поля, обсипани с натежали класове, където жътвата беше закъсняла. Видя и цветове, и земи, за които дори и не бе подозирало, че изобщо съществуват.

Изневиделица вятърът утихна и листецето се устреми право надолу. Падна в дълбоката река, катранено-синя на цвят. Течението й бе силно, и успя да завлече лекото листенце надалече. След дълго време на плаване, то забеляза дребна мравчица на брега, която се мъчеше да прекоси реката. Листенцето заплува към нея и нежно я качи върху себе си. Мравчицата беше много благодарна и му заобяснява, че е закъсняла да се запаси за зимата и няма време. Листенцето й разправяше, че е паднало от дървото си.

Скоро се сприятелиха и заедно запяха песен:

Ой, ой, ой,

малкото листенце

и аз плаваме в покой

в тази прекрасна есен

на горското местенце!

Ой, ой, ой

Не мина време и листенцето се спря на отсрещния бряг. Мравчицата слезе и се сбогува с новото си приятелче, което продължи да се носи по речното течение.

Изведнъж водата зашумя повече от обикновено. Наближаваше водопад. Докато се усети какво става, листенцето полетя от него сред пенливата вода и се изгуби за миг.

Една птичка успя да го хване.Тя се стрелна в незнайна посока и не я смени дълго време. Скоро навлезе в големия и шумен град. Птичката кацна на покрива на висока сграда и остави листенцето там, сред други листа. От тях нашето разбра, че ще стане част от гнездо. То разбира се, не пожела точно това. Искаше да е свободно, да продължи да приключенства, да разглежда, да опознава света. Като че ли лудият есенен вятър го чу и го понесе отново. Показа му водопадчето, след това бълбукащата рекичка, където мравчицата все още търсеше зимни запаси. Накрая го заведе до родното дърво, където го пусна нежно.

Там си остана чинаровото листо. След около месец заваля и първият сняг. Докато се стопи, листата под него подгизнаха, а после изсъхнаха.

И днес, ако минете оттам в тази част на гората, можете да се препънете в камъни и пънчета, да заровите крака в покривката от листа. Дори и да се вглеждате внимателно, обаче, сигурно няма да успеете да намерите листенцето, защото не се отличава изобщо от останалите. Но в себе си то носи незабравим спомен от пътешествията и приключенията, които преживя.

Година онлайн обучение – или две…

16 September 2021 г.

Автор: Симона Василева Василева, 15 години, град Сливен.

Мила мамо,

Пиша ти това писмо, докато стоя във вкъщи и решавам задачи. Спокойно! Не си пилея времето напразно и далеч не бездействам. От едно известно време обаче разбрах, че мога да правя две неща едновременно. Например да закусвам и да си чета урока по история. Или да си мия зъбите преговаряйки теоремата на Виет. Мисля, че това е добре защото ми остава повече време, за да преговарям за природните зони на Южна Америка. Откакто съм вкъщи и си стоя на топло, докато вятъра извива дърветата навън, направо преоткрих себе си. Мога да смятам простите изчисления и без калкулатор, след като ти го взе на работата си, защото „прекалявам“. Мога успешно да намирам скрити предмети из цялата къща, като например дистанционното на телевизора, което беше пъхнала под дивана. Научих, че е много трудно да успея да налучкам шестцифрената парола на WI-FI, само с пет опита. 

Успях да изградя и страхотни готварски умения. Бас хващам, че досега не си знаела, че можеш да си изпечеш мъфин в микроволновата печка само с няколко прости съставки. И става много вкусно! А и така няма да се ядосваш, че фурната навърта голяма сметка за електричество. Само не готви с металната чаша на баба Гана, че става, като екшън филм за супер герои. Също така успях сам самичка да си сваря спагети без да пускам котлона. Ще попиташ как? Ами  много просто. Първо си взимаш малко спагети, после ги слагаш в електрическата кана за вода. Мушкаш щепсела в контакта и чакаш около две минути докато не започне да ръмжи, като гладна мечка. Но има една малка подробност. Ваденето на всички спагети, после е малко трудно. И не забравяй, че ако не ти се занимава с толкова гурме ястия, винаги можеш да си намажеш една филия с бабината лютеница и после да кажеш, че си ял на обяд зелената супа с броколи, коприва и лапад. Ммм…

 Започнах да правя тренировки вкъщи. Стартирах бавно и без много натоварвания, както всички професионалисти. Няколко коремни, после клекове и накрая завърших с половин кутия сладолед. Какво? Знаеш ли колко горещо беше, мамо? Все едно бях на плажа през август. Нещото, с което успях да се справя успешно, беше математиката. Да, наистина. Знам, че сега ще си кажеш “Браво на моето дете! За пример!“. Ами, да така е. Сега ще ти разкрия формулата за успеха. Взимам си учебника. Сядам на масата и започвам да чета новия урок за лице на триъгълник. Изведнъж, както си седя си казах: “Ей, забравих да си включа телефона на зарядното! Мама, като дойде и види, че пак е на червено ще си помисли, че цял ден съм играла игрички!“. Ставам и го слагаш на контакта. И тъкмо когато тръгвам към учебника се сещам, че колежката на баба, донесе от турските бонбони и тръгвам към шкафа. И след като си хапнах три-четири и скривам още два за специални поводи, когато няма какво друго да се хапва, тръгвам към учебника. Сядам на стола и се ядосвам, че пак стигнах дотук. И изведнъж както си гледам в една точка, се сещам, че аз току що направих един триъгълник. Пътят ми е точно в такава форма. Ставам и търся из шкафовете за метъра на тате. Слагам дупе на земята, взимам един лист и започвам да меря страните а и b. Добре. След това ги деля на две и съм готов. Научих си урока и всичко разбрах. Не знам дали отговорът ми е верен отговора, но на таза задача може и да няма решение. А когато се прибереш, мамо ще ти обясня, че съм решил най-трудната задача в сборника за напреднали, която е била за двадесет и пет точки и съм се справил с нея без дори да се замисля. Ти ще се гордееш и аз също. Какво ли не правя за твоето щастие!

И не мога да разбера, когато някой каже, че сега, когато учим вкъщи нищо не правим. После, като завършим нямало да си намерим достойна работа с много пари. Аз не знам за тях, но  вече започва да се чудя кое да избера: детектив, архитект, математик или гурме готвач в мой собствен ресторант. Не знам, мамо. Ти какво смяташ?

С много обич, твоето талантливо дете: Симона

Момчето Хвърчило

21 September 2020 г.
Име: Теодора Георгиева
Възраст: 18г.
Втора награда за разказ (2020)

През пролетта той стоеше свит в леглото като смачкана хартия в нечий джоб. Всеки ден наблюдаваше птиците през открехнатия прозорец. Това бе любимото му и единствено хоби. Представяше си разговорите им и сякаш разбираше звуците, които се изнизваха от малките човчици право към ушите му. Дълго бе мечтал да има птица, но веднъж хвана канарче и от радост го стисна толкова силно между шепите си, че мъничето издъхна. Неговият първи и последен допир до крилато създание. Живееше само с майка си, която рядко засичаше вкъщи. Тя работеше двойни смени като сервитьорка в един малък ресторант, защото парите никога не им достигаха. Но през онзи пролетен следобед, тя почука на вратата му. Когато отвори, я видя да държи нещо ярко и оранжево, което той веднага оприличи на екзотична птица.

  • Заповядай, момчето ми, хвърчило! – каза майка му с усмивка и го погали по главата. След това му обясни как да го пуска в небето.

Той не знаеше какво да отвърне – както в повечето случаи. Когато не знаеше какво да каже – смотолевяше кратък звук или плачеше.

Рядко излизаше, нямаше приятели и дори близки познати. Самотата бе най-познатото му чувство – неизменна част от всекидневието, нахален спътник, с когото бе по-лесно да свикнеш, отколкото да изгониш. Той не разбираше защо. Защо тя му подари хвърчило, когато няма с кого да го пусне в небето?

Но въпреки това мигновено заобича хвърчилото. То му даде необикновената радост на новото приятелство, онази пълнота на ежедневието, присъща само за обичаните хора. Щом докосна тънката връв, усети непознато за него свързване. Хвърчилото бе домашната му птица – мечтаният галеник. Беше чакал толкова дълго за приятел, че от радост го прегръщаше всяка вечер преди лягане, а сутрин закусваха каша заедно. Нарече го Ара.

Всеки ден излизаше пред къщата под мишница с хвърчилото, което бе като сраснало се за него. Сякаш в света съществуваха само те двамата. Това бе неговата най-голяма разтуха. Възрастните съседи дори започнаха да му викат Момчето Хвърчило, като накланяха леко глава от умиление. А той така си хареса този прякор, че се цупеше, щом го наричаха с истинското му име – Емил.

Една априлска неделя Емил взе Ара и реши да разшири маршрута си. Отиде до брега на Дунава.

Около реката върбите поклащаха клони като нежни пръсти на любяща жена. Свежестта от росата бе попила в ронливия бряг. Синигерът и жуженето на пчелите сливаха нотите си в мелодия, приветстваща двамата приятели. Хвърчилото се издигна нежно в млечносиния небесвод. Поклащаше се леко, сякаш се покланяше на облаците. А те шаваха около него като море от надиплена коприна. Около тях то искреше като огън посред снежна поляна. Погледнато отдолу, светеше дори по-ярко от слънцето. Но бялата утринна светлина щипеше ослепително клепачите. Емил разтърка очите си и неволно освободи хвърчилото от здравата си хватка. Вятърът понесе Ара до другия бряг. Емил не видя накъде отиде и закрещя.

Крясъкът му отекна като удар на метална чаша в земята, прогони птиците от клоните и гнездата. Остана сам на брега.

Без да се замисли, че не може да плува, скочи в реката. Трябваше да направи нещо, за да спаси единствения си приятел. Емо не разбра, че хвърчилото не е във водата и затова влезе прекалено навътре. Мъртвото течение го завлече надолу, ходилата му изтръпнаха, тялото му се мъчеше да остане на повърхността. Силната миризма на водата го стисна за гърлото. Ледена вълна проникна през дрехите и кожата, рязко прониза костите му. Изпита толкова интензивни конвулсии от сблъсъка със студената вода, че припадна. В мига преди да изпадне в безсъзнание, мислите му не бяха свързани с уплахата от смъртта, той се страхуваше само от загубата на Ара. Питаше се какъв е смисълът да живееш в самота. Веднъж познал приятелството, не знаеше как ще успее да свикне отново с пустошта в себе си. Ако загубеше Ара, радостта му щеше да изчезне, а с нея и той самият. Противно на разрухата и хаоса в него, беше благодарен затова колко предано бе хвърчилото и как за няколко седмици той е бил щастлив. За момент се почувства избран и специален.

***

  • Я, ама това там е човек! Легнал е на брега, виждаш ли? – изненадано извика рибарят на колегата си, докато разплиташе мрежата. Двамата бързо изтичаха до тялото на Емо, изхвърлено на брега от някоя милосърдна вълна.
  • Бързо, има пулс, започни да му масажираш гръдната кост!

Eмил изхвърли половината река от дробовете си. Кашляше до задушаване. Щом се свести, се изправи бързо и уплашено побягна към вкъщи. Заключи се и цяла вечер не излезе.

 Мина месец, той продължаваше да стои в мъничката си стая, съзерцавайки плавните полети на птиците, чийто размах на крилата напомняше на усмивка.

На вратата се позвъни, майка му отвори и се чу:

  • О, толкова ви благодаря, къде намерихте хвърчилото?
  • Беше се закачило за ябълковото дърво в двора ни, видяхме надписа на лявото крило и веднага дойдохме.

Когато чу това, Момчето Хвърчило излетя от стаята, дръпна Ара от ръцете на майка си и извика. Глъчка изпълни цялата къща. Кикотът му удари тавана и излезе през комина. Не бе забелязвал ситния надпис на крилото, но дори и да беше, за него буквите там бяха просто черни лястовици, кацнали върху портокаловото хвърчило.

Вечерта, когато Емил заспа, майка му погледна Ара и прочете наум текста, написан предвидливо от нея, след като подари хвърчилото на сина си: ,,Моля, ако намерите хвърчилото, върнете го на адрес: ,,Луи Айер 12. Принадлежи на 34-годишния ми син, страдащ от умствена изостаналост. То е най-голямата му радост.”

Сълзата се процеди от окото й като лъч. Тя благодари наум, целуна Емил по челото и затвори вратата.

Когато веганите изпият слънцето

21 September 2020 г.
Име: Кирил Димов
Възраст: 15г.
Първа награда за разказ (2020)

Имаше една чудесна, зелена планета от галактика „Млечен път”, на която повечето обитатели се обявиха за вегани. Те бяха благородни, кротки души, които обичаха животните, повече от себеподобните си. Ще направят път, дори на най-малката мравка, но ако някое току-що проходило дете ритне котка или кокошка, ще го заклеймят като изрод, дори потенциален сериен убиец.

В чест на обичта си към животните, веганите се хранеха с трева и пиеха слънце. Те обичаха да се събират заедно, затова живееха на големи групи. Поради добротата и спокойствието си, а може би и покрай оскъдното хранене, те не се увличаха от тежък труд. Всъщност, бяха най-щастливи, ако въобще не им се налага да се трудят. Приемаха се, като древни философи, които не бива да си губят времето за глупости. Събираха се, за да говорят за живота, за енергиите около тях и за храна. Говореха предимно за храната си, сякаш винаги се чувстваха гладни, а когато им омръзнеше да правят салати от трева и сладкиши от ядки, и се напиеха до пръсване със слънце, веганите започваха да обсъждат безсърдечните и безморални месоядни. Наричаха ги „мършояди” и ги приемаха, като стократно по-излишни същества, от животните.

Разбира се, месоядните на зелената планета, от галактика „Млечен път”, бяха останали толкова малко, че скоро никой не беше виждал техен представител. Един ден обаче, зловеща вест се разнесе, от уста на уста и от група на група. Животните умираха, макар никой да не ги беше убил или изял. Докато се съберат да разрешат проблема, на зелената планета от галактика „Млечен път”, не остана нито един животински вид. Накрая, все пак се разбра, че тревата и всичката зеленина на планетата е изчезнала. Веганите бяха излапали всичко, което не е с животински произход, защото броят им постоянно се увеличаваше.

След като вече нямаше животни, за които да се борят, виновниците се събраха и решиха да минат на диета. В името на оцеляването на своята планета, те щяха да спрат да се хранят. Решиха да живеят, пиейки слънце.

Аз, последният месояден човек на Земята, пиша тези редове, скрит в малък бункер, в който запасите от луканка скоро ще свършат. Пиша, за да задам последният си въпрос към новото човечество. Какво ще стане с нашата планета, когато веганите изпият и Слънцето?!

Спомен за липа

16 October 2018 г.
  Той бързо се качи във влака. Не пътуваше по този маршрут за пръв път. Беше му отдавна познат – престой на всеки 5 часа и 13 минути, през които машинистът хапваше кифла с шоколад и сусам, а кондукторът недоволстваше за закъснението на пътниците и цъкаше укорително с език. Марио обичаше да пътува в последното купе. Рядко се качваха хора и той можеше да се наслаждава на хълмовете на спокойствие, които пролетно време белееха като поръсени с пудра захар. Сега дърветата бяха позлатени с охрени багри, които преливаха в жълто и оранжево. Септемврийското небе, ококорено над билата на върховете, винаги му правеше впечатление. Сутрин облаците изглеждаха като разпръснати глухарчета по млечносиня покривка, а когато се свечеряваше, сякаш импресионисти рисуваха чувствата си с цветове по сумрака. През нощта луната приличаше на купа с топло мляко,  което като малък по принуда пиеше преди да заспи. 
Пътят Светлик – Липен беше 12-часов. Докато се наслаждаваше на природата, усамотението отключваше поетичните мисли на Марио, наричан от близките си Мар. При него се настаниха жена и малко момченце. Детето беше унило, а майка му сопнато се опитваше да го успокои.
– Виж, това е само играчка. Вещ, която по един или друг начин щеше да загубиш, няма как да я извадя изпод влака.
– Но…
– Айде стига си хленчил, ще ти купим ново корабче и без друго това беше почти счупено, с надраскани дъски и скъсана мачта…
– А можеш ли да доведеш дядо, за да пускаме новото по реката – каза хлапакът с горчивина в гърлото, която застана като преграда между звънливия му глас и думите. Жената посърна и се обърна към прозореца, за да скрие гримасата на лицето си. Явно дядо му беше причината за черната забрадка на главата й. Марио знаеше, че няма място в този разговор, но въпреки това се усмихна приятелски на детето. 
– Кой си ти?- залюбопитства малкият.
– Аз съм Марио, приятно ми е, малък господине…
– Аз съм Андрей. Закъде пътуваш?
– Андро, стига любопитства, остави човека да си почива!- скастри го жената.
– Към Липен, имах доста време да почивам, не се притеснявайте.
– Какво има там?- попита момчето.
– Бъдещата ми годеница живее в тоя малък град, пътувам всяка седмица от две години – сподели той. 
– Не сте женени и пътуваш толкова често?- попита учудена майката.
– Все още не сме…търся удобен момент да й предложа. 
  Детето погледна объркано с онзи специфичен любопитен поглед, главна черта на всеки малчуган. Разговорът замръкна за миг, мъжът опита да развесели обстановката. Изкара малка фигура от багажа и я показа на момчето.
– Това е малък пясъчен часовник, не обичам ръчните, бързите им стрелки ме карат да се боя от времето, докато пясъкът ме успокоява. Купих го преди година от една спирка. Когато го обърна надолу, усещам сигурността, че щастието ме чака на гарата  – обясни той. 
– Колко време трябва да мине, за да срещнем щастието?- зачуди се на глас детето.
– Моментът, в който идва щастието, е неведом за  нас. При оптимистите времето е без значение. Те го виждат във всичко около тях, а песимистите цял живот не го намират. Не защото не идва. Когато гледаш към слънцето през тъмен плат, виждаш само сянката.
– Вие като какъв е определяте?- попита майката.
– Аз съм просто влюбен.
– Спирка Липен – чу се досадният, носов глас на кондуктора.
– Беше ми много приятно, млади господине, това вече е твое – щастието е в ръцете ти… Марио подаде часовника на Андрейчо, пожела лек път на майка му и излезе от купето. 
  Там стоеше Мая. Когато я видя, в него, като детски хвърчила, прелетяха спомените на запознанството им. Запознаха се на сбирка за любители на Данте. Кой би преположил, че такова красиво момиче посещава литературното четене на “Божествена комедия” или се интересува от трансхуманизъм, паралелно с това – художничка. Тя беше огледало на всяка негова мечта и заедно създаваха своята утопия. Адът бледнееше пред райската градина, в която сееха спомени. Мая стъпваше боса по стиховете му, оставяше отпечатъци в съзнанието на поета, а всяка тяхна прегръдка оцветяваше бялата й душа в пастелни багри. Знаеха, че това не може да бъде материализирано в изкуство. Емоциите не винаги можеха да се представят обективно пред публика, която не ги е усещала.
– Няма ли да ме прегърнеш, чакам те от час? –  попита тя.
– Изглеждаш невероятно – захласнат в янтарените й коси, Мар не можеше да отлепи поглед от нея. Целуна я. После запътиха към обичайната сладкарница, където винаги пиеха липов чай. 
– Майче, имаш нещо блестящо на носа – каза с усмивка Мар.
– Мед, защото съм чаено чудовище! – тя нацапа цялото си лице и извика с цяло гърло – УААА! – след това присви очи, сбърчи нос и показа заплашително малките си зъбки. 
  Този непорочен детски нрав го караше да се влюбва още повече. Вечерта излязоха да се разходят. Очите на Мая блестяха, сякаш напръскани с индигов прах от звездите. Сетиха се как преди година не бяха казвали „обичам те“ пред никого. Двамата интроверти, бягащи от клишета, се страхуваха да не се превърнат в такова. Тогава Марио се запита фразата ли е стереотипна, или хората, които бързат да го кажат, защото не могат да бъдат сами? Той знаеше отговора, но си представяше думите като цвете, на което разпределяш цветовете и раздаваш на близките си. На някои даваш венчелистче, на други две, а ако никой не ти отвърне – оставаш с тичинка, която бавно се разлага. На Мая беше готов да подари букет, без да чака цвят в замяна. 
Не използваше гръмки, претенциозни и силни фрази, защото знаеше, че силата им се изхабява, когато се използват във всяко изречение. В същия момент завоалирано изстреля в един кратък миг, достатъчен за божество да създаде вселена, че я обича. Оттогава не спираха да си го казват – не по задължение, а заради нужда. 
    Неусетно минаха и двата дни. Той отново тръгваше. Дали щеше да дойде отново? – питаше се тя. Влакът пристигна. Зацелуваха се с опиянение, докато всеки неврон трептеше в такта, който устните им създаваха. Марио знаеше, че  единствено той определя правилния момент. Притисна я до себе си и коленичи пред нея. Лицето му гореше, студената пот се стичаше по челото му.
– Ще се омъжиш ли за мен?- с порив изрече той.
    Мая се стъписа. Гледаше зачервените му бузи и беше сигурна, че той е единственият, с когото би споделила чая си.
– Ако ме изтърпиш цял живот, с радост – отговори тя с усмивка, толкова светла, че се отразяваше в очите й. 
– За последен път тръгвам сам – обеща той.
Взеха си довиждане и тръгнаха в обратна посока, тръпнейки в очакване двете им пътеки да създадат път. След като се прибра, усети аромата на липата след дъжда- дъх съхранил спомена за нея. За две години той беше изминал повече от един екватор, само за да е на милиметър от устните й.  Вече тръпнеше в очакване да тръгне пак, защото знаеше, че няма да се прибере сам.
 
***
      Той отново се качи във влака. Ентусиазмът и надеждата се гонеха в очите му.При него се настани мъж, около 40-годишен, който държеше за ръчичка малката си дъщеря. Момиченцето беше мило и разговорливо.
– Ти къде отиваш? – попита то, с глас на звънче.
– Отивам до Липен, за да видя любимата си…
Марио забеляза часовника, който бащата на детето обръщаше в ръцете си.
– Интересен модел. Имах подобен преди време, сигурно сте го взел от трета спирка, дето има магазинче за часовници…
Този път досадният глас на кондуктора не се чу, но той знаеше къде трябва да слезе.
– Не го въртете така нервно, тези часовници носят щастие – допълни той и с усмивка излезе от прашния вагон. 
– Тате, какво е Липен? – зачуди се момичето.
– Отдавна изгорял град, мила. Там няма жив човек от 30 години, никой не успял да се спаси. Централата, в центъра на града, се е взривила – ужасна трагедия. 
– А този човек защо ходи там?
– Любимата му е живяла и загинала там, малко преди да се оженят. Сяда в това купе всяка седмица от 30 години. Казват, че преживява всеки път  последната им среща. 
– Значи е луд?
– Не е, просто когато настоящето ни е трагично, душата ни прави спомените видими в реално време само за нас. В съзнанието му сега съществуват само отминалите моменти, останалото са празни редове и многоточия…
– Откъде го познаваш?
– Подари ми пясъчен часовник, когато бях на твоята възраст.                
    
Дървото на часовника беше изгнило отдавна, едвам удържаше стъкленото му тяло, а песъчинките, залепнали една за друга, не можеха да преминат през тънкия процеп за бъдещето.
 
Теодора Евгениева Георгиева

Червена

16 October 2018 г.
Роклята й беше червена.
Тя не разбираше защо това трябваше да учудва някого. Огледа се около себе си. Беше пълно с такива като нея. Привлекателни, съблазнителни, предизвикателни – с една дума, червени. И то така ярки, че цялото шосе светеше от тяхното присъствие дори в най-дълбоките дебри на нощта. Тогава въздействието им върху бедните, замаяни главици на шофьорите беше сякаш дори по-осезаемо, неспособните да се борят със законите на природата мъже набиваха уморено спирачките и доброволно се предаваха всецяло на тяхното обаяние. И луната, и звездите, и дори съпругите, които изчакваха чинно своя ред вкъщи, цялото това времетраене губеше значението си и изведнъж никой не бързаше за никъде…
Затова тя не разбираше защо всички я мразеха толкова. Защо бяха тези свирепи погледи, които й хвърляха, каква беше причината за ежесутрешните ругатни, отекващи в съзнанието й през целия уморителен ден. С какво им бе навредила, с коя своя постъпка бе заслужила тази безпределна ненавист. Щеше да разбере, можеше да го разбере, ако някой от тях поне си бе направил труда да я опознае, преди да я съди – ако не поради друго, то поне в името на добрите маниери. Да се поинтересува от причините, довели я дотук, прикована към това шосе денонощно, ежемесечно, целогодишно, вечно. Да попита защо носи червеното така дръзко, по-дръзко от всяка от тях, толкова настоятелно, толкова отчаяно. И тогава тя – ако не поради друго, то поне защото вярваше в добрия тон – щеше да разкрие на любезния непознат всичко, абсолютно всичко, всяко затънтено кътче на покварената си душа. Щеше да бъде така добра да го направи, защото не ги мразеше. Не мразеше никого от тези, които спираха доброволно автомобила си пред дългата й, тъмна сянка, които я оглеждаха с най-искрена, нескрита неприязън и които с крайно отвращение и погнуса на лица продължаваха по пътя си. Не мразеше мъжете, които я заобикаляха отдалеч, сякаш бе прокажена, жените, които я проклинаха още щом зърнеха крайчеца на червения й воал. Не. Не можеше да ги мрази, защото не ги познаваше. Не можеше да ги съди, без да ги е попитала дали нещо не ги тревожи, каква е причината за вечно лошото им настроение или най-малкото – откъде са се сдобили с този толкова богат речник от псувни и проклетисвания, който имаше силата да я изненадва всеки Божи ден с по нещо ново. А тя трудно се изненадваше. Животът й бе тъй еднообразен пред неспирния поток от превозни средства, който течеше в краката й ден след ден, седмица след седмица, неделя след… Тя не знаеше какво следва. Ала едно знаеше със сигурност. Не би имала нищо против някой да я опознае. Току-виж дните й станали една идея по-вълнуващи, облагородени от ново, неочаквано чувство, пламнало между двама непознати. Например от омраза. Често с поглед, блуждаещ по тъмния път, тя се питаше какво ли бе да мразиш някого истински…
Часът беше 7:44. Рутината си вървеше. Тя се надигна на пръсти в очакване. Решаващият миг наближаваше. Тя захвърли зелената си рокля и червеното се разля в пълния си блясък…
Автомобилът спря рязко пред нея. От него не слезе никой. 
Тя се усмихна приветливо на своя най-редовен посетител.
– Добро утро, сър. Точен, както винаги – смигна му светофарът. Червената й рокля проблесна на фона на изгряващото слънце.
Автомобилът изсумтя.
– Имам ли избор? Независимо в колко тръгвам, всяка сутрин си откарвам по пет минути пред теб. Минимум.
– Боя се, че имате грешка, сър. Циферблатът никога не е показвал повече от 99 секунди на абсолютно никого – любезно му напомни светофарът.
– Защо ли имам усещането, че специално за мен винаги са повече?
Светофарът се усмихна доволно. Броячът може и да не беше особено красноречив или пък кой знае колко вълнуващ събеседник, но поне винаги бе под неин контрол. Тя се бе научила как да се справя с времето.
– Винаги съм смятала, сър, че вашите усещания са мистерия, която чисто и просто не може да бъде разбулена. Освен ако, разбира се, не допуснем немислимата възможност моите безсмислени брътвежи да ви отегчават до такава степен, че да изкривяват времето за вас, по един, бих казала, доста извратен начин.
– Не думайте – въздъхна безсилно автомобилът. – И колко още ми остава?
– Точно 43 секунди – потупа светофарът разсейващия сутрешния мрак брояч. – Но само в случай, че се откажете от изключителната възможност да останете до мен малко по-дълго от необходимото.
– Ще се откажа, покорно Ви благодаря – нова вълна утринна надежда заля студеното лица на автомобила. – За 43 секунди мога и да успея да си спестя обичайните Ви…
– Тогава започвам. Не мога да проумея как е възможно джентълмен от такава висока класа като Вас с такъв безупречен вкус и изтънчени маниери да бъде същевременно толкова невеж и бих си позволила дори да отбележа – сляп! – относно чувствата, които може да изпитва една безсилна жена като мен спрямо него. Толкова ли е трудно да разберете, че Ви обичам…
– За Бога, милост!
– …че сме създадени един за друг, щом Съдбата ни среща всяка сутрин точно в 7:45, че самата тя ни дава шансове отново и отново, които Вие пропилявате отново и отново всяка Божа сутрин, шансове да се опознаем и… може би… студената ви броня да се разтопи, поне да се размекне от чувства по-благородни, на които не сте мислили, че сте способен…
– Бронята си ми е добре. Чух достатъчно! – автомобилът се приготви да си върви.
– Спрете! Моля Ви! В името на любовта, която ни свързва, спрете и почакайте. Не бързайте, както вечер не бързат опиянените от красотата на нощта любовници, които, веднъж спрели пред червения сигнал, не могат отново да потеглят дори когато тяхната любима вече ги е пуснала на свобода, когато кралските цветове повече не задължават, когато остава само зеленото, цветът на природата, която всички уж обичат и всички подминават…
– Вие вече сте в зелено! – изкряска като обезумял автомобилът и, погнат от неспирните клаксони зад гърба си, възмутени от непростимото му няколкосекундно подмотаване, потегли с немислима скорост напред.
– Почакайте, моля ви! – изплака отчаяно тя. Последната капка кръв се бе изцедила от лицето й и пръст при пръстта, за всички останали тя се сля с околната среда, със зеленината на дърветата, които безспорно ограждаха шосето, защото очевидно за всички тях светофарите бяха едно с природата. Гласът й губеше своята предизвикателност, губеше своята сила и значение за тях, губеше себе си. – Отново не можах да Ви попитам. Кой е любимият Ви цвят…
След време, разбира се, отново светна червено. Такъв е кръговратът на живота. Но него вече го нямаше, с лъскавата му броня и арогантните му, резки черти. Нищо. И утре е ден. И утре е 7:45. И утре щеше да дойде. В едно от многото утрета най-сетне щяха да се опознаят. Той щеше да разбере защо тя толкова често носи червено и защо задържа бедните автомобили така дълго в краката си, докато трескавият й поглед блуждае в пространството над шосето. Тогава тя щеше да може да го съди. И може би дори да го намрази.
 
Аделина Георгиева Христова

Когато мисля за моето утре

4 October 2016 г.

 

Когато мисля за моето утре

 

Един известен и успял българин написа във Фейсбук: „Ако приемем, че България никога няма да стане нормална държава, ще си спестим много напразни усилия и разочарования, и ще бъдем по-малко нещастни.”

Той е на възрастта на родителите ни и изглежда уморен като тях.

Когато мисля за моето утре, си представям, че живея в държава, в която на тяхната възраст няма да изглеждам уморен и обезверен.

На тяхната възраст искам да имам усещането, че съм на точното място. Че дори и да не съм постигнал някои от мечтите си, моите деца ще имат тази възможност. Не искам да се страхувам, че ме чакат унизителни старини. Не искам да мисля, че няма смисъл да задържам децата си в тази страна.

Не искам да мисля за моята страна като за тази страна.

Искам да живея в държава, в която има много млади хора. В която възрастните и семействата с малки деца са щастливи и се чувстват у дома. Това е знак за добре функционираща държава. Искам да виждам възрастни двойки, които се държат за ръце и лицата им излъчват спокойствие и доброта.

За една държава се съди и по това как се отнася към най-бедните и слабите си граждани. И до колко обществото е добронамерено към различните. Искам да виждам хора в инвалидни колички в парковете, планините, на морския бряг и в автобусните екскурзии из страната. Това, че днес почти не ги срещаме сред нас, не означава, че ги няма. Означава, че държавата и обществото не са им дали възможност да живеят като всички останали.

Искам да живея в държава, в която няма бездомни животни по улиците – това е знак, че хората са отговорни към домашния любимец, когото са решили да отгледат. Както казва лисицата, опитомена от Малкия принц на Екзюпери: „Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил.”

Искам да има природа, да е останала природа в моята страна. Не искам да живея сред бетон и сивота, искам хората да залесяват хълмове с дървета, които да растат заедно с техните деца.

Искам да има изкуство и празничност в делниците. Животът да не е само правене на пари. В на пръв поглед уредени и добре функциониращи държави хората понякога са толкова стресирани, че периодично се случва „да им избият бушоните” – някой „превърта” и разстрелва невинни деца, жени и мъже в училища, офиси, молове. Затова мнозина стават последователи на едно ново движение – дауншифтинг. Буквално означава: „превключи на по-ниска скорост”, увеличи свободното време, избягай от капана на системата, превръщаща те в бурмичка и роб, който с много стрес и много труд изкарва пари, за да си купи поредната ненужна вещ. И аз като последователите на дауншифтинг искам да живеят в държава, която не те притиска отвсякъде с послания: „Купи”, „Бъди в крак с модата” и „Зарадвай близките си с най-новия модел на…”.

Искам да живея в държава, в която потреблението и шопинг-терапията не са основният фокус. Сред приятелите ми да са повече тези, които мечтаят да станат изобретатели като Стив Джобс или Стивън Хокинг, а не просто собственици на яхта и хотел на морето.

Искам училището да ни учи как да бъдем успешни, но също и как да бъдем щастливи. Да ни насочва към важните неща в живота. Да ни помогне да разберем в какво сме най-добри и с кои наши умения можем да бъдем най-полезни на държавата си. Да не се сменят само учебниците, а да я има връзката с онова, което предстои след абитуриентския бал.

Искам държавата да не “произвежда” безработни висшисти, които после се преквалифицират във фризьорки или таксиметрови шофьори. Защото и образованието е като всяко друго производство – трябва добре да се планира и организира, нуждае се от мениджмънт и маркетинг.

Искам да живея в държава, в която икономиката има превес над политиката. И в която политиците не ни занимават главно със себе си. Искам те да си вършат работата така, че да ми помагат и аз да си върша моята.

Искам всеки да знае правата и задълженията си. Не искам да си губя времето с жалби до доставчиците на топлинни и мобилни услуги.

Искам държава, в която има ред и правила, които се спазват. Законът да не е „врата в полето”. Да има гражданско общество, което да реагира на всеки произвол. Това е най-важното всъщност. Това е основната разлика между нормалните и другите държави. В нормалните демократични държави хората са съпричастни един към друг и имат непоносимост към несправедливостта и неспазването на закона.

Демокрацията означава опитомяване, в смисъла на думите на лисицата на Екзюпери. Гражданите стават отговорни за политиците и политиците – за гражданите. В нормалните демократични държави гражданите излъчват най-добрите от тях в управлението на страната. Върхът на държавността трябва да е за пример – защото всички надолу по веригата копират онова, което виждат на върха. Ако на върха са корумпирани, и в подножието му започват да крадат, ако „горе” са бездуховни, неуважението към знанието и културата се предава и на обикновените хора. През 1943 година, в разгара на Втората световна война, английският министър-председател Уинстън Чърчил събрал екипа си, за да разпределят държавния бюджет. Съветниците му препоръчали съкращение от бюджета за култура за сметка на увеличение на военните разходи. „Ако ще трябва да режем от парите за култура, то за какво ни е тази война?”, казал Чърчил.

Искам моята държава да не инициира и да не поддържа войни. Войната обезсмисля всичко. Да живееш в мирно време е най-големият шанс в един човешки живот. И признак за най-голямата държавническа мъдрост и отговорност на управляващите политици.

Искам моята държава да е уважавана по света. Като кажа коя е родината ми, да не я асоциират с разруха, корупция, престъпност и потоци имигранти.

Да не я свързват с бедност и залез.

Искам държава с бъдеще.

Има една песен, която родителите ни обичат: „Утре започва от днес” на състава от тяхната младост „Диана Експрес”. Ако искаме да живеем в мечтаната държава,  промяната трябва да започне от днес. И да започне първо от нас самите. Трябва всички да се потрудим за такава държава. Без да пестим усилия и без да се боим от неименните разочарования по пътя.

Антъни Витас Джоуид

На кафе с уличния музикант от Рurple haze boulevard

4 October 2016 г.

На кафе с уличния музикант от Рurple haze boulevard

Полъхна нюйоркският ветрец, наведен надолу и леко вдясно, готов да се впусне в звучна и трепетна целувка със посребрените струни на моята китара, поглъщайки напълно сладникавия и леко блудкав вкус на простичката, но звънлива комбинация от акордите ла минор, до мажор  и сол мажор в такт 4/4. Слънцето тъкмо отваряше очи и пръскаше сънените си сутрешни лъчи по талантливия булевард Purple hazе . Ранните птици, стъпваха върху лъчите на фона на моята сутрешна песен и по този начин рисуваха хиляди картини, които аз кръщавах ,,Как би изглеждал този тон в песен”. Всеки ден се раждаха хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание.

Всеки ден аз излизам и свиря. Свиря пред минувачите. Хората, които пият сутрешното си кафе с моите песнички, и хората, които пият вечерното си питие на по цигара и размисъл, на мелодията на хедлайнъра на всеки мой работен ден Джими Хендрикс. Също така свиря за приятелите, и последно, но най-важно – за семейството.

Аз съм уличен музикант. Това е моята работа. Хората минават, спират се, заслушват се, усмихват се и ми оставят по някой долар. Аз прекарвам средно около шестнадесет часа от деня си на тази улица. Аз съм първият, който пристига, и последният, който си заминава. Булевардът не е оживен и е един от най-малките в цял Ню Йорк. На него има само шепа магазини, адвокатска кантора на един квартален дегустатор на вино Роджър Уайт и една школа по изобразително изкуство, запазила се от стария Purple haze. Преди около 20 години тази улица беше известна като бродуей на уличните музиканти и заради обстановката имаше и много школи по изкуства. Purple haze boulevard беше дълга над 40 мили и на всеки 20 ярда стърчеше уличен музикант. Този булевард бе създаден и кръстен от хора, обединени от идеята Ню Йорк да има своя легион от улични музиканти, чийто взвод бе кръстен на безсмъртната песен на Джими Хендрикс. Всеки ден хиляди музиканти излизахме и свирехме, повечето от нас за препитание и шепа хора за удоволствие. Баща ми беше един от първите, които започнаха това движение. Помня как с майка ходехме при него всеки ден точно в 16 часа. Всяка вечер заспивах под звездите, легнал на гласа на майка ми, завит с мелодията от китарата на татко.

Откакто се помня, родителите ми свирят и пеят. Всеки път като дете, когато се разплаквах, мама запяваше, галеше чипия ми нос и ме целуваше по челото. Тя ме завиваше в оскъдна, но така топла завивка от мек, нежен, всеотдаен глас. Всеки път, щом тя пееше, тя разказваше история. Това е пеенето. Да разкажеш историята си. Нямаше по-добър разказвач от нея. Всяка нейна история потапяше в океан от емоции, желание и страст. Страст, която караше да я слушаш. Хората често спираха и я слушаха без значение дали имаха други задължения – всичко просто се забравяше, щом тя запееше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й. Освен лицето й. Обруленото от живота лице. Лице, на което всяка една бръчка говореше сама за себе си и допълваше още по-силно образа на уличната певица. Бях на 11, когато болестта почука на вратата ни и бог се появи да прибере любимата си певица, която щеше завинаги да промени райските улици. Тя ми завеща гласа си. Каза ми никога да не спирам да пея и винаги да допълвам татко в музиката, както правеше тя. Каза ми, че ще се усмихва всеки път. Всеки ден. Всяка минутка, в която ние работим. ,,Никога не съм мечтала да имам по-добър заместник”, каза ми тя. Погали чипия ми нос, целуна ме по челото, разроши къдравата ми средно дълга коса и… запя на бога!

Тогава всичко се промени.Ако майка ми беше гласът на булеварда, то баща ми беше неговото сърце. Всяка сутрин излизах с татко и пеех. Винаги, точно след третата песен, той ми казваше: ,,Имаш гласа на майка си”. Аз се усмихвах и продължавахме да свирим и така сякаш не я бяхме загубили. Обожавах да слушам как баща ми свири. Как натискаше струните със страст и ръката му галеше китарата, която издаваше хиляди звуци, за да покаже колко й е приятно. А Джак от школата по изобразителни изкуства минаваше по няколко пъти на ден и ни оставяше нещо за хапване. Не го правихме пари, имахме купища, но те не можеха да купят това, което ни изкарваше всеки ден на тази улица. Още когато бях на 13, булевардът започна да обезлюдява и започнаха да го скъсяват. Татко изглеждаше притеснен. Опитваше се да го скрие от мен, но аз виждах в очите му, че той се притесняваше, че улицата ще умре. Влюбих се, влюбих се в това място и всеки път, когато затваряха някоя школа или виждах празнина на 20 ярда, запявах още по-силно.

Най-голямата загуба за Рurple haze boulevard настана, когато неговото сърце бе повалено от рак на белите дробове. Баща ми отиде да запълни свободното място в уличното дуо в рая. Когато бях на 14, няколко дена преди да засвири на ангелите, той ме извика сутринта преди работа.

-Синко, скоро отивам при майка ти. Ти ще живееш сам. Джак, ще се грижи за теб, но ти никога няма да си сам. Подарявам ти своята китара и всеки миг, всяка минута, в която свириш, аз ще съм до теб. Когато запееш, ще почувстваш майчината ръка на рамото си. Хората от Purple haze ще се нуждаят от някой, който да поддържа живота на умиращия булевард. Ти ще се справиш, вярвам в теб! Съжалявам само, че няма да доживея да видя величието, което ще стигнеш. – Сега го разбрах. Той не беше тъжен, защото булевардът замираше, а защото нямаше да сме заедно. – Не спирай да свириш, а аз ще те слушам от небесата. Като малък, заспиваше под ла минор, а сега той ще бъде нашият сигнал. Удари струните и погали човешките уши с ла минор и аз ще съм вече до теб. Всяка секунда, в която свириш и пееш, няма да си сам, ние ще сме до теб.

Противно на думите си, той знаеше, че няма да е така. Захвърлих китарата в празната стая на родителите ми и не погледнах повече към нея.

Дълго след смъртта на родителите ми гласът и китарата бяха заключени там и душите им бяха приковани в малката грозна стаичка. Бродех из улиците и гледах мръсотия. Издържах се с това, което родителите ми бяха заработили, а аз сега го пропилявах за вино и цигари. Една вечер бях седнал на една пейка, когато от съседната къща чух викове и видях в двора как спорят майка със своя син. Спорът се беше разгорещил и момчето удари майка си. ,,Как можа да ме удариш, аз съм те научила на всичко…” Не след дълго срещнахме поглед с момчето. Пребих го. След 72 часа Джак ме прибра от ареста и ме закара в апартамента.

Заповядай, имаш нужда от цигара – каза той, подавайки ми запалена цигара.

Защо се занимаваш с мен?

Защото си негов син. Ти си син на създателя на Purple haze bul.

Настъпи дълго мълчание, докато не чух позната мелодия. Ла минор. На следващия ден се върнах отново на работа.

Всеки ден. Аз съм на ,,purple haze ” с китарата на баща ми и гласът, който майка ми ми даде. Независимо от метеорологичните условия аз съм там. Целувам небесата и пробивам дупка в тях. Свиря. Изпълнявам това, което ми е завещано. Целият ми свят е събран в един изоставен булевард.

Всеки ден. Точно в 16 часа. Моята жена идва с двете ни деца. Тя свири на цигулка, а двамата ни синове припяват и свирят импровизирани перкусии. С нея се запознахме една дъждовна вечер. Аз се бях скрил с китарата на татко под един импровизиран от мен навес, специално за такива случаи. Тя се прибираше от работа. Аз я бях виждал, защото няколко пъти се беше спирала да ме слуша. Мокра и изморена, тя бързаше да се прибере у дома, но тогава аз я извиках, усмихнах й се и помахах с ръка да се подслони при мен. Спонтанно и непринудено заговорихме и в един момент запяхме под ла минор, а след това внезапно просто спрях да пея. За да я слушам, за да чуя нейната история. Отдавна не се беше случвало това, откакто мама почина. От 11-годишен. Неусетно нощта свърши, но нашият концерт продължаваше. На сутринта и двамата бяхме изморени. За първи път пропуснах работен ден и прекарахме деня вкъщи с нея. След това тя напусна работата. Взе цигулката си и запя с мен. Три години живяхме заедно и няколко пъти тя ме моли да променим квартала. Градът. Нещо. Но единствената промяна беше раждането на нашия син. И после на втория. Както всички деца имат нужда от баща си, и те не бяха по-различни. А Purple haze имаше нужда от мен точно колкото аз от него. Аз съм бард. Поет с китара. Уличен музикант. Имам жена и две деца. Живеем тук на булеварда. Свирим и пеем под звездите, подаряваме посланието си и увековечаваме булеварда. Майка, татко. Аз. Жена ми. И нашите деца…

С това завърши историята си уличният музикант и хвърли фаса си в празната чаша кафе.

Благодаря ти за историята, музиката и кафето.

Дългокосия къдрав бард със стърчаща брада, последният останал уличен музикант на boulevard Рurple haze, прегърна китарата си и започна да свири. Чух ла минор. Започна нов ден и хиляди нови картини се заподреждаха в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Слънцето отвори очи. Нюйорският ветрец застина и се заслуша в историята.

 

Християн Асенов Бачков

„Тука може само „Не може!”

4 October 2016 г.

„Тука може само „Не може!”

Разказ

Стоян бил обикновено българско момче, което като всяко друго българско дете ходело на училище – разбира се, пак в най-обикновено българско училище. И като всеки друг ученик, достигнал до втори клас, вече добре знаел всичко онова, с което трябва да се съобразява по цял ден в това училище! … (Тук правя малка пауза, за да дам възможност на четящите ученици на спокойствие да освободят въздишката си на досада.)… Даааа, така е! След бурния и пълен с нови запознанства и режими Първи клас, после след първата Голяма, но не до там голяма по безгрижие ваканция, вторият Първи звънец с усилие в крайна сметка, върнал по чиновете новите второкласници. Между тях е и Стоян, разбира се. Укротяването на чиновете било трудно, наистина, но то не можело да се мери с трудността да се ангажират умовете на учениците в полза на уроците. Момчето все още имало много да разказва за ваканцията на приятелите си, но сега трябвало да гледа само гърбовете им. В Първи клас по съвет на майка си той си избрал първия чин, но после бързо разбрал, че не му допада през цялото време да гледа само напред към дъската. Затова сега, в началото на втори клас, решил да провери как е, ако седне най-отзад. И ето, че и тук не било добре – сега пък гледал само гърбове пред себе си! Всъщност, при този опит за промяна осъзнал, че където и да седнел той все щял да е недоволен – нямало никакъв вариант, който да предлага общуване със съучениците си в часа! „Защо тогава изобщо ни събират в клас?” – запитал сам себе си наум! „Казват, че в клас се учим заедно, а всъщност излиза друго! Ние не учим заедно, а седим възможно най-изолирани един от друг! Едно време поне чиновете са били с по двама ученика, а сега – и чиновете са за по един! В час не ти дават дори да прошепнеш на съседа си в ухото, че искаш да ти услужи с резервна химикалка! А като стана дума за химикалка – докога ли още ще са задължителни за писане?! Нали вече изучихме ръкописните букви в Първи клас? Все говорят за техническо обновяване на българското училище, а продължаваме да пишем с допотопни химикалки! След като в училището има компютри, защо да не пишем с клавиатури? Така хем ще изучаваме информационните технологии, хем и граматиката ще си подобряваме! Нали грамотността е най-важното! По този начин и тетрадките ще станат излишни, от което пък следва, че ще спрат да ги произвеждат, т.е. ще спрат да секат дървета за производство на хартия! И изобщо, излиза, че заради никому ненужното учене на ръкописен краснопис от всички днес продължават да се секат гори в планините!…” Роптаел си тъй наум Стоян, без да внимава в урока и в един момент чул резкия укорен въпрос на госпожата: „ Стояне, къде витаеш из облаците, а не пишеш задачите, които диктувам?!” Ученикът се намусил, и възмутено отговорил, че не витае из облаците, а из горите, дето щели да изсекат, за да направят нови тетрадки. И понеже той е защитник на природата, затова бойкотирал тетрадката! Това вместо да накара госпожата да се замисли колко е право момчето, я ядосало още повече и викнала:”Не може да не пишеш! Дай си бележника!” . „Защо, госпожо? Похвала ли ще ми пишете, че ме е грижа за природата?”- подскочило обнадеждено момчето. „ Не! – троснала се госпожата – Бележникът не е за похвали, а за порицание със забележки!” „Значи в него няма място за похвали!?”- сам си извадил извод Стоян. И докато госпожата му пишела поредната забележка часът свършил, но момчето продължавало да разсъждава над несправедливостта в бележника да се пишат само лошите прояви на учениците.”Наистина е несправедливо! Нали казват, че всеки човек има и добри и лоши страни – защо тогава в бележника, който служи за записване на важните неща по успеха и развитието на ученика, добрите постъпки не намират място? Така те се забравят, а лошите си остават записани завинаги. Наистина не е честно!…” И докато се опомни от мислите си, Стоян осъзнал, че закъснява за часа по физическо. Когато накрая влязъл в спортния салон, учителят го посрещнал с думите: „Стояне, още ли си в час по математика? Къде ти е спортния дух, та пак закъсняваш?” „Господине, мисля, че и математиците имат спортен дух. Нали затова се организират математически олимпиади?! Те също са състезания!… Не може ли хем да смятаме, хем да играем с топка, например? С такава игра тренирах през ваканцията и вече мога да умножавам…” „Не може Стояне, не може! Математиката е едно, а спортът – друго! Учебните програми са отделни и не може да се смесват!” „Защо пък да не може?” – запитало се и този път наум момчето. За втори път се сблъскал с учителското „Не може!” и отново посърнал. Оставил мислите си на пейката и влязъл в строя. Прекарал някак си и тоя час, но му останала надеждата, че в часа по български език, които следвал ще му бъде по-приятно. И това било така, защото искал да изненада госпожата с домашното си, което написал по нов, различен и интересен начин. Но, какво се случило за негова изненада? След като госпожата погледнала тетрадката му най-възмутено я вдигнала за да покаже на всички как „Стоян вчера докато е пишел домашната си е решавал и игрословици, и как домашната му заприличала на тетрадка за забавления, а не за сериозни домашни!” „Но, госпожо, аз нарочно така си написах домашната, за да изглежда по-интересно в тетрадката ми! Мислех, че и на Вас ще Ви е забавно да видите моя начин!” „Ами никак не ми е забавно! Дори напротив! Не може да превръщаш домашните си в игрословици!”… Пак това „Не може!” След като го чул за пореден път от устата на учител Стоян вече за нищо повече нямал желание. В края на учебния ден момчето вече било достатъчно разочаровано, за да мисли и предлага каквито и да било други идеи по учебните методи, тактики, прийоми и т.н., с цел по-интересно и по-лесно научаване на уроците. И унило си тръгнал за вкъщи. Но, минавайки по коридора преди изхода на училището погледът му се спрял на нова анкетна кутия. На нея пишело „Конкурс за мото на нашето училище”. Изненадал се на интересната инициатива, но пък изобщо не се подвуумил какво да напише на анкетния лист. Предложението му хем показвало самата истина, хем и било кратко и находчиво римувано:

„Тука може само „Не може!”

Сгънал листа на две и с въздишка го пуснал в урната мислейки си, че едва ли журито ще го хареса, но поне се надявал да го прочетат.

И от следващия ден Стоян коренно се променил. Станал кротък, мълчалив и изпълнителен, защото вече знаел, че именно това учителите очакват от него. Постепенно се превърнал в незабележим като повечето от  неговите съученици, изпреварили го по влизане в правия път на българското училище. – пътят на „Не може!”…, пътят който реже крила, носи досада в училище, а и след него не води до никъде.

Елица Светославова Ганева

Николай

4 October 2016 г.

Николай

Николай яде моливи. Знам, защото го видяхме да дъвче един цветен молив и да плюе някаква каша с цвят на дървесина, примесена с нещо червено, което някои помислиха за кръв, но аз подозирам, че беше сдъвкан графит.

Но на Николай му няма нищо. Той си е наред. Просто явно обича моливи. Сигурно в неговите очи аз съм побъркан, понеже ям нормални неща, като сандвичи например.

С него обаче си приличаме по едно нещо; и Николай, и аз се страхуваме от тайнствения кабинет в мазето на училището. Веднъж се промъкнахме там и гледахме през ключалката, видяхме препариран лебед и човешки череп (който май не беше истински, но кой знае), а после подухна мистериозен ветрец и тъкмо да си признаем, че сме се изплашили, когато дойде един учител (един висок и намръщен, не ни преподава, но съм чувал, че много крещи), хвана ни за вратовете и ни изгони[1].

Николай яде моливи, аз ям сандвичи и двамата кроим план да се промъкнем в тайнствения кабинет и да го претърсим. Плаши ни, но и ни е интересно и ни привлича, както повечето плашещи неща.

-И как да съм сигурен, че наистина сте били там вътре? – казва наш приятел (няма значение кой, тъй като всички го казаха). – Трябва да донесете доказателство!

А Николай се изплюва отстрани в градинката и казва, че аз ще донеса лебеда, а той – човешкия череп, естествено по-зловещото се падна на него, нали той все пак предложи. И всички са доволни, защото ги е шубе да слязат долу и да видят тези неща сами, но все пак с удоволствие биха ги разгледали, стига някой да им ги донесе.

С Николай си направихме план, написахме го в тетрадка. Определихме дата за проникването – вторник, по време на часа по физкултура, когато в цялата суматоха никой няма да забележи, че ни няма.

Николай дъвче молив, плюе по земята и се спотайва. Казвам му да не плюе – това е веществено доказателство. Улика за нашето влизане с взлом.

-Влизаме ли?

-Влизаме.

-Хайде тогава!

-Не, чакай… Не, ти влез, аз ще дойда след теб.

Всъщност лъжа. Бъз ме е. Николай тръгва, а аз се обръщам и се измъквам тихо, докато вратата на кабинета се отваря някъде зад гърба ми…

Никой повече не видя Николай. Не дойде за часа по английски, изпусна и музиката. Нямаше го вече четири дни и всички мислеха, че е болен или се е преместил, но аз видях полиция пред дома му на път за вкъщи. Около две седмици по-късно наминах отново, просто за да се уверя, че още го няма, и този път на вратата им висеше черна панделка, а щом погледнах през прозореца, видях, че майка му плаче на люлеещия се стил. Тогава разбрах какво трябва да направя.

Сега се навеждам и поглеждам през ключалката на злокобния кабинет. Виждам познатата картинка, но този път сякаш има нещо различно. Ето го ей там препарираният лебед, а до него е човешкият череп… но сякаш сега е променен: по-бял е, а предните му зъби са странно изпилени, сякаш са дъвкали дървесина…

Потръпвам.

Николай вече не яде моливи.

 

 

Анастасия Стоева