Разкази

Авторът

4 October 2016 г.

Авторът

 

Беше пълнолуние. Естествено. Едва ли Луната осъзнаваше колко поетична може да е тя за хората при определени местоположения спрямо Земята и колко незабележителна – спрямо други. Но истината е, че светлината на Луната правеше гората красива. Красива, както е красива жената, оставила обожателите си да се избият в нейна чест пред очите й. Бялата светлина беше изцедила и последната капчица кръв от лицето на гората. Беше я вкаменила. А по този камък не танцуваха самодивите, горските чеда, както се полагаше. Посещаваха го единствено бездомните призраци, чули вече достатъчно страшни истории за себе си, за да продължат спокойно социалното си съществуване. Мъртвешкият живот изглеждаше единственият обитател на гората. Ала ако Луната се загледаше по-внимателно, щеше да види, че в гората блещука светлина. И… колко странно! Тази светлина не беше нейна, а идваше от една запалена свещица, от една малка къщичка, така умело скрита между дърветата, че сякаш покривът й бе съграден единствено от клоните на гората.

Ръката на жената трепереше. Затова вощеницата постоянно се движеше и светлината, която носеше, беше непостоянна в своята постоянност. Непостоянна като живота и като надеждите на бедната жена. Надеждите умираха една след друга, раждаха се нови, избиваха жестоко сестрите си и пак се раждаха от тленните си останки. Но Надеждата… Е, тя вече беше друго нещо. Надеждата умира последна.

Лицето на жената не бе нищо особено. Тя беше от хората, които преспокойно могат да бъдат бъркани с други или съвсем забравяни, дори след цял съвместен живот. Снагата й не беше нито малка, нито голяма, косите й – кестеняви, очите й също бяха кафяви… О, не… Тези очи… В тях имаше нещо. Смелост? Страх? Не, нито едно от двете. Може би нещо средно. Може би има дума за него, но тя прекалено старателно бяга от ума ми. А може би просто не мога да осъзная, че думата, която искам да кажа, е умора.

На вратата внезапно се почука. Жената скочи от ръба на леглото, пристъпи две крачки, след което се олюля и се вкопчи в малката дървена люлка насред стаята. Големият бял вълк, който до преди миг лежеше в краката на девойката, вече беше готов да посрещне неканения гостенин по един или по друг начин. Неспирното тиктакане на часовника и без друго изнервяше достатъчно недоспалото животинче.

Спокойно. Успокой Липа! Чувам дишането й оттук – долетя един не особено героично настроен мъжки глас.

Жената си отдъхна и този дъх беше достатъчен да я повали на земята. Всяка клетка на тялото й се бореше за сън. В този късен час това й бе наредено да прави. Да спи. За щастие Кар веднага се озова до нея да я подкрепи.

Благодаря, но все пак беше редно да затвориш вратата – пророни изтощено жената.

Кар послушно се върна да изпълни поръчението. Вълчата усмивка на Липа очевидно му се подиграваше, но той не обърна внимание. Лицето на мъжа бе придобило угрижен вид.

Спокойно, всичко е наред – започна той първоначално тихо, но после осъзна, че не говори само на себе си. – Всичко е наред. Сега ще ти обясня. Но първо седни.

Жената поклати глава.

Не мога – почти изплака тя. – Той вече каза, че спя. Но е пълнолуние. Не искам да Го посрещна, докато спя… А Той ще дойде…

Спокойно. Чуй: имам добри новини. Да сме благодарни, че Той никога не си подрежда библиотеката. И наистина ми коства много, за да отворя вратата на личния Му кабинет въпреки Волята Му. Та там… намерих бележките! И познай какво – читателите те обичат! Всички до един са го записали в Книгата. Да сме благодарни, че Той не е особено подреден, та върху Книгата беше и кореспонденцията му – за която ти въобще не си ме молила – та… Хм… Какво щях да кажа… Да, читателите са възхитени от постъпката ти при реката. Всеки друг би оставил Лилия на върколаците…

Не, никой не би я оставил. – Добрите новини й носеха някакви надежди, в които тя отказваше да повярва. Жената започна бавно да обикаля стаята в опит да ги пропъди. –  Тя е още дете, а Авторът искаше точно аз да я изоставя…

Спокойно. Но ти му се опълчи – Кар шептеше толкова тихо, че Липа му изръмжа, за да му напомни, че е в нейна, а не в компанията на Авторът. – Добре, права си – погледна вълчицата иззад дебелите стъкла на очилата си и повиши глас. – Ти му се опълчи. И това е невероятно! Никой друг не го е правил! Взе решение сама и го осъществи! Виж се: дори сега оставаш будна въпреки Волята Му…

Точно затова Той иска да ме убие – отново го прекъсна жената. Цялата трепереше. – Станах неконтролируема. Станах опасна. Той искаше нейната смърт, смъртта на Лилия – и аз обърках плановете Му. Намесих се, а дотогава никой не ме забелязваше. Авторът вече си има главни герои, но му трябват и безгласни букви. Не може една безгласна буква да стане герой, това ще наруши неговия съвършен баланс. И за да възстанови хармонията, Той ще ме убие. И мен, и детето, което нося. Господи, не трябваше да се меся…

Жената рухна на земята. Обгърна главата си с ръце, за да не може приятелят й да види сълзите й. Защо го направи, при положение, че му доверяваше всичко – сама не разбра. Вълчицата й се приближи да нея и започна да я ближе по мокрото лице. Кар гледаше отстрани. Знаеше, че трябва да направи нещо, но Авторът не му даваше идея какво. В къщичката се чуваха само хлиповете и тиктакането на часовника.

Изведнъж жената вдигна очи. Прокара пръсти през меката козина на животното, нейната приятелка. Крепейки се на нея, жената се изправи.

Прости ми – тишината вече идваше от нейния глас. – Не го мислех. Авторът ме накара да мисля, че трябва да го мисля. Но не е така. Не съжалявам за това, че спасих живот. Единственото, за което съжалявам, е за бебето ми. Но Той… Той няма да го накаже, нали? Едно неродено няма никаква вина…

Спокойно, разбира се, че няма – Кар винаги си бе мислил, че на чутите въпроси се отговаря по-лесно, отколкото на видените. – Няма да посмее да докосне нито теб, нито детето. Та читателите те обожават. Ако Той ви нарани, те ще го заклеймят. Освен че ще го наричат „убиец“, повече няма да купуват книгите му. И той го знае, както го знаем двамата с теб. Няма да посмее.

Сигурен ли си? – в погледа й се четеше Надежда.

Спокойно. Напълно – И двамата приятели се вкопчиха в няма прегръдка. Жената спря да трепери. Вече дори не й се спеше…

Останаха така няколко дълги минути, а тишината трябваше да действа като приспивна песен. Тишината… Вълчицата изскимтя. Сърцето на жената в миг се вледени.

Часовникът – бързо се дръпна от Кар. – Часовникът спря!

Луната свиреше на своята тишина. От нейната арфа се откъсна един-единствен самотен звук. Вой на върколаци. Вълчицата отново застана до господарката си, враждебна към целия свят, освен към нея.

Трябва да тръгваш – безчувствено рече жената. Това не беше заповед, не беше молба, не беше желание. Просто отбелязване на фактите.

Не, ще остана – отвърна Кар, защото някой му нашепваше да го каже. Това обаче бе и неговото истинско желание. Ако той можеше да избира, нямаше да се фука с подобни реплики, но щеше да остане. А сега трябваше да направи точно обратното. Беше го страх, а не искаше да го е страх. Няма значение. Краката му вече го бяха повели към вратата.

Моля те, трябва да тръгваш – тези думи не трябваше да са безчувствени, а бяха. Мускулчетата по лицето й отчаяно се опитваха да изразят някаква емоция, която да придружи баналната фраза, ала жената упорито се съпротивляваше на тялото си. Само за миг в очите й просветна искра – Наистина – не знаеше дали беше изтъркано, но тази думичка си беше от нея.

Кар я погледна тъжно. Може би Авторът по-нататък щеше да им измисли щастлив край заедно. Може би някога щеше да му уреди поне една среща с нея. Но не. Нейната воля беше прекалено силна. Един последен поглед и Кар се шмугна през рамката на вратата.

Жената се смъкна отново на пода. „Поне да беше затворил вратата“ – вяло си мислеше тя. Не че имаше значение. Десницата й разсеяно галеше вълчицата. „Сега какво се очаква от мен? Със сигурност не разсъждения за вратата. Със сигурност не героичност. Това кой го помисли? Аз или Авторът? Трябва ли да бъда смела?“.

Върколаците наближаваха. Липа настръхна цялата, готова за битка. Жената реши. И тя ще се бие!  Мускулите й импулсивно я повдигнаха. Отново погали дивия звяр, който щеше да жертва живота си за нея. За част от секундата вълчицата я изгледа с мил кучешки поглед, след което веднага се озъби и заръмжа към отворената врата.

Благодаря ти, Липа – изговори с усилие жената. – Права си. Битката не е за мен.

И отново седна на земята. Върколаците нахлуха в къщичката. Липа се нахвърли срещу тях. Миг по-късно се чу жално изскимтяване. И то продължи само миг.

Жената обгърна главата си с ръце. Не трябваше, но щеше да плаче. Дребни сълзички едва-едва се затъркулиха по лицето й. С последен дъх изгаси свещта. Луната не трябваше да вижда нищо.

 

Аделина Георгиева Христова

Без път

15 September 2015 г.

А сега накъде? Този въпрос не даваше мира на Мира от много време. Знаеше, че ще може да остане в дома за деца, лишени от родителски грижи, докато завърши училище. А после? Брат й Мишо излезе миналата година и почти не го беше виждала оттогава. Веднъж се появи с нови дрешки и насинено око и повече не се беше вясвал. Чуваше го от време навреме, но така и не можа да разбере с какво точно се занимава и къде се подвизава. За разлика от много други деца от дома, Мира се опитваше да бъде добра ученичка. Стараеше се, въпреки че й беше мого трудно. Бяха се озовали там с брат й преди много години, след ужасната катастрофа, която отне родителите им и целия им свят. Тя беше по-малка, но бдеше като орлица над батко си. Ако не беше нейната настойчивост и неговата братска обич, може би той въобще нямаше да може да завърши училище и кой знае откога щеше да е попаднал в полицейските регистри.

Но ето че след като излезе от дома, вече не беше под нейните грижи. Искаше му се да има живота, който имат другите младежи, но никой не го беше научил как да го постигне. Знаеше, че хората ходят на работа, но как се намира първа работа без никакъв опит…, без никаква подкрепа…, без никакъв съвет? Познаваше момчетата от близката автомивка и се пробва при тях. Работата беше тежка, а парите за нищо не стигаха…. Но там се запозна с интресни за него „играчи“. Те идваха с бързи коли, лъскави дрешки, и готини момичета… Искаше и той! Сприятели се с тях и бързо влезе в техния свят. Отначало го гризеше нещо отвътре. Ясно осъзнаваше, че не е редно да се влиза в чужди домове и да се отмъква каквото намери. Успокояваше се с това, че го играе само отцепка и лично той не си цапа ръцете. Доволен беше от това, което му подхвърляха като „заработено“. От време навреме ставаха и инциденти, особено като навлезат в територията на друга бригада, но това не го плашеше. Шефът беше поставил за цел да се разшири периметъра, а това не ставаше с преговори и добра воля. Авантюризмът му допадаше и той навлизаше все по-надълбоко в играта. Мислеше и за сестра си, кроеше планове… Знаеше, че това няма да й хареса, но не виждаше нищо друго. Знаеше какво става с другите момичета от дома… улицата ги чакаше… Тук с него беше опасно, но нямаше да се превърне в парцал. Той нямаше да го позволи! Ако тя си намереше друг начин за оцеляване, нямаше да й се бърка. Щеше да я остави да сама да реши, но това едва ли щеше да се случи.

Мишо не знаеше много за живота й през последната година. Не знаеше, че се беше записала на курс по фризьорство и че с присъщата й упоритост и старание изучаваше занята и беше най-добрата в курса. Не знаше нищо за нейните мечти и страхове. Не знаеше и колко красива е станала, въпреки че се досещаше…. Но знаше, че момиче в екипа ще е много полезно. Не буди подозрение, предизвиква умиление…. а може и да разпалва страсти. Той искаше да минат на по-високо ниво. Това с разбиването на апартаменти, отцепки и т.н. беше рисково. Всичко щеше да е много по-лесно, ако имат една примамка, чрез която да „превземат крепостта отвътре“. Трябваше само да я навие да се включи. Останалите от групата нямаха нищо против да пробват.

Дойде да я види на бала. Въпреки че й е брат, не можа да скрие, че ченето му увисна при вида й. Безкрайни крака, талия като на оса, напращели гърди, руси букли и изумрудено зелени очи… Просто съкровище! Само този невинен поглед много го смущаваше… Трябваше на всяка цена да я убеди!!! Ще използва всички средства, но трябваше да я има в бандата!

Поздрави я за успешното завършване /знаеше колко държи тя на това/, подари й огромен букет с цветя. Остана с нея на импровизирания купон. Какъв купон можеше да е това – с възпитателите от дома? Забавляваха се, говориха си… Тя му разказа за плановете си за фризьорството. Той се престори, че се радва и я подкрепя. Държеше се така, както трябва да се държи един по-голям и зрял брат. Тя беше щастлива. Обеща й на другия ден да дойде отново и да й помогне с каквото е необходимо.

На следващия ден дойде рано и започна със спектакъла, който й беше подготвил. Влетя силно разтреперан, охкащ, пъшкащ и започна:

Не, не, не! Това не е истина! Не е възможно да ми се случва такова нещо!

Тя подскочи разтревожено:

Защо?! Какво става?!

Като идвах насам точно на пешеходната пътека един „Баварец“ излетя от нищото и въпреки че наби спирачки, ме метна на предния капак! От удара му се счупи стъклото, а с някакво некоординирано движение удари и мантинелата.

Мира вече цялата трепереше. Нали точно пътен инцидент беше отнел родителите им! Не може! Не можеше това да е истина!!! Какво е това е проклятие?!? Започна да го прегръща и да благодари на Бог, че Мишо е жив и здрав, а той не спираше да се вайка:

Не знам сега как ще се оправям! Баровеца в Бавареца се оказа тежка мутра и ми наложи глоба 5000 лв. за счупеното стъкло и огъната ламарина! Кажи ми как ще се оправям? Каза, че ако до 3 дни не му дам парите ще довърши започнатото от колата и ще ме намерят в някоя канавка с натрошени крака и ръце!!!

Мира беше на път да колабира и почти истерично изпищя:

Веднага в полицията!

Мишо я спря с отработен жест:

Абсурд! Предупреди ме да не си го и помислям, защото щял веднага да разбере и тогава неговите хора направо щели да ме разфасоват и пръснат в различни части по Витоша. Нямам никакъв избор, освен да намеря отнякъде парите и да му ги дам. Бъбрек ли ще продавам, какво ще правя не знам, но до три дни трябва да му дам 5000 лв. Дойдох просто да те видя, защото ти си ми най-милото, единствено важно същество в живота, а се страхувам, че може друга среща да нямаме…. Отивам да се видя с приятели на един приятел, евентуално ако могат да помогнат с нещо….

Мира се давеше в сълзи и викаше след него:

Бате, моля те, искам да ти помогна! Моля те! Само ми кажи как! На всичко съм готова!

И…иии хоп! Капанът щракна! Мишо се успокояваше, че тя никога няма да разбере, че това е постановка от негова страна. Достатъчно беше веднъж да започнат и тя сама щеше да се убеди, че не е нищо страшно и опасно. Успокояваше се, че го прави „за нейно добро“. Той щеше много внимателно да подбира „жертвите“.

Откакто я видя в каква шеметна мацка се е превърнала, схемата за работа веднага му се появи. Ще влизат в бар или клуб поотделно, той ще стои наблизо, за да може да реагира, ако някой се опита да я притеснява грубо, тя ще си стои на бара сама с питие, а шараните сами ще се закачат. Беше се научил да познава хората от пръв поглед. По тези места беше пълно с всякакви типове. Идеални за целта бяха корумпираните чиновници. Личаха си отдалеч – мазни скучни типове, които се наливат с уиски, а очите им шарят и търсят да намерят момиче за вечерта. Точно такъв тип ще се мисли за много „вървежен“, когато тя се съгласи да си тръгне с него. Ще отидат в дома му, тя ще поиска да изпият по чашка, ще му сложи тайно три таблетки приспивателно в питието и докато се усети, ще е заспал непробудно. Тогава трябва Мира само да отвори вратата, а той и приятелчетата му спокойно да изнесат всичко. После мръсникът нека се пробва да вика полиция и да се обяснява как се е случило. Не може! Защото тези типове кътат в скринове и дюшеци всичко, което не могат да покажат в данъчната си декларация.

Мишо се върна при сестра си след мнимия разговор с „прителите на един приятел“ и продължи с театъра:

Знаех си, че има и добри хора. Готови са да ми помогнат, но и те искат в замяна помощ от нас….

Само ми кажи, бате, как! Ще ходя да чистя къщи, да гледам стари хора, колкото години е необходимо, за да им се издължим!

Неее, Мира, много по-тежко е…. – и й обясни повърхностно за какво става въпрос. Не навлезе в подробности, защото беше важно да я спечели за каузата, а знаеше, че тя ще е твърдо против.

След много сълзи тя се съгласи. Той я убеди, че всичко ще приключи бързо и това е единственият начин да бъде спасен.

И се започна…. първа вечер, успешен удар… Тя плаче, той я успокоява и бързо изчезва да празнува с приятели… Тя остава с болката и сълзите… На следващя ден се опитва да приспи тъжните й мисли я с нови дънки, я с някоя джаджа… Но това лекарство не беше за нея. Още повече я тровеше… Ден след ден, вечер след вечер… едно и също… Мира усети капана, дълбоко впит в плътта й, чак до сърцето… Искаше й се да вярва на Мишо, но не можеше да затвори очи пред реалността. Осъзнаваше ясно, че са нагазили дълбоко в покварата и не виждаше изход…

Една вечер, когато реализираха поредния удар, точно когато момчетата от бандата изнасяха ценностите от дома на благоденстващ чиновник, чуха рязка команда: „Полиция! Горе ръцете!“ Сърцето й скочи в гърлото.

„Приятелите“ на Мишо се разбягаха в различни посоки. Изведнъж изчезнаха, все едно никога не са били там. Хванаха Мира и брат й. След първоначалния шок Мира изпита силно облекчение. Учуди се сама на себе си… Тя… тя се радваше! Да! Това беше изходът!

Последваха едно след друго арест, процес, строгият глас на съдията: „Признава за виновен!“.

А тя не спираше да мечтае! Така Мишо ще има на разположение пет години в затвора да размисли, да съжалява, да се покайва… А тя – тя щеше да продължава да бди със сестринската си обич над него, да бъде при него във всеки възможен миг, да го чака… и да търси път…

Поощрителна награда от журито

Георги Димитров Нейков, 15 г., гр. София,

ПЪРВА АНГЛИЙСКА ЕЗИКОВА ГИМНАЗИЯ – 9 д клас

КЪДЕ ОТИВА ВРЕМЕТО?

15 September 2015 г.

Господин Професорът беше велик учен. Нобелов лауреат по физика, разбулил едни от най-големите тайни за човечеството. Пространство, материя и антиматерия бяха детски игри за него. Благодарение на откритията му светът се беше придвижил с хиляди години напред. Оставаше му само още едно нещо да довърши и можеше да стане пълен господар на съдбите на хората. Работеше върху проект за контрол на времето, но нещо все не се получаваше. А усещаше, че собственото му време изтича, и никое от неговите открития не можеше да му помогне, нито откритията на другите учени. Опитваше с всички познати и непознати методи, работеше неуморно, но и времето неуморно летеше.

Един ден се загледа ядосано през прозореца и с ужас осъзна, че докато той всячески се мъчеше да подчини времето, то други просто го пилеят безцелно. Замисли се кои са най-големите прахосници на време и установи, че това са децата! Стоеше и смяташе със своите формули: 8 часа учат, 8 часа спят, а останалите 8 часа какво правят?! Прахосват ги!!! Захвана се с изчисления: 7 милиарда население на света, от които 2 милиарда са деца. Всяко от тези деца пропилява по 8 часа на ден, което означава, че само за един ден се губят 16 милиарда часа!!! Не! Това беше недопустимо!!! Трябваше да спре това разхищение! И хвана отново големите формули… Така…. На децата не са им нужни тези 8 часа от денонощието, които пропиляват. А на него не му достига времето, за да довърши проекта, чрез който човека ще стане господар на вечността. Това щеше да е най-великото откритие! Нямаше да има неразгадани тайни от минали епохи. Нямаше да има неизвестно бъдеще. Пътуването във времето щеше да е като разходка. Искаш да опиташ омлет от яйца на птеродактил и хоп, връщаш се 800 милиона години назад в периода креда, грабваш на бързо едно яйце /без да те види майката птеродактилка/ и имаш омлет за седмица напред. Любопитно ти е какви ще са задачите на теста по математика другата седмица и хоп! – отскачаш набързо до следващия петък и шестицата ти е в кърпа вързана.

Но…времето безмилостно летеше, експериментите не даваха резултат, Професорът се изнервяше, а децата прахосваха по 16 милиарда часа на ден.

Тогава Професорът реши да сложи ред в тази несправедливост. Всяко дете щеше да даде своите 8 излишни часа от денонощието на Учените, на които не стигаше времето да си направят откритията. Така децата щяха да имат денонощие от 16 часа – толкова, колкото им е необходимо. Тъкмо щяха по-бързо да пораснат и да станат полезни хора. Какво толкова има да се мотаят в детството? Успя дори да убеди родителите, че това е за доброто на децата и за благото на цялото човечество.

Разбира се, децата бяха категорично против и излъчиха група за преговори. Професорът не желаеше да ги приеме, а искаше направо да премине към отнемане на часовете им. След дълги увещания и застъпничество от други, не толкова крайни Учени той се съгласи.

Децата започнаха:

Многоуважаеми господин Професор, искаме да Ви предложим да изиграем една игра. Ако Вие ни победите – вземете ни „излишнто време“, но ако ние победим – ще ни оставите намира завинаги и ще се преселите в епохата на Динозаврите!

Професорът се замисли: „Каквато и да е играта им, ще ги победя във всичко! АЗ владея пространството, аз владея материята и антиматерията, на път съм да подчиня и времето, та тези ли сополанковци ще ми се перчат с някакви си игри?!“ И без колебание отговори:

Съгласен съм!

Едно от децата извади стара, опърпана топка и каза:

Ще играем на „Пиян морков“. Правилата са следните…

Професорът го прекъсна, отначало малко сърдито… после не толкова… Него ли щяха да учат на правилата на „Пиян морков“??? Колко я беше играл тази игра… Колко беше подскачал под топката, когато по-големите си я подаваха… А колко беше разигравал по-малките, които искаха да играят с тях… Кога беше това? Все едно, се е случило с друг човек, в друг живот… Той ли беше онова дете с рошава коса и прашни дрехи, което гонеше топката? Имаше ли нещо общо между детето и Нобеловия лауреат? Какво беше направило времето с него? Ето, пак това време… То пречеше за всичко… Но как му стана мило, като си спомни онези времена… Безгрижни…Безцелни… С пропиляното време след топката… Замисли се отново. Очевидно това не му беше попречило да стане велик учен и Нобелов лауреат. Защо трябваше да лишава децата от ТЯХНОТО ВРЕМЕ ЗА ДЕТСТВО? Та то беше най-важното! И осъзна, че когато неговото време свърши, тогава ще започне времето на някой друг, и друг ще продължи неговото дело. Ако и на него не му стигне времето – ще дойде след него друг … и така до безкрай.

Тогава хвана топката и я хвърли високо към едно от децата и започна най-щурата игра, играна някога. Хвърляха, хващаха, падаха, ставаха. А Професорът – най-много от всички. Неусетно минаха 8 часа. Това за него бяха най-ценните 8 часа! Тези, които го върнаха в детството… Тези, които му върнаха най-милите спомени…

Събра децата край себе си и им каза:

Днес вие ми подарихте най-хубавите 8 часа и ми дадохте много ценен урок! Еднакво важно е времето за детство, времето за учение и времето за работа! Вървете си със зраве, а който от вас иска е добре дошъл в моята лаборатория да споделя с него моето знание!

Димитър Димитров Нейков 12 г., 6 клас, “ЧСОУ Българско школо”

Школа за творческо мислене и писане

Когато бях ангел в отбора на Господ

16 September 2014 г.

Господ е много умен, значи е евреин. Къщата му е без стъкла, как да му ги счупи човек?

Мориц Йомтов

http://mormarevibrothers.com/testimonials/letter2/#more-160

Стоя на небето – ангел, благочестив на вид, но нежелан винаги, с бяла кожа (почти до прозрачност), без крила, но с торба дяволизми в джобовете. Ни Икар, ни синът му, глупак божий. Ни Настрадин Ходжа, подпрял ограда, ни Малък Петър – вожд на бедните дяволчета. Ни Ян Бибиян, ни ортакът му Фют или някой друг смотаняк на хартия. Ни облак от памук, ни дъжд отгоре или снежна къделя. Ни плетиво на котка или заспиваща баба с шишове за кавга и заплаха на непослушни внучета и чужди съседски деца, при следобедно придремване между два и четири.

Все пак капя. Почти като вода, почти като гной от рана, която плаче в бяло и воюва с нечие тяло. Мятам крака в приятно удобство, в добро разположение на духа и тялото (макар и не безплътно) и….. се строполявам отгоре.

А бях добре уж с равновесието. Сгафвам яко. Хващат ме за ухото и ме водят при дядо ми. Той е бял като Господ. Приведен, с едри вежди, под които гледа много укорно. И по мен бяло – на ленти, на точки, на гьолове, попили в дрехите.

Вече съм хванат. Разпънат на кръст – но не съм Христос. Иначе и той като Господ бил евреин. Мамка му, какво излиза, че антисимитите мразят тези двамата, на които останалите се кланят. Всъщност не го разбирам много. Но аз съм бял ангел без крила, дрехите ми – натопени в река от разтопени снежинки, гъсти и уханни на трева. Главата ми – наведена. Имитирам смиреност. Дяволът се прикрива зад мен. Прикляка, звери се между очертанията ми и сега разбирам колко е добре да нямаш сянка, иначе ще го спипат като мен за опашката. Ще му счупят кокалите … Ох, пак забравям, че той няма кости. Нещо като безгръбначно е, като пушек, като изкривена линия в детска тетрадка. Да му мисли моята гърбина.

Не ми се доплаква още. Чакам си момента внимателно.
–  Защо си изсипал млякото на Пелиновеца – питат ме – обаче аз мълча. И пак ме питат. И пак мълча. Що да им отговарям, като не са почнали да ме бият още? А може и да ми се размине и този път, ако успея да стана пак ангел. Кацнал горе на дърво, бял от страх и от мляко, смирен, но губещ равновесие.

Не ми идва на ума история. Няма да мога да имитирам припадък, защото край мен – огромни магарешки тръни. Празен съм. Нищо не навестява главата ми в момента. Не изпитвам вина. Наведената ми чутора следи само ръката – дали ще тръгне към мен, за да тупна връз бодилите в жертвена и страдалческа поза.
Питат ме пак. Аз мълча. Приличам на партизанин на разпит (не че съм от това поколение, което знае какво е шумкарин, нито го е виждало, нито пък го интересува).
–  Ще отговориш веднага, или ще ти строша таблета и джаджите в чантата? – чувам тихо просъскване и пак надявам бялата кожа на ангел – божествено смирен, но актьорски изучен. Пак мълча. Вече не знам като какво или кого. И пак в главата ми нищо не идва за оправдание. Рамът ми е малък в следобедното слънцестоене.
–  Ами-иииии, исках да пия мляко, а той не ми даваше. – лъжа неалгелски аз. – и  не смея да вдигна глава, за да не ми проличи съвсем лъжотията отвътре.
–  Ние всички в рода сме наказани с млякото. Как така ти е хрумнало да го пиеш, като ще се разцвъкаш като пиле от дървото след час?

–  Ами – замрънквам отново – исках да стана овца – кротък и смирен, понеже ме хокате. Откакто съм дошъл само ям бой и реших, че със него ще мога.
–  Айде стига ме хлъзга – вика дядо и обяснява на баба лошотията ми отдалече, като ме води за ухото по целия път. И той е с бяла коса. Приведен с дълга свличаща се дреха и малко прилича на Господ, ама изобщо не е в тази поза с ухото ми.
Всички мъже в рода ми сме с малабсорбция и не пием мляко, освен ако чак, когато остареем като Господ. Тогава болестта някъде изчезва и се размива из облаците. Но отвътре ме яде яд. Оная гадина Пехлл…. ми спука топката, щото му фраснах прозореца, а после снимах жена му, докато се дупи да буха килима си и я качих в Начална страница на YouTubeYouTube.

Станах ангел, после смирена овца на приказки, ама не си смирих дявола в мен. Обаче сега ме е яд ужасно много и ще счупя от гнева си на Господ прозореца. Поглеждам нагоре и… Мамка му. Нямал хитрия му евреин. Ще стана антисимит вече заради липсата на отмъщение. Какво да му счупя? Облаците ми приличат на захарни памуци. Дъждовете на Белобрадия ще ми измият ангелското, та чак ще ми лъсне чернотията отвътре. Нямам решение. Мълча като партизанин на разпит. Кипя отвътре.
Имам чувството, че чак остарявам и хващам каймак в съприкосновение с въздуха. Уж съм Ангел, от отбора на Господ съм. А тренерът ме предаде и на всичкото отгоре се оказа евреин. Не стига това, но освен малабсорция, ми овеси и звезда преди няколко дни. Празнувах Бар Мицва официално – сега вече в града ме знаят. Мамка ти, тренер. Ще си сменям отбора! А за антисемит явно не ставам. Може обаче антиантисемит да се пробвам. Това ще е ново учение. Направо нов Христос ще съм. Айде стига с тези ангели. Всички прозорци долу с прашката и после Беж, Лиске да бягаме. Да живеят фабриките за ПВС дограма.

Договорих процента с тях тази вечер. Хубаво нещо е малабсорцията – не пиеш мляко и не можеш да станеш кротка овца…

Георги Ангелов Ставрев -15 г.
ОМГ „Акад Кирил Попов”- гр. Пловдив,


Малабсорбция – непоносимост към храни,определени съставки/глюкозо-галактозна малабсорбция – изявява се при консумация обикновено на прясно мляко, предизвиква леки болки и разстройство, при възрастните с времето се проявява по-слабо.

Галерията

16 September 2014 г.

Бях на старата галерия в Созопол. Много приятно място, точно над скалите. От тях ме делеше       само един парапет, на който всъщност седях. Седях и гледах морето. Пред мен се откриваше Новият град, който крайно ненавиждах. После беше Централният плаж. Този, на който всички заблудени туристи ходят. Единственото стойностно там беше „Джини”. С други думи, созополският рок бар. Там посрещах Джулая вече четвърта година.

Но днес не беше 30 срещу 1. Той мина преди седмица. Реших да го кръстя „Черния Джулай”, защото слънцето така и не се показа. А на връщане, изключително мотивиран от факта, че трябваше да вървя няколко километра до Смокиня, намерих едно доста тъмно камъче. Взех го и си казах :”Черния Джулай”. След което ме заваля дъжд, та се наложи да вися половин час под един чадър.

Всъщност днес беше един съвсем обикновен ден. Както почти всеки друг, сутринта се шибнах в морето, после ме мързеше. Занимавах се с разни други глупости. Привечер – тогава беше истината. Правех една кратка обиколка на Стария град, по малките улички. Интересно е каква маса народ се размята по главната улица, но на някоя, забутана  5 метра странично, почти нямаше жив човек. И по-добре, аман от селяци. И така до Галерията.

Днес същата процедура. Но при първия поглед към хоризонта, веднага забелязах нещо. Нещо доста необичайно за това място. Днес водите бяха спокойни.

Загледах се. За момент може би не успях да повярвам. Изключително красива. Само по долната част на банския. Тъй като съм голям почитател на женския бюст, веднага бях заинтригуван. И не само, де. Имаше татуировка  на дясното бедро. А също и на кръста. Онемях. Нищо друго не ми оставаше освен да се любувам на прекрасната гледка. Беше наистина забележително. И двете.

Печеше се по корем, бе закрила лицето си с потник. Лежа известно време. След което стана, бръкна в раницата си и извади пакет тютюн. Тя свиваше цигари. Какво съвпадение, аз също. Реших моментално да последвам примера й. Внимателно наблюдавах как пуши, обърната към морето. А аз изгарях. Изгарях като поредния фас в устата ми. Но беше хубаво. Сетих се, че трябва някак си да я заговоря. Долу в никакъв случай нямаше да слизам. Изведнъж идеята дойде. Ще й поискам цигара.

На връщане имаше два избора. Или да мине през паркинга, или през Галерията.

Тогава Бобката ми звънна.

-Какво става, брат?

-Ми нищо особено, вися тук на Галерията.

-Значи не си в София?

-Не, брат, из Созопол се подвизавам в момента.

-Жалко, щях да ти предложа да покараме кънки, щях да те вкарам за без пари на парзалката.

-Благодаря, но сега точно не мога. Смях.

-Ха – ха, ти какво правиш?

-Гледам една любов.

-Вярно ли? Ми тогава да не ти преча.

В този момент тя влезе в двора на галерията.

-Идва, брат, ще ти звънна после.

Дори не чух отговора му. Вече бях в джаза.

Приближаваше към мен. Сигурно съм зяпал като пълен идиот. Не знаех тя на къде гледа, защото носеше очила. Не исках този момент да свършва.

Докато се осъзная, вече ме беше подминала. Фак, трябваше да направя нещо. Рипнах като в народна песен и се затичах след нея. Беше на метри преди изхода.

-Извинявай, видях че си свиваш. Мога ли да те помоля за една.

Усмихна се.

-Да, разбира се.

Започна да рови в чантата си. Почувствах се леко неудобно.

-Благодаря ти много. – подадох една искрена усмивка и тръгнах. Хубаво ми беше.

Седнах на парапета, погледнах към безкрая на морето и свих една цигара. От моите си, разбира се.

Георги Александров – 17.

Съседът там горе

16 September 2014 г.

Имаше един мъж на шестия етаж. Не знаеха как се казва, понеже не беше оставил табелка с името си на домофона, а и никога не се запозна официално с тях. Среден на ръст, по-скоро слабичък, с къса брада и доматено лице. Можеше да е на 25 или на 50. Нямаше близки, не помнеха кога се е нанесъл. Господинът представляваше част от сградата.

Радваше се, въпреки всичко, на всеобщо обожание. Беше най-добрият съсед, който би могъл да съществува. Заминаваш на почивка? Разбира се, че ще ти полива цветята. Закъсал си с парите? Какво толкова, един заем. Гледане на деца? Съхранение на резервен ключ? Поправка на пейката пред входа? Естествено, естествено, какво по-естествено. Няма да се притесняваш.

Имаше и друго, вече съвсем фантастично. Всяка неделя, без изключение, господинът доставяше огромно блюдо с някакво лакомство на семействата. Случваше се някъде около новините, когато всички са вкъщи и над вечерта тегне лениво смирение. Самите деликатеси бяха всевъзможни. На Тодорови от първия, например, беше поднасял тънък ориз с непознати плодове, салата от жълти цветя, месо, ухаещо на бор, облачна супа. Особени, опияняващи храни. Нито разбираха кога ги приготвя, нито как.

Изпод вратата му не се промъкваха аромати, не го виждаха със сластно издути торби, нито слушаха симфонии от лъжици и миксери. Въпросите за рецептата се отклоняваха нежно. Храната сякаш се материализираше между розовите му длани.

– Благодаря, страшно благодаря! Ела някой път да обядваш у нас.

Толкова. С времето спряха да питат.

Съседът, в замяна, отиваше на обедите – всеки ден в различен дом. Хапваше престъпно малко, хвалеше много и поддържаше прекрасен, непринуден разговор. Като говореше с него на човек му оставаше вкус на лешникова паста. Така се свикваше с господина. С хубавите неща бързо се свиква.

И после той изчезна. Не усетиха как.

– Марийче! – провикна се леля Стойна, опъвайки жили към прозореца долу. – Марийче, бе!

Известно време нищо не се случи. Мария седеше до входната врата, забила поглед в едно петно на стената. Чакаше си лакомството.

– Марийче! Марийче! Марийче!

И Мария чу. Размърда уши. Примлясна. Отърка се о стола и с друсливи извивки се повдигна. Окашля се. После извика много мощно и чисто.

– Кажи, ма!

Мария едно време беше певица в ресторант.

– Съседът там горе не се ли бави нещо?

Мария стрелна омазания кухненски часовник.

– Чудно.

След четиринайсет минути целият блок се чудеше. У Стоянови спореха дали да не викат полиция, на площадката между трети и четвърти предлагаха линейка, Вуров и Гуров искаха да се пробват като ключари. Нея вечер нищо не решиха и си легнаха гладни. Вярно, във всеки хладилник можеха да се намерят някакви остатъци – бутчета с косми, овлажнели филийки, стара салата – но за тях никой не се сети. Цяла нощ над блока се виха облаци с цвят на прегорено месо. Сутринта подхвана дъждец. Валеше бутафорно като на сцена.

– Добрутру, Марийче! – викна леля Стойна от антрето на Марииния апартамент. Имаше ключ откакто фурната им се подпали и блиндираната врата почти изгони пожарникарите.

– Ба, добро! – изръмжа Мария, сива, рошава и по надупчен пеньоар.

Изглеждаше извънредно подпухнала. Лошо беше спала.

Росен също беше спал лошо и пи кафе с уиски, а Мария и леля Стойна мълчаха.

– Добре бе, какъв е тоя? – изкрещя Росен след три кафета. – Нещо за много важен се мисли. Ей Богу, ще го пречукам!

Скочи от стола, бутна чинията със салама и изтича навън. Мария не успя да го улови – тая дископатия, пустата и дископатия. Развъртяха се с леля Стойна. Стой. Росене, Росенче, майко, синковецо … Росен хвърчеше по стълбите. До горе събра Васка Тодорова, цялото семейство Вурови, Ангелчо, баба Льопка и Лилето. Уловиха го няколко стъпала преди вратата.

– Защо, бе момче, толкова се палиш? – заговори му Вуров, който беше пъхнал тънката си, зачервена и татуирана ръка под Росеновата и хем го държеше да не се отскубне, хем го прегръщаше. – Има си работа нещо човекът.

Росен мълчеше. От долните етажи пропълзяваше малка тълпа.

– Тъй си е, ами. – обади се Марийчето, розово и без дъх. – Той като не ни готви, да няма гладни да мрем!

Росен още мълчеше. Дланта ѝ претича по челото му.

– Да дойдете за едни яйца, а? – предложи Гуров.

Той беше сам мъж и кухненското му оборудване се състоеше от туристически котлон, малък тиган и няколко вилици. Другото го взе жена му и отиде да живее в Гърция. Гуров преживяваше на бъркани яйца.

Росен скочи. Както се беше поуспокоил, взе че скочи. Докато го усетят вече риташе по паянтовата вратица на господина. Краката му жизнерадостно отскачаха от дървото. Съседите гледаха. Мълчаха. Не мръдваха.

Вратата проплака и се разцепи по средата. Тънките, жилави пръсти на Росен са вкопчиха в цепнатината, мускулите край лактите му потрепераха. Росен издиша. Вратата не мръдваше, замлъкнала.

След секунда се предаде. Разхвърчаха се дървени нокти. Падна димлива, оловна тишина. Росен стоеше, стояха съседите, стояха съседите, а зейналата дупка ги гледаше, май им смигаше.

Направиха крачка, само една. Огромното, черно, поръбено с трески, око ги хипнотизираше. След крачката – още една, макар че не искаха. Още и още крачки. Навлязоха в апартамента.

Бял, застоял, пуст. Нямаше мебели, нито дори лампи и врати. Стените бяха перлено-сиви. Ослепителни. Зави им се свят, някои ги заболя главата, но не излязоха. Погледите им докосваха всеки сантиметър, отскачаха от стените, полепваха по латекса. Един такъв поглед попадна на картинката в хола и изпищя. Собственикът му го сгълча, че пищи, но после сам изпищя. И занемя.

Върху циментовия под, гротесково циментов, лежаха деветнайсет разкошни блюда, подредени във формата на невисоко тяло с разперени ръце. Тяло обаче нямаше. Само до пълнената птица и до нестопяемия сладолед, там, където трябваше да свършват ръцете, лежаха две пухкави, ягодови длани.

Въздухът ухаеше на лешникова паста.

Съседите усещаха леко буболежене.

Росен, който беше останал до вратата, потропваше с крак. „Какво пък, яйца у Гуров не е лошо.” мислеше си. Обаче деветнайсетте ястия стигнаха за всички семейства. Даже остана едно допълнително.

За помен.

Деница Пенчева Пенчева

София, 16г., 10. клас, 164. ГПИЕ „Мигел де Сервантес”

Десет минути свобода

16 September 2014 г.

Влюбен съм.  Влюбен съм до уши в най- прекрасното момиче, което някога съм срещал! И не преувеличавам- Тя наистина е съвършена.

Дългата и тъмна коса, бялото и нежно лице, червените й устни, сякаш привидение! А погледът й, усмивката! Леле! Ако Яворов беше жив и Я видеше, щеше да забрави любовта си по Лора; щеше да напише два тома от онези стихове, сещате се, любовните. Тези, които дори в моята глава се въртят, когато мислено Я виждам.

Но не е само красотата й причината, поради която Я обичам. Да, правилно го написах, о-б-и-ч-а-м  Я! Тя е най- умното момиче в училище! И не безброй многото шестици Я правят умна в моите очи, а начинът й на поведение, уравновесеността, лекотата, с която общува с всекиго и го кара да се чувства равностоен, а не потиснат от съвършенството й… Да, разбира се, Тя познава учебния материал много добре, умее да разказва за  успехите на България при управлението на цар Калоян, знае структурната формула на бензена, справя се с тригонометричните формули, знае, че животът се е зародил във вода; че светлината е електромагнитно явление.. А когато Я чуя да говори за неща като тези, аз знам само едно. Обичам Я.

Обичам да слушам гласа й, да Я гледам как се усмихва, как се смее, как животът извира от Нея! Обичам лицето й, ума й, а най- много душата й! Добротата, която Я кара да се раздава за останалите, винаги да им помага, да дава всичко от себе си дори когато няма нищо.

Обичам да Я гледам как ходи, докато излиза с приятелките си, как младото й тяло се поклаща при всяка стъпка и как земята се усмихва, докато Тя върви по нея. Сякаш ангел небесен е паднал от небето.

Да, точно така, ангел небесен падна от небето.

За да превърне живота ми в ад.

Какво?! Как така? Как това е станало ли? Нима не знаете? Нима не знаете какво е да обичаш някого, а този някой да не отвръща със същото? Ха! Не вярвам!

Не  вяр-вам!

Не вярвам, че не ме разбирате. Разбира се, че е така! Разбира се, че ми съчувствате! “Горкото момче!”, мислите вие, “колко ли му е мъчно и го боли!”. Колко ли? Много! Безкрайно много! Безмерно много! Толкова много, че болката ми се превърна в яд. А от яростта на влюбеното момче по- опасно има ли?

Не, не съм Я убил, ако това питате. Или поне не още. Но съдът гледа по друг начин на безследно изчезналите й приятели. Е, може и да имам пръст в тази работа. Може и да съм ги следил и причаквал зад малките улички.. Няма доказателства. Само съмнения, хипотези, разпити.

И какво като вляза зад решетките? От живота ми нищо не остана. А всъщност никога нищо не е имало. Аз съм грозен, глупав и както разбрахте, не съм добър човек. Пълен антипод на Нея! Да, точно така. Нищо общо нямаме, но Я обичам. Обичам Я. Винаги ще Я обичам. Дори когато я гледам с безизразните си очи, а Тя, полууплашена, полунатъжена, се взира в мен и се пита: “Кой е този? Какво му направих?”.

Какво ми направи?! Какво ми направи?!! Какво ми направи!!!

И пита! Безсънни нощи, празни дни, безцелно съществуване, несподелена любов! Цял живот, организиран около Нея! А в замяна- нищо. Едно голямо и празно Н-И-Щ-О! Тя дори не знаеше, че ме има, че съм там, когато се усмихва на света, когато се смее с приятелките си, когато кокетно излиза с момчета. Не, не подозираше за моето жалко съществуване.

Но сега, сега, когато седим в една стая заедно, няма нищо по- хубаво от това! Адът се превръща в Рай. Имам точно десет минути с Нея, преди да приключи малката ни среща в полицейското управление. Десет минути! Най- накрая! От толкова време ги чаках. Чаках тези десет минути, в които Тя ще е само моя. Ще я гледам така, сякаш животът започва тук и сега. Сякаш досега не съм живял. Десет минути, които ще ми струват години свобода, биха казали разумните хора. Но има ли по- голяма свобода от тази, когато си с Нея? Дори уплашена е толкова красива. С дългата си черна коса, игривите сини очи, червените си устни. Роклята й на цветя и младото й тяло…

Влюбен съм.  Влюбен съм до уши в най- прекрасното момиче, което някога съм срещал! И не преувеличавам- Тя наистина е съвършена.

Борислава Валериева Борисова,18 години

гр. Монтана, ГПЧЕ “Петър Богдан”, 12. А клас

Някой няма ли да почука, моля?

16 September 2014 г.

Имало едно време малко човече, което си живеело в малкото си апартаментче, което пък се намирало в едно голямо дърво. Човечето не можело да излезе от апартаментчето си по простата причина, че вратата му се отваряла само когато някой почуквал на нея. И така човечето си чакало ли, чакало някой да почука…

Един ден човечето се замислило какъв е шансът някой да почука точно на неговото дърво. Като вземем предвид, че по света има толкова много тъпи хора, които все чукат по дърветата, то шансът бил голям. Но тези тъпи хора не ходели на места като гората, в която се намирало дървото на човечето, така че късметът станал късметче. Човечето надълго и нашироко пресмятало какъв точно бил шансът някой да почука на дървото му, и накрая си казало: „То и без това не зависи от мен! Нека съдбата да реши.”

В абсолютно същия този момент човекът, който щял да почука на дървената му врата, си бъркал в носа. Човекът си бъркал в носа не от тъпотия, а просто защото така му се приискало. И поради същата тази причина след години много случайно му се приискало да почука на дървото на човечето.

А човечето вече било станало чиче, което все си мънкало недоволно за щяло и не щяло. Било толкова заето да мънка, че не чуло почукването: „Чук-чук!”

Добре, че на чукащия му се приискало пак да почука, че да го чуе чичето. За пръв път в живота то отворило вратата си, така както било репетирало, а именно – с дълбок поклон:

– Ах, благодаря Ви най-сърдечно, прескъпи ми господине! Жив и здрав да сте! Много щастие за Вас и Вашето семейство…

Поклоните се проточили пет-шест минути, след което чичето трябвало да си поеме дъх. Човекът, видял възможност и той да каже нещо все пак, проговорил:

– Еха-а-а, ти да видиш!

Чичето, високо цяла педя и половина, сложило ръце на туловището си, загрухкало от възмущение като малко прасенце и рекло: /кончетата пръхтят, кравите казват муууууууууу/

– Що за безобразие! Що за обноски! Ах, това ли чаках толкова дълго! Ами, то те казват, че тъпите ще спасят света, ама…

Всъщност чичето нямало как да знае какво „казват”, нито кои са „те”. Било го чуло през вратата от някакви си хора, които седнали да си говорят под дървото му. След като тези хора си тръгнали (без да почукат на вратата му), чичето приело за истина всичко, което си били казали, защото щом не са почукали на дървото му, значи не са били тъпи.

И въпреки това чичето било толкова разочаровано, че не се оказали тъпи, че от ярост успяло да потроши почти всичко в малкото си апартаментче. Вярно, постарало се после да залепи някои неща, но счупеното си остава счупено дори след като бъде сглобено и залепено. Трябвало да излезе и да си купи нови неща, но как?! Тази мисъл го накарала да ги потроши наново.

Странно, но единственото, върху което чичето не стоварило гнева си, била вратичката. И докато из апартаментчето му се търкаляли стъкълца, парченца порцелан, бивши паркетчета, кръпки от завесите на прабаба му и други разности, вратата си стояла като нова.

– И все пак, ако ме бяхте попитали любезно как се казвам – продължило чичето, – щях да Ви кажа, че името ми е мосю барон Шон ди Бурян Фабиано Жуво Мутие Трети. Но след като не ме попитахте по учтив начин, аз няма да Ви го кажа.

Човекът останал втрещен  минута, гледайки възгордялото се чиче.

– Ами, да. Вие какво правите в това дърво, anyway?

– За Ваша информация – живея тук. И пак за Ваша информация – бях затворен и не можех да изляза освен ако някой не почука на вратата ми. Е, аз, разбира се, предположих, че ще бъде някой тъпунгер.

– Какво-о-о?!

– Ами помислете – кой разумен човек ще започне да чука по дърветата насред нищото в някаква си гора! Ами, че то е смешно! Ха-ха!

– Ама ние всъщност се намираме в центъра на гра… гра…

– Не ми е ясно как така решихте да дойдете точно тук? Че и да почукате! Трябва да сте изключително тъп.

Извинете, но това съвсем не е вярно! Пробвахте ли да излезете без… без някой да…

– През живота си не съм виждал… по-тъп… човек…

Естествено чичето нямало как да е виждало по-тъп човек, защото никога не било виждало когото и да е.

Забравило радостта от свободата, поклащайки голямото си шкембе, чичето продължавало да обижда човека, който почукал на вратата му.

– Ами хубаво тогава! – прекъснал го човекът. – Довиждане и приятен ви живот!

Той наистина го мислел. Искал чиченцето да е щастливо – да си живурка животеца, без да закача човека. И за да не чуе повече обиди от чичето, той сложил слушалките и си пуснал нещо далеч по-приятно.

– А-а! Ето, че сме можели да бъдем учтиви – бил отговорът на чичето. – Бях си много по-добре, преди да дойдете и да ми досаждате, тъпи момко! – И чичето яростно затръшнало входната врата. Било толкова ядосано, че първите няколко секунди не осъзнало какво било направило. Развикало се на човека за помощ, умолявало го пак да почука на вратата му, но човекът не го чул, защото слушал нещо, което му харесвало.

И този път чичето изпочупило апартаментчето. Но по-късно забелязало недокоснатата врата насред почти разрушените стени и прахоляците – вече бившата му покъщнината.

Чичето се търкулнало в прахта, закашляло се и започнало да разсъждава. Погледнало вратата и се зачудило защо всъщност не може да излезе? Защо вратата била като нова насред развалините вътре? И тези мисли го натъжили дотолкова, че яростно намразило онзи човек. „Защо изобщо почука?! Бях си много по-добре преди това! Що за картинка съм сега!…”

Чичето си останало да седи в прахта (защото нямало къде другаде да седи) с въпросите, тъгата и яда. Но не станало да се опита да отвори вратата. Тя се издигала над него по-здрава отвсякога. Или може би не? Може би през цялото време е била само парче кора?

Чичето решило повече да не се тормози с тези въпроси. Боляла го главата, чувствало се зле заради всичките питанки… Затова чичето мъдро останало в прахта да чака някого, който да почука на вратата му, че да се отвори.

И то чакало, и чакало, и чакало, без да разбере, че всъщност дървото му се намирало в центъра на големия град; че много хора го подминават всеки ден, и без да се досети, че този някой от изречението „някой да почука на вратата, че да се отвори” можел да бъде и самият той. Не. То си чакало…

Понякога на някой случаен човек му се приисква да почука на някое случайно дърво и отваря вратата на някое случайно мрънкащо чиче, но не успява да го освободи от апартаментчето му, защото как да освободиш някого, който не иска да бъде освобождаван? И понеже тази мисъл стана твърде сложна, ние също като чичето отказваме да мислим по въпроса.

Боряна Димитрова Димитрова, 15 години,

10з клас в 4 ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри”

И скоро щеше да има Бу-у-у-м!

16 September 2014 г.

В едно необикновено градче живееха две момичета, Божидара и Гергана.Те бяха близначки и за това много си приличаха.Тези две прекрасни момичета обожаваха животните, това си личеше от  домашните им  любимци, който бяха много и разнообразни. От шарени папагали, които бяха получили за четвъртия си рожден ден, до коте, костенурки, зайчета, рибки, морско свинче и куп други. Но те още нямаха кучето, което така силно желаеха. Момичетата едва измолиха родителите си за кученце. Ето че настъпи мигът да го вземат. Гергана и Божидара бяха много нетърпеливи, щастливи и развълнувани.След дълъг път те пристигнаха  в града, където живееше то, кученцето с големи черни очи и влажно носле. Сега ги деляха само два километра  до мечтата им.Не след дълго пристигнаха на улицата, на която живееше то.

-Лаф,лаф,лаф-преди още да са слезли от колата, те чуха пискливо лаене ,което ги ориентира до местоположението на косматата топка.

Затичаха се към блока, с изкачването на стълбите лаят се засилваше все повече. Вратата се отвори и куп малки сладки топчета ги заобиколиха. Едно по-дундесто кученце още не бе стигнало до тях. Момичетата разбраха, че това е заради размерите му, то беше двойно по- голямо от братчетата и сестричките си.Те си избраха точно това. Веднага се сетиха за неговото име, Рая. То беше рай за тях. В игри, забавления, разходки времето измина и Рая порасна.Тя беше много привързана към момичетата, както и те към нея. От  размер колкото юмрук, кучето вече стигаше почти до коленете им.
Рая стана на една година.Пак беше време за ваксини, времето, което момичетата не харесваха. Баща им беше на работа, а майка им не харесваше лекари, сигурно се страхуваше от тях. Гергана и Божидара трябваше да заведат техния домашен любимец на годишна ваксина. Отидоха във ветеринарната клиника. Посрещна ги младо момче, което те не познаваха.Притеснени за кученцето си, не обърнаха внимание на непознатия. Гери и Дари знаеха, че обикновено ваксините бие доктор Николов, който сега отсъстваше. Появи се друг лекар.Изглеждаше малко странен.Представи им се като доктор Парцалевич. Не бяха чували това име досега. Зад дебелите стъкла на очилата му се подаваха две сини очи, които оглеждаха Рая с любопитство. Скоро момичетата узнаха, че вместо болезнената ваксина, докторът щеше да даде на кучето им хапче. Божидара и Гергана се съгласиха, защото знаеха, че Рая не я беше страх от хапчета, тя се страхуваше от ваксините. Същото момче, което ги посрещна, донесе хапчето, скоро близначките разбраха, че това е чиракът на доктора. Младото момче  се казваше Павел. Чиракът даде хапчето на кучето, но то не искаше да го изяде. Едва когато момичетата взеха хапчето и го дадоха на уплашеното животно, то го изяде. След секунди Рая почна да расте. Момичетата се зачудиха какво става. Доктор Парцалевич им каза, че хапчето е било експериментално. Божидара и Гергана се притесниха за кучето си, тогава лекарят им каза, че ще расте и расте без спирка. До преди пет минути Рая едва стигаше коляното, а сега беше по-висока от тях. Скоро сградата се срути. Всичко потъна в дим. След като димът се разсея, близначките видяха, че Парцалевич го няма. Гергана, Божидара и Павел  веднага се обадиха на доктор Николов  и го повикаха. Отзивчивият човек  дойде. Докато те му разказваха какво е станало, домашният им любимец ставаше все по-голям и по-голям, растеше все по-бързо и по-бързо. Докторът каза, че има ваксина, която може да спре растежа на кучето. Рая вече беше голяма колкото континента Европа. Ваксината трябваше да се бие на гърба на Рая.
Сега доктор Николов, Павел и двете уплашени собственички на растящото животно трябваше да се изкачат на гърба му. Вече доста хора осъзнаваха бедата. С помощта на хеликоптер те се качиха. Но трябваше да се пренесе и голяма доза от тази ваксина, нямаше доза за малко куче да подейства на този гигант. Още два хеликоптера донесоха достатъчното количество от нужното вещество. След като лекарят би ваксината, Рая спря да расте, но с това бедата не беше приключила, тя вече беше колкото континентите Азия и Европа взети заедно. Учените съобщиха, че ако не се вземат мерки, Земята ще се раздели на две и животът няма да просъществува още дълго. Хората бяха в паника.
Докторът пита чирака дали знае какво е имало в хапчето, Павел  каза, че помни. Момчето съобщи информацията. Лекарят възкликна радостно, че може да забъркат хапче, което да смали ръста на кучето до нормалния. Състави списък на нужните вещества. Сега беше нужно да  намерят съставките, но в списъка имаше и такива, които бяха много редки. Ето и списъка : миризма от Рафлезия(хищно растение със силна миризма), Дяволско цвете, Мукуана(растение) и бодил от Ехидна(вид таралеж характерен само за Австралия).
Не след дълго учените разбраха, че след 72 часа,3 дни, Земята ще се раздели на две. С настъпилата паника намирането на съставките  щеше да е по-трудно.

-Божидара, ще отидеш ли за първата съставка?-попита я доктор Николов.

-Да, ще отида- каза момичето.

-Аз ще отида за бодил от Ехидна.Учила съм за тях по Биология.- каза Гери.

-Добре момичета, аз ще отида за Дяволско цвете. Докторе, за теб остана да донесеш Мукуана.-рече Павел.

-Съгласен съм  – каза докторът, като кимна с глава.

Божидара знаеше как изглежда Рафлезията.Тя беше седми клас и беше изучавала това цвете по Биология. Знаеше къде се намира и веднага потегли. Беше обед. След като момичето стигна до екваториалните гори на Югоизточна Азия, мястото, където расте това хищно цвете, тя навлезе дълбоко в джунглата. Ето че вече се смрачаваше и тя трябваше да пренощува тук. Имаше още само два дни да намери хищника.На другата сутрин тя стана рано, за да може да занесе важната съставка в срока, който и бе поставен. Заскита из джунглата, влизаше все по-навътре и по-навътре, а това място беше огромно. Още от начало тя беше предвидила опасността  и бе измислила план как после да се измъкне. Той беше много сложен и умен. Не след дълго тя усети миризма, която идваше от Рафлезия. Видя, че на 50 метра от нея стой едно голямо цвете.

-Оооо….!! – извика тя радостно и се затича към него.

Сега трябваше само да вземе миризма, но  това нямаше да е лесно.

-Сетих се!!!-възкликна развълнувано Божидара след дълго мислене.

Тя се наведе внимателно над хищника, все пак беше опасен. Момичето бързо извади едно шише. Размаха го няколко пъти и в него влезе част от миризмата. Неината мисия беше изпълнена и щастлива тя се запъти към доктора.

Гергана пътува дълго и най-сетне пристигна в Австралия. Това място беше красиво и пълно с интересни неща. Момичето се луташе из селищата и разпитваше къде може да намери това невероятно животно Ехидна. Всички бяха изпаднали в ужас и тя не можа да намери нужната информация. Вече се смрачи и Гергана направи лагер. Легна рано, защото знаеше, че утре я чака труден ден, за който ще ‘и трябва наистина много енергия. Стана сутрин. Тя имаше само още два дни за да намери необходимото.

-Какво!!!-извика тя и се ухили.

Момичето видя цяло семейство Ехидни, което се беше приютило в шапката ‘и вечерта. За късмет на всички Гергана бе имала таралеж и знаеше как да примами бодливите животни. Тя извади плодове от раницата си и ги остави, скри се и зачака. Но  не след дълго Ехидните започнаха да се приближават. Тя изчисли, че с тези темпове на движене на ехидните след две минути ще може да откъсне един бодил.

-Добре, че съм добра по Математика.-си нашепна леко тя.

Бодилът вече бе взет. Момичето искаше да остане, за да разучи малко, но сега имаше по-важна цел -да спаси света.Тя тръгна.

Намирането на дяволско цвете се падна на Павел. Момчето много харесваше ботаника и знаеше всичко за това цвете. Дълго го търси и когато най-накрая го намери, изникна  проблем. Чиракът знаеше, че това цвете е  застрашено от изчесване.
-Не мога да го откъсна!- възкликна Павел
Момчето се почуди. Сети се, че ако вземе семе може да посади цвете, така нямаше да навреди.
-Няма как да порасне толкова бързо! -каза си момчето с тъга.
Но като чирак на доктор Парцалевич, той беше виждал толкова много чудни отвари, хапчета, смеси, че без проблем можеше да забърка отвара за бързо развитие. Взе семе и отиде до най-близката лаборатория. Там с много труд след седем-осем часа успя да направи отварата.
– Еврика! -извика чиракът и вдигна отварат
Момчето поля семето. Беше напрегнат миг.
– Дали отварата ще подейства? – мислеше си момчето .
Изведнъж семето почна да расте, след десет минути се разви колкото бе нужно. Момчето, радостно, се запъти към доктор Николов.

Във същото време лекарят търсеше Мукуана. С трудна мисия се бе нагърбил. Докторът знаеше, че мукуаната расте в Индия, Африка и Карибите. Най- близо до местоположението му се намираха карибските острови, но стигането му до там щеше да е доста трудно  във време като това, хората бяха изпаднали в паника. Докторът търсеше превоз до там, но не намери  хора, които искат да го заведат . Най- сетне се появи човек. Този младеж беше доста особен. Човекът го закара и най-учудващото беше, че му обясни от къде да намери Мукуана.

– Откъде знае, че търся Мукуана, та аз дори не споменах това ??- зачуди се доктор Николов

Но сега не беше времето за това, защото на Земята не и оставаше още много време. Лекарят послуша инструкциите на чудатия човек. Не след дълго попадна на Мукуана. Откъсна я и се запъти  към дома.

-Но кой ще ме закара обратно ?? – каза си той

Скоро се сложи край на тревогите му, защото същият човек се появи и предложи да го закара. Доктор Николов се зачуди дали това е съвпадение или не.. ? Влезе в колата и не след дълго се прибра със съставката.

Сред развалините от  ветеринарната клиника намери всички. Те вече се бяха върнали. Оставаха само още около 12 часа. Как за толкова малко време можеше да се забърка отвара, та и дружината да я даде на Рая.

– Трудно, но осъществимо !- казаха всички и се приготвиха за работа.

Чиракът и докторът започнаха да забъркват отварата. Близначките пък успокояваха гигантското животно. Бяха минали около шест часа. С много усилия и взаимна работа лекът  бе готов. Отдъхнаха си. Но това не беше края, трябваше Рая да я изпие.

– Но как, но как ??- говореше си Божидара, въртейки се в кръг.

Ала Гергана  знаеше как. Тя предложи да полеят отварата върху месно изделие. Момичето познаваше добре Рая, знаеше, че не би отказала да похапне. Е така и направиха. Върху купчина от пуйки  поляха отварата. Рая усети миризмата на печени пуйки и изяде огромната купчина . Чакаха, чакаха тридесет минути, нямаше промяна. Момичетата се притесниха. По изчисленията на доктор Николов трябваше вече кучето да е почнало да се смалява. Вече им оставаха само пет часа.

-Защо ?? чудеше се лекарят.

Изневиделица се появи доктор Парцалевич.

-Той даде хапчето на Рая. Може да знае  защо лекарството ви не действа. – казаха притеснените собственички.

– Но как може да е той ?? – чудеше се докторът.

За негово учудване това бе човекът, който го закара до Карибските острови. Николов не бе казвал на останалите  какво му се беше случило. Сега им разказа. Всички разбраха, че Парцалевич иска да помогне и  че случилото се е било инцидент. Дружината разказа на новодошлия какво има в отварата. Парцалевич съобщи на Гери, Дари, Павел и Николов, че са пропуснали само една съставка.

-Каква е ?- попита нетърпеливо Павел.

Тогава докторът откъсна косъм от косата си и го подаде с думите: „Ето това е последната съставка” Всички гледаха много учудено. Сега оставаха само три часа, за да се забърка нова отвара.

-Нямаме време, нека да сложим тази съставка към забърканото от нас лекарство. Май ще стане – каза Павел.

Всички се съгласиха.

-Някой взе ли още епруветки с лекарството? – попита доктор Николов

-Да ! Аз взех още една за резерва. -отговори Божидара. Тя винаги бе подготвена.

-Добре нека да прибавим последната съставка. Каза Павел, бързайки.

След като я добавиха и разбъркваха петнадесет минути, отварата бе готова.

Но сега нямаха месо, на което да я сложат, за да я консумира  Рая. Щеше да бъде изпитана вярата на нарасналото животно в неговите собственички. Близначките влязоха в устата на Рая. Изсипаха отварата и излязоха. Колкото и да беше неприятна отварата, кучето държеше устата си отворена, за да могат да излязат момичетата. Докато Гергана и Божидара бяха в устата на домашния си любимец, Павел бе повикал хеликоптери, с които да се върнат момичетата отново на земята. Ето че те отидоха при дружината и всички започнаха да се надяват отварата да подейства. Почакаха малко …  Рая започна да се смалява. След като кучето вече не беше опасно,  репортерите нападнаха с неприятните си въпроси Парцалевич. Тогава дружината се притече на помощ и заедно разказаха какво се беше случило. Всички бяха много щастливи, че опасността бе избегната. Бяха връчени медали за храброст на Павел, Божидара, Гергана, Доктор Николов и Парцалевич. Всички бяха доволни и щастливи.

Божидара  Павлова  Николова  – 14 г.

Гр. Смолян

VІІІ клас ГПЧЕ „Иван Вазов”

Айфон и стържещ от глад стомах

19 September 2012 г.

Георги Ставрев

Имам айфон. Последен модел. Основание в училище всички да се пукат от завист. Виждали са вече у мен суперджади. Скъсват се от яд и заради колата, която ме стоварва и прибира от училище в къща, която прилича не само външно, но и отвътре на футуристичен палат. Момичетата ми се лепят – за тях съм възможност. Търсят ме за гадже и за плащане на сметки. Излиза им се. Искат да видят света. Надявам се не моя – уверявам всички – той не е привлекателен…

На тринадесет години съм. Някои момичета са ми интересни, но не чак толкова, колкото този айфон. Бързо го проучих. Нямам указание на хартийка. Впрочем досега не съм чел никакви наръчници за уреди и машини вкъщи. Справям си се просто така. Станах почти хакер. Разбивам пароли, влизам в чужди пощи, подслушвам, наблюдавам, имам информация, която обикновено струва пари. Дори много пари. Дава възможности. Носи ползи.

Следят и мен. Знам го със сигурност и съм наясно, че животът ми зависи и от невидимите очи. Но сега имам айфон. Крия се под завивката, за да го допроуча. Сам съм в стаята. Рядко се случва. Наоколо ми всичко е супер яко. Лампите са италиански, осветлението по стените е пълзящо и с разни диоди, така че при движение се осветява мястото, където вървя.

Телевизорът е последен модел. Обзавеждането е по поръчка. В училище се справям отлично. Минавам всички зубрачи. Обикновено са ми нужни не повече от два часа за училищна подготовка – уроци, домашни, упражнения, плюс два чужди езика с онлайн преподаватели. Разполагам с богата виртуална и книжна библиотека, така че не е необходимо да излизам навън, освен за работа.

Откакто съм тук, съм наясно, че луксът не следва да се крепи на мързел. Даваш, и тогава получаваш. Често обаче даването се случва да е тройно, а получаването – нищожно. За натрупването на дивиденти е необходимо упорство.

Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. От днес е мой. Утре се надявам да го занеса в училище. Ще се изфукам и … няма да го имам за дълго.

Боже! Сам съм. Имам айфон за една нощ (надявам се и за един ден още). Щастлив съм. Богат съм.

Богат съм, но стомахът ми стърже от глад. Днес не донесох нищо вкъщи. Наказаха ме да не вечерям. Гладен съм. Ужасно гладен, но имам айфон. Откраднах го следобед пред хотела. Беше на някакъв глупак, на който колата отказа. Взе ме за интелигент – говорихме си на немски и английски. Докато се суетеше, просто се раздели с джаджата си, а аз – с него. Прости се и с малко пари, но те отидоха за спрейове за раната ми на крака и хапчета, за да не загнои. Взех си от най-скъпите и надеждните. Бях на лекар в частна клиника. Биха ми инжекция. Не знаех, че подобно нещо може да отнесе 200 лева. Останаха още малко пари и ги напъхах в тайник на ботуша си. Трябва да дам утре айфона на тартора, за да ям. В междучасията няма да мога да си купя нищо от лавката. Три деца сме в училище и се портим взаимно. Момчешка ни работа. Шофьор ни взема и връща вкъщи. Не се знае дали късметът ще ми се усмихне утре отново.

Гладен съм. Ужасно гладен и дори айфонът не ми носи удоволствието, което очаквах. Чак ме боли. Зависим съм от работата си. Крада.

Не съм циганче. Просто мама умря. Баща ми с новата (поредна) жена ме прибра. Няколко пъти му се опълчвах. Той ме наби и аз избягах от вкъщи. Три дни се крих. Откри ме една изрусена, стройна жена. Приличаше на мама. Мислих, че е като нея добра.

Доведе ме тук. Четири месеца ме обучаваха да крада. Хранеха ме. Винаги съм бил отличник и с това се справих добре. Нямах друг избор. Просто нямах. Иначе нямаше храна, удоволствия, екстри. В началото се съпротивлявах, но гладът е най-добрия  приятел на рибите и учител по мълчание.

Провъзгласиха ме за златна кокошка и това ми увеличи привилегиите. Тук живеем седем момчета, като три от нас учат в моето училище. Двама сме в един клас. Вземат ни и ни връщат с джипове. Шофьорите са точни като швейцарски часовници, а сърцата им – надупчени като швейцарско сирене.

Циганските тартори отдавна не бият децата-крадци, нито им режат пръстите, за да пипат по-изкусно. Това вече са митове. Наказват ги с глад, а гладът е по-силен от боя, студа, мъглата и болката. Освен това, ако не ти дават дрога, но от това съм виждал, че големите стават зависими и се влачат, тресат. Но тях не ги водят тук. Ние сме като голямо семейство. Всички сме роднини на документи. Казвам се Ангел вече, имам такова излъчване, но само за който не се е опарил от дяволското ми.

Дали съм забравил мама ли?

Не, не съм!

Просто съм гладен. Боря се за себе си и за нея. Все някога ще събера повече пари. Ще си купя билет от морето до София и ще отида на гроба й. Сигурно трудно ще го позная. Минаха вече две години. Тревата може да ме е стигнала на ръст. Надявам се да изтърпя още пет години, за да стана пълнолетен. Да избягам и се предам на полицаите. Иначе бъдещето ми ще е в приют – там гладуват, бият ги и насилват. А тук имам всичко. Единственото ми задължение е да крада и да донасям. Луксозни условия, топлина, море, джипове, частни виртуални уроци по всичко. Добра подготовка. Перфектност отвсякъде. Защо ми е да скитам по улиците и приспивам по гари?

Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. Само до утре. Като глада надявам се.