Конкурс

Без път

15 September 2015 г.

А сега накъде? Този въпрос не даваше мира на Мира от много време. Знаеше, че ще може да остане в дома за деца, лишени от родителски грижи, докато завърши училище. А после? Брат й Мишо излезе миналата година и почти не го беше виждала оттогава. Веднъж се появи с нови дрешки и насинено око и повече не се беше вясвал. Чуваше го от време навреме, но така и не можа да разбере с какво точно се занимава и къде се подвизава. За разлика от много други деца от дома, Мира се опитваше да бъде добра ученичка. Стараеше се, въпреки че й беше мого трудно. Бяха се озовали там с брат й преди много години, след ужасната катастрофа, която отне родителите им и целия им свят. Тя беше по-малка, но бдеше като орлица над батко си. Ако не беше нейната настойчивост и неговата братска обич, може би той въобще нямаше да може да завърши училище и кой знае откога щеше да е попаднал в полицейските регистри.

Но ето че след като излезе от дома, вече не беше под нейните грижи. Искаше му се да има живота, който имат другите младежи, но никой не го беше научил как да го постигне. Знаеше, че хората ходят на работа, но как се намира първа работа без никакъв опит…, без никаква подкрепа…, без никакъв съвет? Познаваше момчетата от близката автомивка и се пробва при тях. Работата беше тежка, а парите за нищо не стигаха…. Но там се запозна с интресни за него „играчи“. Те идваха с бързи коли, лъскави дрешки, и готини момичета… Искаше и той! Сприятели се с тях и бързо влезе в техния свят. Отначало го гризеше нещо отвътре. Ясно осъзнаваше, че не е редно да се влиза в чужди домове и да се отмъква каквото намери. Успокояваше се с това, че го играе само отцепка и лично той не си цапа ръцете. Доволен беше от това, което му подхвърляха като „заработено“. От време навреме ставаха и инциденти, особено като навлезат в територията на друга бригада, но това не го плашеше. Шефът беше поставил за цел да се разшири периметъра, а това не ставаше с преговори и добра воля. Авантюризмът му допадаше и той навлизаше все по-надълбоко в играта. Мислеше и за сестра си, кроеше планове… Знаеше, че това няма да й хареса, но не виждаше нищо друго. Знаеше какво става с другите момичета от дома… улицата ги чакаше… Тук с него беше опасно, но нямаше да се превърне в парцал. Той нямаше да го позволи! Ако тя си намереше друг начин за оцеляване, нямаше да й се бърка. Щеше да я остави да сама да реши, но това едва ли щеше да се случи.

Мишо не знаеше много за живота й през последната година. Не знаеше, че се беше записала на курс по фризьорство и че с присъщата й упоритост и старание изучаваше занята и беше най-добрата в курса. Не знаше нищо за нейните мечти и страхове. Не знаеше и колко красива е станала, въпреки че се досещаше…. Но знаше, че момиче в екипа ще е много полезно. Не буди подозрение, предизвиква умиление…. а може и да разпалва страсти. Той искаше да минат на по-високо ниво. Това с разбиването на апартаменти, отцепки и т.н. беше рисково. Всичко щеше да е много по-лесно, ако имат една примамка, чрез която да „превземат крепостта отвътре“. Трябваше само да я навие да се включи. Останалите от групата нямаха нищо против да пробват.

Дойде да я види на бала. Въпреки че й е брат, не можа да скрие, че ченето му увисна при вида й. Безкрайни крака, талия като на оса, напращели гърди, руси букли и изумрудено зелени очи… Просто съкровище! Само този невинен поглед много го смущаваше… Трябваше на всяка цена да я убеди!!! Ще използва всички средства, но трябваше да я има в бандата!

Поздрави я за успешното завършване /знаеше колко държи тя на това/, подари й огромен букет с цветя. Остана с нея на импровизирания купон. Какъв купон можеше да е това – с възпитателите от дома? Забавляваха се, говориха си… Тя му разказа за плановете си за фризьорството. Той се престори, че се радва и я подкрепя. Държеше се така, както трябва да се държи един по-голям и зрял брат. Тя беше щастлива. Обеща й на другия ден да дойде отново и да й помогне с каквото е необходимо.

На следващия ден дойде рано и започна със спектакъла, който й беше подготвил. Влетя силно разтреперан, охкащ, пъшкащ и започна:

Не, не, не! Това не е истина! Не е възможно да ми се случва такова нещо!

Тя подскочи разтревожено:

Защо?! Какво става?!

Като идвах насам точно на пешеходната пътека един „Баварец“ излетя от нищото и въпреки че наби спирачки, ме метна на предния капак! От удара му се счупи стъклото, а с някакво некоординирано движение удари и мантинелата.

Мира вече цялата трепереше. Нали точно пътен инцидент беше отнел родителите им! Не може! Не можеше това да е истина!!! Какво е това е проклятие?!? Започна да го прегръща и да благодари на Бог, че Мишо е жив и здрав, а той не спираше да се вайка:

Не знам сега как ще се оправям! Баровеца в Бавареца се оказа тежка мутра и ми наложи глоба 5000 лв. за счупеното стъкло и огъната ламарина! Кажи ми как ще се оправям? Каза, че ако до 3 дни не му дам парите ще довърши започнатото от колата и ще ме намерят в някоя канавка с натрошени крака и ръце!!!

Мира беше на път да колабира и почти истерично изпищя:

Веднага в полицията!

Мишо я спря с отработен жест:

Абсурд! Предупреди ме да не си го и помислям, защото щял веднага да разбере и тогава неговите хора направо щели да ме разфасоват и пръснат в различни части по Витоша. Нямам никакъв избор, освен да намеря отнякъде парите и да му ги дам. Бъбрек ли ще продавам, какво ще правя не знам, но до три дни трябва да му дам 5000 лв. Дойдох просто да те видя, защото ти си ми най-милото, единствено важно същество в живота, а се страхувам, че може друга среща да нямаме…. Отивам да се видя с приятели на един приятел, евентуално ако могат да помогнат с нещо….

Мира се давеше в сълзи и викаше след него:

Бате, моля те, искам да ти помогна! Моля те! Само ми кажи как! На всичко съм готова!

И…иии хоп! Капанът щракна! Мишо се успокояваше, че тя никога няма да разбере, че това е постановка от негова страна. Достатъчно беше веднъж да започнат и тя сама щеше да се убеди, че не е нищо страшно и опасно. Успокояваше се, че го прави „за нейно добро“. Той щеше много внимателно да подбира „жертвите“.

Откакто я видя в каква шеметна мацка се е превърнала, схемата за работа веднага му се появи. Ще влизат в бар или клуб поотделно, той ще стои наблизо, за да може да реагира, ако някой се опита да я притеснява грубо, тя ще си стои на бара сама с питие, а шараните сами ще се закачат. Беше се научил да познава хората от пръв поглед. По тези места беше пълно с всякакви типове. Идеални за целта бяха корумпираните чиновници. Личаха си отдалеч – мазни скучни типове, които се наливат с уиски, а очите им шарят и търсят да намерят момиче за вечерта. Точно такъв тип ще се мисли за много „вървежен“, когато тя се съгласи да си тръгне с него. Ще отидат в дома му, тя ще поиска да изпият по чашка, ще му сложи тайно три таблетки приспивателно в питието и докато се усети, ще е заспал непробудно. Тогава трябва Мира само да отвори вратата, а той и приятелчетата му спокойно да изнесат всичко. После мръсникът нека се пробва да вика полиция и да се обяснява как се е случило. Не може! Защото тези типове кътат в скринове и дюшеци всичко, което не могат да покажат в данъчната си декларация.

Мишо се върна при сестра си след мнимия разговор с „прителите на един приятел“ и продължи с театъра:

Знаех си, че има и добри хора. Готови са да ми помогнат, но и те искат в замяна помощ от нас….

Само ми кажи, бате, как! Ще ходя да чистя къщи, да гледам стари хора, колкото години е необходимо, за да им се издължим!

Неее, Мира, много по-тежко е…. – и й обясни повърхностно за какво става въпрос. Не навлезе в подробности, защото беше важно да я спечели за каузата, а знаеше, че тя ще е твърдо против.

След много сълзи тя се съгласи. Той я убеди, че всичко ще приключи бързо и това е единственият начин да бъде спасен.

И се започна…. първа вечер, успешен удар… Тя плаче, той я успокоява и бързо изчезва да празнува с приятели… Тя остава с болката и сълзите… На следващя ден се опитва да приспи тъжните й мисли я с нови дънки, я с някоя джаджа… Но това лекарство не беше за нея. Още повече я тровеше… Ден след ден, вечер след вечер… едно и също… Мира усети капана, дълбоко впит в плътта й, чак до сърцето… Искаше й се да вярва на Мишо, но не можеше да затвори очи пред реалността. Осъзнаваше ясно, че са нагазили дълбоко в покварата и не виждаше изход…

Една вечер, когато реализираха поредния удар, точно когато момчетата от бандата изнасяха ценностите от дома на благоденстващ чиновник, чуха рязка команда: „Полиция! Горе ръцете!“ Сърцето й скочи в гърлото.

„Приятелите“ на Мишо се разбягаха в различни посоки. Изведнъж изчезнаха, все едно никога не са били там. Хванаха Мира и брат й. След първоначалния шок Мира изпита силно облекчение. Учуди се сама на себе си… Тя… тя се радваше! Да! Това беше изходът!

Последваха едно след друго арест, процес, строгият глас на съдията: „Признава за виновен!“.

А тя не спираше да мечтае! Така Мишо ще има на разположение пет години в затвора да размисли, да съжалява, да се покайва… А тя – тя щеше да продължава да бди със сестринската си обич над него, да бъде при него във всеки възможен миг, да го чака… и да търси път…

Поощрителна награда от журито

Георги Димитров Нейков, 15 г., гр. София,

ПЪРВА АНГЛИЙСКА ЕЗИКОВА ГИМНАЗИЯ – 9 д клас

КЪДЕ ОТИВА ВРЕМЕТО?

15 September 2015 г.

Господин Професорът беше велик учен. Нобелов лауреат по физика, разбулил едни от най-големите тайни за човечеството. Пространство, материя и антиматерия бяха детски игри за него. Благодарение на откритията му светът се беше придвижил с хиляди години напред. Оставаше му само още едно нещо да довърши и можеше да стане пълен господар на съдбите на хората. Работеше върху проект за контрол на времето, но нещо все не се получаваше. А усещаше, че собственото му време изтича, и никое от неговите открития не можеше да му помогне, нито откритията на другите учени. Опитваше с всички познати и непознати методи, работеше неуморно, но и времето неуморно летеше.

Един ден се загледа ядосано през прозореца и с ужас осъзна, че докато той всячески се мъчеше да подчини времето, то други просто го пилеят безцелно. Замисли се кои са най-големите прахосници на време и установи, че това са децата! Стоеше и смяташе със своите формули: 8 часа учат, 8 часа спят, а останалите 8 часа какво правят?! Прахосват ги!!! Захвана се с изчисления: 7 милиарда население на света, от които 2 милиарда са деца. Всяко от тези деца пропилява по 8 часа на ден, което означава, че само за един ден се губят 16 милиарда часа!!! Не! Това беше недопустимо!!! Трябваше да спре това разхищение! И хвана отново големите формули… Така…. На децата не са им нужни тези 8 часа от денонощието, които пропиляват. А на него не му достига времето, за да довърши проекта, чрез който човека ще стане господар на вечността. Това щеше да е най-великото откритие! Нямаше да има неразгадани тайни от минали епохи. Нямаше да има неизвестно бъдеще. Пътуването във времето щеше да е като разходка. Искаш да опиташ омлет от яйца на птеродактил и хоп, връщаш се 800 милиона години назад в периода креда, грабваш на бързо едно яйце /без да те види майката птеродактилка/ и имаш омлет за седмица напред. Любопитно ти е какви ще са задачите на теста по математика другата седмица и хоп! – отскачаш набързо до следващия петък и шестицата ти е в кърпа вързана.

Но…времето безмилостно летеше, експериментите не даваха резултат, Професорът се изнервяше, а децата прахосваха по 16 милиарда часа на ден.

Тогава Професорът реши да сложи ред в тази несправедливост. Всяко дете щеше да даде своите 8 излишни часа от денонощието на Учените, на които не стигаше времето да си направят откритията. Така децата щяха да имат денонощие от 16 часа – толкова, колкото им е необходимо. Тъкмо щяха по-бързо да пораснат и да станат полезни хора. Какво толкова има да се мотаят в детството? Успя дори да убеди родителите, че това е за доброто на децата и за благото на цялото човечество.

Разбира се, децата бяха категорично против и излъчиха група за преговори. Професорът не желаеше да ги приеме, а искаше направо да премине към отнемане на часовете им. След дълги увещания и застъпничество от други, не толкова крайни Учени той се съгласи.

Децата започнаха:

Многоуважаеми господин Професор, искаме да Ви предложим да изиграем една игра. Ако Вие ни победите – вземете ни „излишнто време“, но ако ние победим – ще ни оставите намира завинаги и ще се преселите в епохата на Динозаврите!

Професорът се замисли: „Каквато и да е играта им, ще ги победя във всичко! АЗ владея пространството, аз владея материята и антиматерията, на път съм да подчиня и времето, та тези ли сополанковци ще ми се перчат с някакви си игри?!“ И без колебание отговори:

Съгласен съм!

Едно от децата извади стара, опърпана топка и каза:

Ще играем на „Пиян морков“. Правилата са следните…

Професорът го прекъсна, отначало малко сърдито… после не толкова… Него ли щяха да учат на правилата на „Пиян морков“??? Колко я беше играл тази игра… Колко беше подскачал под топката, когато по-големите си я подаваха… А колко беше разигравал по-малките, които искаха да играят с тях… Кога беше това? Все едно, се е случило с друг човек, в друг живот… Той ли беше онова дете с рошава коса и прашни дрехи, което гонеше топката? Имаше ли нещо общо между детето и Нобеловия лауреат? Какво беше направило времето с него? Ето, пак това време… То пречеше за всичко… Но как му стана мило, като си спомни онези времена… Безгрижни…Безцелни… С пропиляното време след топката… Замисли се отново. Очевидно това не му беше попречило да стане велик учен и Нобелов лауреат. Защо трябваше да лишава децата от ТЯХНОТО ВРЕМЕ ЗА ДЕТСТВО? Та то беше най-важното! И осъзна, че когато неговото време свърши, тогава ще започне времето на някой друг, и друг ще продължи неговото дело. Ако и на него не му стигне времето – ще дойде след него друг … и така до безкрай.

Тогава хвана топката и я хвърли високо към едно от децата и започна най-щурата игра, играна някога. Хвърляха, хващаха, падаха, ставаха. А Професорът – най-много от всички. Неусетно минаха 8 часа. Това за него бяха най-ценните 8 часа! Тези, които го върнаха в детството… Тези, които му върнаха най-милите спомени…

Събра децата край себе си и им каза:

Днес вие ми подарихте най-хубавите 8 часа и ми дадохте много ценен урок! Еднакво важно е времето за детство, времето за учение и времето за работа! Вървете си със зраве, а който от вас иска е добре дошъл в моята лаборатория да споделя с него моето знание!

Димитър Димитров Нейков 12 г., 6 клас, “ЧСОУ Българско школо”

Школа за творческо мислене и писане

Знанието вбесява

15 September 2015 г.

Тъмно е. Нищо не виждам в тази дупка. Нищо не чувствам. Нищо не чувам. Но проплаквам, защото боли. В мен също бе тъмно, като в рог както се казва. Но поех и проплаках.

Да напълниш дробовете си с въздух за пръв път боли. Да напълниш себе си с истина също.

Истината е, че болката е метафорична след първото проплакване. Все по-рядко ще те боли от въздуха. Дори напротив. Зимата въздухът е един свеж и съживяващ, а дробовете бързат да се напълнят с него. Със себе си обаче никой не бърза да се напълни. Загубили сме се между тъмнината и зимата и се лутаме слепешката, като си повтаряме колко е светло. Видим ли светлина обаче, писваме вампирски.

Ярката светлина гори очите свикнали с мрак. Ярките прозрения горят душите свикнали със сивота.

Четем книги, гледаме филми, слушаме музика. Я да ви видя колко сте образовани. Кой прочете най-много книги от първото си проплакване до днешния чуден ден? Браво.

Интелигенция сме се събрали. А филмите? Какви филми гледахте? Прозряхте ли универсалната, световна истина? Или истината за любовта? Музиката ви променя ли ви? С уникалността си?

Жалко. Колко жалко е цялото това събрание. Всички станахте ”различни” и ”индивидуални”. Мъдреците на бедната българска, че направо световна нация.

Тия дето тичат по площадите на протестите и вият като вълци, докато някой умен, успял човек, го тачат в другите страни. Или на спокойна семейна вечеря вкъщи. Поздравяват го искрено, но не много силно, да не чуят съседите, че викаме. Не е прилично да се вика и да ни слуша целият блок.

Тия дето викат, че младите били мързеливи, невъзпитани, глупави. Но кой е възпитавал младите? Според чии избори живеят младите? И колко млади познавате, че изразявате такова тежко мнение? А подходът ви… как се отразява на младите? Омразна дума. Младите. А вътре сухи и сиви, като прогнили плодове, търкалящи се в тревата.

Тия дето си палят свещите и си казват молитвите всеки ден и всяка вечер. Тия същите дето ритат бездомните животни по улиците и ги тровят, защото хапят. Дето ритат и чашката на бездомника на площада, защото: ”К’во ми се врат само в краката тия.” Тия дето са много праведни и разсъдливи, тия дето не се шегуват с нищо, защото е богохулство и срамота, тия дето крещят на децата си, тия дето уважават Бога, тия дето са горчиви и черни отвътре, но нали ако се държим така сякаш наистина в нас има вяра, ще идем в рая. Само дето ми иде да повърна от прекомерна религия и нито капчица вяра и ми иде да ви изкрещя, че сте едни миризливи ла…

Няма. Щото няма да ида в Рая, нали. И Ботев, и Левски ще ме осъдят уж тежко, ако ме чуели. Съмнявам се обаче. Да дойдат да ви видят какви сте ми праведни. Сами ще си теглят ножа или и те ще забегнат в чужбина, опитвайки се да оправят работата от там. Или ще говорят и пишат, като… Ама то така оправия няма съвсем. С разговор? Не. ”Пръчките и камъните, ще счупят костите ми…”, а ние на обидите сме свикнали.

Тъжно ми е хора. Колко тъжно е да гледам и да виждам. Как ми се иска понякога да си се бях родила тъпа. Ама не ми се смейте, наистина ви говоря. Тъпа и сляпа. Да си

ходя след стадото, да кимам с глава и да ме галят по нея: ”Браво, браво!”

Но аз съм себе си. Нито повече, нито по-малко. И виждам, и чувам, и знам.

И в болка се открих, наистина. Не съм я усетила такава внезапна и остра, но сега я усещам. Като гледам и виждам. Като слушам и чувам.

Жалки сме. Говорим едно, правим друго. Вярваме в неща, дето само отблъскват различното, ама иначе са прекрасни и просветени. Вярваме в неща, дето са ни оправили едно време, ама кой да се сети, че това ”едно време” си остава в миналото. Иновация? Моля ви се. За какво ни е? Как го казваше другарят Цончев във ”Вчера”?

”Какво става тука бе? Ако се научи от министерството знаете ли какво ще стане? Всички ще ви изключат. До един! Я отстъпи! Какво е това бе? Бийтълс! Ще ви дам аз на вас едни Бийтълси! Какви са тия маймунски танци? Не ви ли е срам? Ако искате забавата да продължи – валс! Я извъртете един валс бе, покажете, че сте млади хора бе, (…)

А как са се смели нашите, че и техните. И аз още се смея, само като си го представя. Не е смешно обаче… Все заплахи, все поучения, все някой е по-умен и по-препатил. Взе да ми писва малко обаче.

То за това всички се юрнахме да бъдем различни и както ви плюх, сега ви поздравявам. Идеята обаче е да се харесвате на себе си, а не на другите. Да откриете себе си заради вас самите, а не за да задоволите извратените ментални нужди на някое лудо приятелче в училище. Или на цялата тълпа.

Ние за това май трябваше да говорим? За откриването на себе си? Е не мога за четвърти път да пиша по тая тема. Само едно ще кажа: Страхливо започваме живота си, Иване!

Как обичам да го цитирам тоя човек. Страхливо започваме. Свършим ли го с гордо вдигната глава обаче, тогава ето ни и нас.

Ния Петрова, 19 г.

Училище и клас: 12 “ж” клас

Гимназия с Преподаване на Чужди Езици,

ГПЧЕ, гр.Плевен

Миграции

15 September 2015 г.

Говорим си за бъдещето с приятелите от софийската гимназия.

Ти къде искаш да учиш, когато завършим средното? – питаме се един друг.

Англия, САЩ, Франция, Германия.

Белгия, Холандия…

Във випуска ни няма нито едно дете, което мисли да продължи образованието си в България.

След 10 години повечето от нас ще сме някъде другаде.

Там другаде сигурно ще се родят и нашите деца.

По улиците на България ще има все по-малко малки човечета. В детските градини няма да се чака за място. През пролетта няма да има опашки от родители, които правят списъци, за да запишат децата си в елитни училища.

Няма да има пакости в квартала.

Ще бъде тихо. Каква радост за съседката от долния етаж!

От 2000 година до сега в България са закрити над 2000 училища. През последните 25 години у нас са построени само десетина нови училищни сгради. В 394 от училищата ни днес има по-малко от 100 ученици, а в 443 – броят на децата е под 200. (По новинарските емисии)

Ти къде искаш да учиш?- питам ромчетата от градчето на баба.

Не искам да уча – отговарят.

А какво ще правиш?

Искам да живея в София.

Защо в София?

Там е купон и има храна.

Това казват малките роми.

След 10 години повечето от тях сигурно ще живеят в София.

Дали децата им ще запълнят детските градини? А училищата?

Би било добре. Няма нищо по-тъжно от празни детски градини и училища.

Празните детски градини и училища са като празни гнезда.

И хората сме като птиците. Поемаме по различни миграционни пътища, за да търсим сигурност и храна. Символът на 21 век е човекът, изоставил своя дом, в името на по-добро бъдеще. (По „Нешънъл Джиографик”)

Защо не искаш да продължиш образованието си в България? – задълбаваме темата с приятелите от софийската гимназия.

Защо, след като всички признаваме, че да си тийнейджър в България е прекрасно – тук си свободен, за разлика от други страни, където си зависим от колата на родителите. Там не можеш просто така да излезеш на улицата и да се видиш с познати.

Защото на възрастните в България е много трудно. Да отглеждаш деца в България е мъка.

За да си подредя правилно живота.

Защото така правят всички.

И родителите ми искат това.

Мигриращите птици са изключително съсредоточени по време на прелета. Те не се поддават на изкушения и преодоляват трудности, които при други обстоятелства биха ги обезсърчили. Птицата полярна рибарка например, по пътя си от Огнена земя към Аляска подминава вкусната херинга, която й подхвърлят от туристическо корабче в залива Монтерей. Полярната рибарка не допуска да й отвлекат вниманието, тя е проникната от инстинктивния порив към голямата цел. Точно в този момент тя иска само да лети. За да стигне до някой чакълест бряг в Арктика, където се събират множества полярни рибарки в търсене на подходящо място и условия за създаване и отглеждане на ново поколение. (По „Нешънъл Джиографик”)

Ти къде искаш да остарееш? – питам портиера в училището ни.

Аз вече съм остарял – отговаря.

Сериозно питам.

Къде искам да прекарам последната част от живота си? – коригира въпроса ми. – На село, откъдето съм дошъл и където прекарвах летата на моята младост.

След 10 години и възрастните хора в София ще бъдат по-малко.

В неделя сутрин във входовете няма да ухае на баничка и кекс.

Няма да се чуват през стените хлиповете на героините от турските сериали.

Цветята в градинките между блоковете ще увехнат.

Ще си отидат пеперудите.

През последното десетилетие се наблюдава драстично намаление на популацията на уникалната пеперуда Монарх. Пеперудите Монарх са известни с ежегодната си миграция от Мексико до Канада. Започват живота си в Мексико, след което мигрират до Канада – за лятната ваканция, и после отново се връщат в Мексико. Поради кратката продължителност на живота им, по време на миграционните обиколки, се сменят три или четири поколения. И всяко от тях инстинктивно поема по Пътя, изминат от неговите предци. (По „Анимъл Планет”)

Какво искате да правите през последната част от живота си?

Това искам да попитам някой политик.

Но не питам.

Предусещам отговора.

Политикът ще иска да си е политик. Да си стои в парламента или в министерския съвет.

След 10 години в София ще има главно политици. Ще си управляват и ще се забавляват.

Ще правят пакости.

Но кого ще управляват?

Българите в България изчезват като пеперудата Монарх. В 164 населени места в България вече няма нито един жител, според данни на Националния статистически институт. Най-голям брой обезлюдени населени места има в Габрово, Велико Търново и Кърджали. Според Световната банка населението на България след 20 г. ще е около 6 млн. и 400 хил. Представителите на българския етнос у нас ще бъдат 3,1 млн., ромите ще са 1,8 млн., турците ще си останат около 800 хил., колкото са и сега, останалите ще са представители на други етноси. (По новинарските емисии)

Но има и оптимистичен вариант. Говорим си с приятелите за това.

Дори да се изучим навън, ще се върнем в България.

Като щъркелите, които винаги се връщат в гнездата след края на зимата.

Ще променим България.

И ще родим децата си тук.

Като щъркелите.

По улиците на България ще има много палави малки човечета. Ще има нови детски градини и майките няма да чакат за място. През пролетта няма да има опашки от родители, които правят списъци, за да запишат децата си в елитни училища. Защото всички училища ще бъдат елитни.

Катерина – Адел Джоуид

Ученичка в 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин”, София

Преди употреба прочетете инструкциите

15 September 2015 г.

Очите му шареха по опаковката, докато не намериха написания с малки букви текст: „Използвайте количество колкото грахово зърно. При приемане на флуиди от други източници, консултирайте се с вашия лекар или зъболекар. Вижте датата на производство на опаковката” Това го озадачи. Понесъл пастата за зъби в една ръка, а четката в другата, той влезе в кухнята, отвори наследения от предишния наемател пожълтял хладилник, който не изхвърли по единствената причина, че не можеше да си позволи свой (пък и този си беше съвсем наред), и извади пакет замразен грах, за да прецени колко е голямо едно зърно. Тук обаче срещна неподозирани препятствия – оказа се, че на пакета пише „да се размрази, преди да се сготви” и нито дума за стоматологично приложение. Понеже трябваше да тръгва за работа, изостави дилемата за по-късно и мина да си купи дъвка от будката до блока.

Работеше като продавач-консултант в един местен супермаркет, но, за разлика от други хора на тази позиция, работата му го правеше щастлив. Не се случваше често клиент да поиска информация, но през останалото време кротко си подреждаше стоките и четеше указанията за използване и съхранение с искрен интерес.

В крайна сметка след около месец можеше да каже как да употребиш правилно почти всеки продукт в магазина. По-късно пък разви ненавист към стоките без инструкции и спря да ги ползва. Изненадващото беше, че развиваше тази своя обсесия тихо, с необичайна ненатрапчивост. Всъщност дори не я осъзнаваше, не я приемаше като такава.

Щом работната му смяна свърши, той се запъти към вкъщи – път, прекалено дълъг, за да се прибере веднага без да се умори, и твърде къс, за да се качи на тролей или такси. Сети се обаче, че вкъщи го чакат пастата за зъби и грахът и, ужасен от бедствието, което те създаваха в главата му, малък епицентър на земетресение, реши, че ще се разходи. Отиде до разнебитената спирка и зачака. Беше лято и още не се беше стъмнило. Почака още около дванайсет минути и тогава пристигна полупразният тролейбус. Качи се, без да пропуска стъпала, плати за билетче, продупчи го и си седна. Не възнамеряваше да пътува към никое конкретно място, доставяше му удоволствие да се вози. Хора се качваха и слизаха със своите проблеми, разговори и шум, но той не чуваше нищо. Беше щастлив. Така неусетно стигна последната спирка, а след това и гаража. В тролея бяха останали само той и един кротък старец, който изглежда спеше. Обикновено шофьорът проверяваше има ли останали пътници, но този говореше по телефона. Той се заслуша.

Скоро обаче това му стана безинтересно и просто зачака да го видят и да го помолят да слезе. За негово учудване това не стана. Задържайки телефона си между рамото и ухото си, шофьорът заключи и си тръгна. Старецът похъркваше с бледа усмивка.

В този момент той изпита див страх, съчетан с еуфория. Почувства се съвсем сам на света и закопня за светлия си и топъл апартамент, но и усети, че може да прави каквото иска. Стана плахо, почти треперейки, без да знае защо, и се промъкна до шофьорската кабинка. Беше отключено. Окрилен и ужасен, той влезе вътре, а после избяга, все едно седалката пареше. Изтича на пръсти до стола си и седна, опасявайки се, че някой го е видял.

Понякога е нужен само един процеп, за да се отприщи язовир, а сега неговата душа се пропукваше с неимоверна скорост. Беше спазвал правилата толкова дълго, по свое желание. Тази вечер можеше да избяга дори и от себе си.

Старецът се размърда на мястото си, все едно нещо го тревожеше в съня му.

В този момент чу звук отвън. Не заплашителен или нещо подобно. Просто звук. Бог знае защо, това го вцепени до мозъка на костите му. Стените на тролея изтъняваха пред очите му, а прозорците сякаш станаха по-чупливи. Досега не се бе сетил, че отвън се случва нещо, не, много неща. Дори когато се поуспокои, не можа да събере кураж да помръдне и остана на мястото си неподвижен, решен, че ако се помести дори малко, целият свят ще се срине. Стоеше загледан напред и полагаше усилия да не мисли за нищо. Накрая се предаде и заспа.

Дълго време след това се опитваше да си спомни какво е сънувал, но така и не се сети.

Когато се събуди, претъпканият тролей криволечеше из центъра, а старецът, с когото имаше чувството, че се е сближил, нищо, че не бяха разменили и една дума, тъкмо слизаше. След кратък размисъл и той слезе на следващата спирка.

Повървя малко, после се обърна, сетил се, че си е забравил името. Сви рамене и продължи към вкъщи.

Автор: Анна Бодакова, 12 г.

Училище: 42 СОУ „Хаджи Димитър”

Играещият човек или Homo Ludens

16 September 2014 г.

„…Кърви пак раната. Играя под звездите. Горчи отново ролята, горчи….

Отровата от Жулиета ненапита в центъра на сцената блести.
От стъпките ми музика извира. В душата ми се гонят студ и зной.
Безкрайната соната музицирам. Мълчи дъждът - безименен герой.
Замесвам хляб с душицата си свита. И вместо сол добавям тъмна нощ.
И в образа на лейди Макбет скрита ръката ми замахва с кървав нож.
През мен прораства корен от коприва. С перо на бухал бъркам във нощта...
В окото на безкрая се откривам. Офелия във бяло - пак скърбя...
Умирам жадно. С вятъра се гоня. Костюмът театрално ми виси.
Поредна роля. И последна роля. Житейска драма някаква върви...
Реве тълпата. Свит поклон отправям. От сцената помахвам със ръка.
Като невинна дева се изправям, обсипана любовно със цветя.
В гримьорната привела ситно плещи одежди царствени събличам аз.
Безропотно угасвам всички свещи. Такси поръчвам във незнаен час....
...за хладната си, мъничка квартира, където Жулиета не върви.
И лейди Макбет никога не се прибира. Офелия? Отдавна там не спи...
Във пустата и оглушала къща, която ме посреща във нощта,
в житейската си роля се завръщам безкрайно уморена и сама..."

PrincessИзповед на една актриса

Преди години майка ми написа това стихотворение. Тогава, опитвайки се да вникна в смисъла му, я бях запитал какво означава житейска роля и това, някой да я играе? Логично отговорът, който получих, бе, че все още съм малък, за да разбера, но някой ден, непременно сам, ще стигна до истината.

Когато седнах да поразмишлявам над темата за играещия човек или Homo Ludens, неминуемо се сетих за онзи наш разговор. Защото от висотата на ненавършените ми все още 15 години донякъде и сам бях успял да намеря отговора на въпроса си – животът е низ от моменти, сцена, на която ние, обикновените хора, играем поредица от роли. Животът ни е предопределен от самото начало и колкото и да се опитваме да го променим, всеки миг в него се подчинява на строги правила, а сред тях ни е поверена главната роля – на играещия  човек. И ако играта в детството ни е била само начин да общуваме с другите, пораствайки и изграждайки се като характери, тя е загубила очарованието си от първичното общуване и се е превърнала в начин да изразим себе си пред другите, да се покажем или скрием от тях в безкрайния театър на живота.

Как започва всичко? Раждаш се – завесата се вдига. Излизаш под прожекторите. Нататък е лесно – монолог, театрален костюм, осветление, подбрани жестове, маска. Всичко е налице. Дори и суфльорът Живот е на линия, поправя те, когато сгрешиш или се изгубиш сред репликите. Аплодисменти или освирквания – колелото на собствената ти игра се върти в безкраен ритъм до логичния ти край някой ден. Безкрайна пиеса и главен герой – ти, човекът играещ…

Запитвали ли сте се някога колко често ви се е налагало да се вмъквате под маската му и да играете роли в живота си? И какви роли сте играли – положителни, отрицателни, пасивен наблюдател или самите себе си? Защо сте го правили?

„Целият свят е сцена и ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли”, е заключил Шекспир мъдро. Със сигурност един път поне ще се замислим над думите му, а направим ли го, ще осъзнаем и правотата им. Играем, правим го непрекъснато или се учим да го правим – между събуждането и заспиването, между срещите с хора, работата в офиса, прегръдките с любим човек. Играем на приятели, врагове, родители, служители, улегнали или недотам улегнали възрастни. Играем. Мислите ни постепенно се превръщат в отиграна река, усмивките – в стандартна радост, думите, поведението ни – в заучени житейски роли, от които все по – трудно успяваме да се измъкнем и за минута. Диалози, монолози, трагедии, комедии, трагикокомедии, драми… Опитът ни на играчи постепенно нараства, бройката роли набъбва заплашително и изпълва до предел сивото ни ежедневие. „Сценичното облекло” неусетно става втората ни кожа, гримът попива в лицата, а маската се превръща в неотменна част от АЗ – а ни. Докато в един момент усетим, че сме се изгубили в безкрайността на многобройните изиграни роли и сме се превърнали от хора в Homo Ludens – маскирани кукли, играчи в безкрайния спектакъл, наречен „Живот”.

В днешно време играта се е превърнала в средството да не бъдем самите себе си, да се представяме пред света така, както той очаква от нас. И дотолкова сме се вживели в безкрайната поредица житейски роли, които играем, че сме забравили да бъдем себе си, или пък се боим  да бъдем. Затова и с всеки изминал ден маските ни стават по – многобройни, театралните ни костюми по – шарени, а усмивките ни – застинали. Макар че в живота ни не всичко е като в холивудски филми. Нерядко положителният герой умира, отритнат от всички. Ромео вместо влюбен младеж се оказва отчаян наркоман. Потънал в облаците дим на кварталната кръчма, след няколко питиета Хамлет продължава да се пита объркан да бъде или не. Ричард ІІІ вече „убива” интелигентно, използвайки компютъра в офиса си вместо меч, а Д’Артанян отдавна е забравил значението на думите – „всички за един, един за всички”, затиснат под тежестта на обикновените битовизми… Роли, роли, роли, които играем или животът ни принуждава да играем, превръщайки ни незабележимо от Homo Sapiens в Homo Ludens, играещи хора.

Потънали в поредната игра, нямаме време да се запитаме дали сме Homo Ludens, защото животът ни кара да играем роли, или точно защото ги играем, сме такива, каквито сме? И доколко имаме смелост да спрем да играем, лукса да бъдем самите себе си – без маска и грим, без удобните паравани пред нас, без аплодисментите на околните или вещите напътствия на невидимия режисьор – Живот? Доколко може да си позволим да напълним живота си с истински моменти, истински усмивки, истински случвания и безкрайният театър – без антракт и финал, в който сме потопени от раждането си, да спре да съществува за нас?

В житейското училище всеки ден ни учат на много неща -математика, физика, история, езици, екзотични предмети, но трудно някой се хваща да ни научи да бъдем себе си. В житейското училище предметът „АЗ” липсва от учебните програми, обучението по него е трудно, а пътят, който трябва да извървим до заветното дипломиране по дисциплината е трънлив и неравен, с много пропадания, малко върхове и в пъти повече трудности. А дали да тръгнем точно по този път или да се примирим с ролята си на Homo Ludens – играещ човек, зависи единствено и от само от нас…

Владимир Господинов Господинов

Американски колеж в София, 8 клас

Изгубено поколение

16 September 2014 г.

Не минава ден, без да чуя фразата „Вашето поколение не чете.” Понякога идва сама, понякога подплатена с едно здраво – „Само сте на телефоните си” или „не чете истинска литература”. И аз се опитвам, плахо да защитя честта на моето поколение – четем разбира се! Какво друго си мислят, че правим на пустите телефони? Фейсбук, Скайп, Вайбър – тези са между-другото, а  и не е ли и това вид четене – получаваш съобщение, изчиташ го, пишеш отговор, приятелите ти го изчитат. Не е ли това ценно? Но, ако говорим за четенето на истинска литература… Това е друго. Какво, питам аз, е истинска литература? Кой решава? Ако е книга, значи е литература. Има си и жанр – епос, драма и така нататък.

Най-често, в тази истинска литература не влизат онлайн книгите. Ако го четеш от екран, не се брои, изобщо как смееш да се правиш на читател? Държал ли си оригиналния препис на Историята Славянобългарска, та разправяш на всички, че си я чел? С тези хора, не мога да се разбера, не мога и да ги разбера. Те са като древните гърци, осъдили появата на писмеността, зашото тя прави знанието по-достъпно сред народа, понеже вече всеки ще може да прочете великите мисли на философите. И тези хора, сега, в двадест и първи век, които се възмущават, че младите хора си купуват електронни четци, или е-книги, които да четат от телефоните си, сякаш имат нещо против това литературата да е по-достъпна, по-лесна за намиране, по удобна за консумиране.

Когато нямах телефон, мъкнех си книгите с мен, за да чета в автобуса и на училище. Хари Потър, книга шеста, с твърди корици и аз съм се сбутала между бабите в рейса с нея, и се опитвам да се държа и да си обръщам страниците. Сега, вадя си машинката, с една ръка се държа, с другата си плъзгам екрана надолу и само трябва да се пазя от осъдителните погледи на бабите, защото съм поредния член на поколението си, загубил живота си пред екран. Да, обаче пълно издание на Граф Монте Кристо на български няма по книжарниците. Ученическо – ако искаш. Два тома в петдесет страници си е оферта и кой не чете истинска литература сега?

Но да кажем, не знаят какво чета, сърдитите възрастни. Да кажем, не чета задължителанта литература за училище. Чета книга пета от една фентъзи поредица, която също не издават в България. И това не истинска литература, дори да я чета на хартиена книга. По-добре изобщо да не чета, отколкото да се занимавам с такива истории. Вампирски романси, магии, дистопии, от които главните герои се спасяват и водят бунт… От всичката литература, това а най-неистинската.

Жанрове като фентъзи, градско фентъзи, южна готика, стиймпънк, сай-фай, не са реални жанрове. И авторите им не са истински писатели. Вината в нашия Джон Грийн и романси за тийнейджъри от по стотина страници. Книги без истинска ценност. Всички пропищяват, че поколението ни не чете, а зачетем ли се в нещо, критиката го смазва като повърхностно и бесмислено, размазва и нас като безпътни, лишени от ценности.

Летните списъци със задължителна литература за ценни. „Граф Монте Кристо” в ученическо издание, „Великият Гетсби”, Хемингуей.  В тях няма по-малко насилие и секс, и измами, и драма. Но те са „истинските”. Защо? Великите книги са започнали като оплювани подлистници по евтини вестници, като беззначителни, безмислени знаци, че читателите им са ограничени личности. Аз пак се чудя, каква е марката на истинската литература и откривам единствения отговор, който ми се струва логичен. Едни стотина години отгоре върху дата от първото издание.

Мери Шели е написала романа си на шега и започнала изцяло нов жанр, който сега вдъхновява толково много филми, сериали, други творци. Джоан Роулинг е  вдъхновила цяло едно поколение. Награди, първи места в класициите, тиражи – тези неща не са от значение, защото това не е истнска литература. И си мисля как няма и няма начин да се докажеш, ако си млад и четеш. Обвиняват те, че нищо не разбираш, ако си хванал, да речем, Ницше, или, че само се правиш, че ти харесва „Под Игото” (а ако не ти харесва, значи не си го разбрал), а ако четеш неутвърдени (с други думи модерни) автори, не е истинска литература.

И ти си вадиш телефона и правиш гневен статус във Фейсбук, а бабите те гледат осъдително, защо не извадиш една книга, а?

Теодора Георгиева Николова, 17 години

Училище: Американски колеж в София
Клас: 11 (завършен)

Крилете на ангела

16 September 2014 г.

Това е една история за мечтите, надеждите, целите, успехите и грешките на един ангел. Това е моята история. Аз бях едно дете, чиито мечти се разбиха, дете, което съдбата повали на земята, но с времето то успя да се изправи на краката си. Наричайте ме ангел – не защото нямам име, а защото такава съдба имат и други деца.

Като всяко едно дете, аз обичам да мечтая. Мечтите са нещото, което никой не може да ни отнеме, но може да ни попречи да го постигнем. Мечтите са един океан – неизбродим, чийто край не стигаме, защото всяка мечта се заменя с нова – по-съкровена и по-голяма. Моята мечта, когато бях на 14 години беше да ме приемат в езикова гимназия. Кандидатствах с профил английски и немски. Очаквах с голямо нетърпение резултатите. И ето, че най-накрая обявиха класирането. Бях приета – трета по успех.

Започна учебната година. Не беше толкова лесно, колкото си представях, но полагах всички усилия да се справя. Намерих много нови приятели, с които се забавлявах и учех. Всичко беше идеално до края на първия учебен срок, до деня в който разбрах, че всичко ще се промени. Пред мен възникна неочаквано проблем, проблемът с появилия се диабет, който посрещнах като неканен гост. Какви чувства предизвика у мен съобщението, че имам диабет? Чувство на тъга, готовност да заплача, яд, ярост, гняв. Всички тези емоции бушуваха в мен. Бях като вулкан, който всеки един момент може да изригне. Приеха ме в интензивното отделение за няколко дни. Бях на системи, с решетки на прозорците и без право на посещения дори и от семейството ми. Стаята, в която се намирах, беше като ад за мен. Тези дни бяха най-ужасните в живота ми. Бях безкрайно уплашена от промяната, налагаща „боцкания”, променено хранене, често посещение при лекаря, изпитвах обида, че природата е избрала точно мен да подложи на това изпитание. Като звяр в клетка, аз плашех всички, които всъщност се опитваха да ми помогнат. Не исках да разговарям с приятелите си и родителите си. Казах им, че ги мразя, обвинявах ги за случилото се, обвинявах дори и себе си. Не можех да се позная. Все едно не можех да поема контрол над мислите и действията си.

Реших да се върна в старото си училище. Направих го, въпреки съветите на приятелите си. Скоро след постъпката ми, разбрах, че съм сгрешила, но нямаше път назад. Имах два избора. Единият беше да остана затворена в себе си, изолирайки се от света и близките си, да стоя само на място и да се самосъжалявам. А другият – да продължа напред, крачка по крачка, да приема случилото се. Избрах второто – да изхвърля неприятните мисли от съзнанието си и да продължа да мечтая, да превърна лечението в стил на поведение. Почвата на диабета остави нещо като „белег от рана” в моите спомени. Сега, когато приех това, което се е случило, раната заздравява. Когато погледна белега се сещам, че той съществува, но в по-голямата част от времето го забравям. Животът не е както преди, но въпреки променените условия, той все още може да е интересен и щастлив.

Животът с диабет е като управление на кораб в безкраен и развълнуван океан. Мъдрият капитан се снабдява не само с храна и гориво за предстоящото пътуване. Той обикновено подробно разглежда целия маршрут, прави справки за вероятните плитчини и подводни скали, за да ги избегне. Подбира си екип от добронамерени и самоотвержени моряци – родители, приятели, лекари, които да му помагат в трудното пътешествие, които ще му осигурят гръб и надеждна помощ. Разбрах, че отговорността за вълнуващото и трудно пътешествие на живота е моя. Диабетът няма да попречи на осъществяването ми като личност, на удоволствието от истинския живот, на професионалната ми реализация и на личното ми щастие.

Моите криле бяха отрязани, но те пораснаха отново и вече съм свободна, мога отново да полетя нагоре към върха. Да, остана ми белег от раната, но не съжалявам. Този белег ми припомня времето, когато станах силна. Вече вярвам, че болката може само да кали човека.

Симона Георгиева Георгиева,

ученичка от СОУ “Пейо Кр. Яворов”, гр. Стралджа, обл. Ямбол, 17г.

Когато бях ангел в отбора на Господ

16 September 2014 г.

Господ е много умен, значи е евреин. Къщата му е без стъкла, как да му ги счупи човек?

Мориц Йомтов

http://mormarevibrothers.com/testimonials/letter2/#more-160

Стоя на небето – ангел, благочестив на вид, но нежелан винаги, с бяла кожа (почти до прозрачност), без крила, но с торба дяволизми в джобовете. Ни Икар, ни синът му, глупак божий. Ни Настрадин Ходжа, подпрял ограда, ни Малък Петър – вожд на бедните дяволчета. Ни Ян Бибиян, ни ортакът му Фют или някой друг смотаняк на хартия. Ни облак от памук, ни дъжд отгоре или снежна къделя. Ни плетиво на котка или заспиваща баба с шишове за кавга и заплаха на непослушни внучета и чужди съседски деца, при следобедно придремване между два и четири.

Все пак капя. Почти като вода, почти като гной от рана, която плаче в бяло и воюва с нечие тяло. Мятам крака в приятно удобство, в добро разположение на духа и тялото (макар и не безплътно) и….. се строполявам отгоре.

А бях добре уж с равновесието. Сгафвам яко. Хващат ме за ухото и ме водят при дядо ми. Той е бял като Господ. Приведен, с едри вежди, под които гледа много укорно. И по мен бяло – на ленти, на точки, на гьолове, попили в дрехите.

Вече съм хванат. Разпънат на кръст – но не съм Христос. Иначе и той като Господ бил евреин. Мамка му, какво излиза, че антисимитите мразят тези двамата, на които останалите се кланят. Всъщност не го разбирам много. Но аз съм бял ангел без крила, дрехите ми – натопени в река от разтопени снежинки, гъсти и уханни на трева. Главата ми – наведена. Имитирам смиреност. Дяволът се прикрива зад мен. Прикляка, звери се между очертанията ми и сега разбирам колко е добре да нямаш сянка, иначе ще го спипат като мен за опашката. Ще му счупят кокалите … Ох, пак забравям, че той няма кости. Нещо като безгръбначно е, като пушек, като изкривена линия в детска тетрадка. Да му мисли моята гърбина.

Не ми се доплаква още. Чакам си момента внимателно.
–  Защо си изсипал млякото на Пелиновеца – питат ме – обаче аз мълча. И пак ме питат. И пак мълча. Що да им отговарям, като не са почнали да ме бият още? А може и да ми се размине и този път, ако успея да стана пак ангел. Кацнал горе на дърво, бял от страх и от мляко, смирен, но губещ равновесие.

Не ми идва на ума история. Няма да мога да имитирам припадък, защото край мен – огромни магарешки тръни. Празен съм. Нищо не навестява главата ми в момента. Не изпитвам вина. Наведената ми чутора следи само ръката – дали ще тръгне към мен, за да тупна връз бодилите в жертвена и страдалческа поза.
Питат ме пак. Аз мълча. Приличам на партизанин на разпит (не че съм от това поколение, което знае какво е шумкарин, нито го е виждало, нито пък го интересува).
–  Ще отговориш веднага, или ще ти строша таблета и джаджите в чантата? – чувам тихо просъскване и пак надявам бялата кожа на ангел – божествено смирен, но актьорски изучен. Пак мълча. Вече не знам като какво или кого. И пак в главата ми нищо не идва за оправдание. Рамът ми е малък в следобедното слънцестоене.
–  Ами-иииии, исках да пия мляко, а той не ми даваше. – лъжа неалгелски аз. – и  не смея да вдигна глава, за да не ми проличи съвсем лъжотията отвътре.
–  Ние всички в рода сме наказани с млякото. Как така ти е хрумнало да го пиеш, като ще се разцвъкаш като пиле от дървото след час?

–  Ами – замрънквам отново – исках да стана овца – кротък и смирен, понеже ме хокате. Откакто съм дошъл само ям бой и реших, че със него ще мога.
–  Айде стига ме хлъзга – вика дядо и обяснява на баба лошотията ми отдалече, като ме води за ухото по целия път. И той е с бяла коса. Приведен с дълга свличаща се дреха и малко прилича на Господ, ама изобщо не е в тази поза с ухото ми.
Всички мъже в рода ми сме с малабсорбция и не пием мляко, освен ако чак, когато остареем като Господ. Тогава болестта някъде изчезва и се размива из облаците. Но отвътре ме яде яд. Оная гадина Пехлл…. ми спука топката, щото му фраснах прозореца, а после снимах жена му, докато се дупи да буха килима си и я качих в Начална страница на YouTubeYouTube.

Станах ангел, после смирена овца на приказки, ама не си смирих дявола в мен. Обаче сега ме е яд ужасно много и ще счупя от гнева си на Господ прозореца. Поглеждам нагоре и… Мамка му. Нямал хитрия му евреин. Ще стана антисимит вече заради липсата на отмъщение. Какво да му счупя? Облаците ми приличат на захарни памуци. Дъждовете на Белобрадия ще ми измият ангелското, та чак ще ми лъсне чернотията отвътре. Нямам решение. Мълча като партизанин на разпит. Кипя отвътре.
Имам чувството, че чак остарявам и хващам каймак в съприкосновение с въздуха. Уж съм Ангел, от отбора на Господ съм. А тренерът ме предаде и на всичкото отгоре се оказа евреин. Не стига това, но освен малабсорция, ми овеси и звезда преди няколко дни. Празнувах Бар Мицва официално – сега вече в града ме знаят. Мамка ти, тренер. Ще си сменям отбора! А за антисемит явно не ставам. Може обаче антиантисемит да се пробвам. Това ще е ново учение. Направо нов Христос ще съм. Айде стига с тези ангели. Всички прозорци долу с прашката и после Беж, Лиске да бягаме. Да живеят фабриките за ПВС дограма.

Договорих процента с тях тази вечер. Хубаво нещо е малабсорцията – не пиеш мляко и не можеш да станеш кротка овца…

Георги Ангелов Ставрев -15 г.
ОМГ „Акад Кирил Попов”- гр. Пловдив,


Малабсорбция – непоносимост към храни,определени съставки/глюкозо-галактозна малабсорбция – изявява се при консумация обикновено на прясно мляко, предизвиква леки болки и разстройство, при възрастните с времето се проявява по-слабо.

Галерията

16 September 2014 г.

Бях на старата галерия в Созопол. Много приятно място, точно над скалите. От тях ме делеше       само един парапет, на който всъщност седях. Седях и гледах морето. Пред мен се откриваше Новият град, който крайно ненавиждах. После беше Централният плаж. Този, на който всички заблудени туристи ходят. Единственото стойностно там беше „Джини”. С други думи, созополският рок бар. Там посрещах Джулая вече четвърта година.

Но днес не беше 30 срещу 1. Той мина преди седмица. Реших да го кръстя „Черния Джулай”, защото слънцето така и не се показа. А на връщане, изключително мотивиран от факта, че трябваше да вървя няколко километра до Смокиня, намерих едно доста тъмно камъче. Взех го и си казах :”Черния Джулай”. След което ме заваля дъжд, та се наложи да вися половин час под един чадър.

Всъщност днес беше един съвсем обикновен ден. Както почти всеки друг, сутринта се шибнах в морето, после ме мързеше. Занимавах се с разни други глупости. Привечер – тогава беше истината. Правех една кратка обиколка на Стария град, по малките улички. Интересно е каква маса народ се размята по главната улица, но на някоя, забутана  5 метра странично, почти нямаше жив човек. И по-добре, аман от селяци. И така до Галерията.

Днес същата процедура. Но при първия поглед към хоризонта, веднага забелязах нещо. Нещо доста необичайно за това място. Днес водите бяха спокойни.

Загледах се. За момент може би не успях да повярвам. Изключително красива. Само по долната част на банския. Тъй като съм голям почитател на женския бюст, веднага бях заинтригуван. И не само, де. Имаше татуировка  на дясното бедро. А също и на кръста. Онемях. Нищо друго не ми оставаше освен да се любувам на прекрасната гледка. Беше наистина забележително. И двете.

Печеше се по корем, бе закрила лицето си с потник. Лежа известно време. След което стана, бръкна в раницата си и извади пакет тютюн. Тя свиваше цигари. Какво съвпадение, аз също. Реших моментално да последвам примера й. Внимателно наблюдавах как пуши, обърната към морето. А аз изгарях. Изгарях като поредния фас в устата ми. Но беше хубаво. Сетих се, че трябва някак си да я заговоря. Долу в никакъв случай нямаше да слизам. Изведнъж идеята дойде. Ще й поискам цигара.

На връщане имаше два избора. Или да мине през паркинга, или през Галерията.

Тогава Бобката ми звънна.

-Какво става, брат?

-Ми нищо особено, вися тук на Галерията.

-Значи не си в София?

-Не, брат, из Созопол се подвизавам в момента.

-Жалко, щях да ти предложа да покараме кънки, щях да те вкарам за без пари на парзалката.

-Благодаря, но сега точно не мога. Смях.

-Ха – ха, ти какво правиш?

-Гледам една любов.

-Вярно ли? Ми тогава да не ти преча.

В този момент тя влезе в двора на галерията.

-Идва, брат, ще ти звънна после.

Дори не чух отговора му. Вече бях в джаза.

Приближаваше към мен. Сигурно съм зяпал като пълен идиот. Не знаех тя на къде гледа, защото носеше очила. Не исках този момент да свършва.

Докато се осъзная, вече ме беше подминала. Фак, трябваше да направя нещо. Рипнах като в народна песен и се затичах след нея. Беше на метри преди изхода.

-Извинявай, видях че си свиваш. Мога ли да те помоля за една.

Усмихна се.

-Да, разбира се.

Започна да рови в чантата си. Почувствах се леко неудобно.

-Благодаря ти много. – подадох една искрена усмивка и тръгнах. Хубаво ми беше.

Седнах на парапета, погледнах към безкрая на морето и свих една цигара. От моите си, разбира се.

Георги Александров – 17.