Тишината между ударите на сърцето
Беше утро като онези, които душата усеща повече от тялото – сребриста мъгла се носеше над полето, а въздухът беше така чист, сякаш светът току-що се бе родил. Стефан седеше на пейката пред старата къща, облечен в дебелия си пуловер, а до него – малкият му внук Елио, с очи, жадни за вселени.
– Дядо, какво значи мир? – попита Елио, докато гледаше как слънцето разгръща утрото със златни пръсти.
Стефан се усмихна. В тази усмивка имаше тъга, спомени и мъдрост.
– Мир, момчето ми, е тишината между ударите на сърцето, когато не трепери от страх, а тупти от надежда.
– Не разбирам… – прошепна Елио. – В училище казаха, че мир е, когато няма война.
– Те не лъжат – кимна Стефан. – Но казват само половината истина. Войната не е винаги с пушки. Понякога тя е в очите на майка ти, когато плаче без да знаеш защо. Или в гласа на баща ти, когато мълчи повече от нужното. Мирът е, когато човекът до теб може да бъде слаб, без да се страхува.
Елио замълча. Замисли се. После вдигна глава:
– А децата могат ли да носят мир?
– Понякога само те могат – отвърна Стефан, като погали русите му коси. – Зашото още не са се научили как да мразят. А понякога, за съжаление, светът ги научава.
Точно тогава по пътеката мина съседката – госпожа Елиза. Очите на Елиза бяха дълбоки като кладенци, пълни с дъжд.
– Добро утро, Елиза – поздрави Стефан. – Говорим си за мира.
– Ха! – възкликна тя, почти с насмешка. – Мир? Докато има хора, които се карат за хляб и любов, той ще бъде само дума по книгите!
– А може би точно затова трябва да говорим за него – възрази Елио с неочаквана сила.
– За да не бъде само дума.
Елиза се спря. Нейните очи омекнаха. В тях се разля тишина – не онзи мрак, който те кара да се чувстваш сам, а онази тишина, в която думите намират смисъл.
– Може би си прав, хлапе. Може би мирът започва от нас – прошепна тя. – Като да подадеш ръка, когато другият е паднал, дори и да не го харесваш.
Стефан се засмя.
– Значи все пак го разбираш, Елиза.
– Всеки го разбира – отвърна тя. – Просто някои се страхуват да го признаят.
Някъде в небето прелетя гълъб – бял като обещание, лек като прошка. И ако човек слушаше внимателно, щеше да чуе как светът за миг въздъхна…между ударите на сърцето.
Ивайла Драгиева, 14 г.
СУ „Васил Левски“
гр. Ардино
