Борко и червената книга
Януарският вятър свистеше около училище №23 като ядосан призрак. Ледените му пръсти се промъкваха през процепите на прозорците и караха децата да се свиват в якетата си. Беше голямото междучасие — любимото време за всички, освен за Борко. Докато останалите ученици се блъскаха около лавката и крещяха из коридорите, той искаше само тишина. Истинска, дълбока, плътна тишина.
С премръзнали ръце и вечно развързани връзки, Борко пое по дългия, студен коридор към библиотеката. Тя беше неговото скривалище, неговото пристанище в океана от шум. Борко отвори старата дървена врата, която изскърца като стара кост. Вътре беше топло, полутъмно и ухаеше на прах, мастило и стари истории.
— Здравей, Борко — поздрави тихо госпожа Тонева – библиотекарката с коса като сива вълна.
— Здравейте… може ли да остана малко?
— Разбира се. Само внимавай с книгите. Не всичко, което е написано, трябва да се чете.
Сърцето му трепна, но той кимна и се отправи към дъното на библиотеката, където прашни рафтове се извисяваха като забравени кули. Погледът му попадна на една особена лавица — по-тъмна, по-тиха, сякаш поглъщаше светлината. Борко протегна ръка към една стара енциклопедия, когато нещо щракна.
Рафтът бавно се отмести встрани, откривайки тесен проход, обвит в мрак и тайнственост.
— Страхотно… — прошепна Борко и направи крачка напред, въпреки ледения страх, който го полазваше по гърба.
Минаваше през тунел, чийто стени шепнеха — не слова, а сенки на думи. Светлина се мержелееше напред. Когато най-сетне излезе, очите му се разшириха от изумление.
Озова се в огромна зала — библиотека без край, с тавани, които се губеха в мъгла, и рафтове, които се движеха като живи. Книгите се отваряха сами, страниците им се разгръщаха във въздуха, от тях изскачаха образи — рицари, вълшебници, дракони, шпиони и феи, създадени от думи и мастило.
— Какво… къде съм? — издиша Борко.
— В Библиотечния свят — прозвуча глас зад него.
Обърна се рязко. Малко същество стоеше там — с тяло от сгънати листа, очи като увеличителни стъкла и глас като прошепнато заклинание.
— Аз съм Папирус. Това е свят само за истинските читатели. Но запомни едно: никога не пипай червената книга.
Борко кимна. Все още зашеметен, той се потопи в чудото на живите книги. Видя как Пипи Дългото чорапче лети на метла, как Анастасия се кара с Д’Артанян за честта, как Малкият принц разговаря със звезда.
Но нещо го влечеше към дъното на залата, където самотна на златен постамент, стоеше червената книга.
Кожената ѝ корица беше като засъхнала кръв. Златните букви пулсираха. Тя го гледаше — или поне така му се струваше.
— Не я пипай — изсъска Папирус. — Това е Книгата на Забранените Истории. Там са събрани разкази, които променят реалността. И ако я отвориш…
Борко стоеше пред червената книга, вълнението му растеше, а сърцето му биеше учестено. Папирус го наблюдаваше с тревога, но Борко не можеше да се откъсне от магнетичната ѝ привлекателност. В съзнанието му се въртяха образи на невероятни приключения и безброй истории.
“Какво ли има вътре?” — мислеше си той. Спомни си как другите деца разказваха за книги, които променят всичко. Мислите му бяха разединени, а любопитството го притискаше като тежък камък.
В един миг, когато Папирус се обърна, Борко не устоя на изкушението. Ръката му се изтегли сама към корицата, а сърцето му заби още по-силно. Страхът и вълнението се сляха в един момент на безпокойство.
“Не я пипай,” — повтори си той, но гласът на Папирус звучеше все по-далечен. Върху корицата златните букви сякаш му шептяха тайни, обещаващи чудеса.
И с един бърз жест, той я отвори.
Но думите му заглъхнаха в далечината. Борко не мислеше. Беше като омагьосан. Стъпките му сами го отведоха до книгата. Ръката му потрепери. Пръстите докоснаха корицата.
И всичко експлодира.
Свят от черен вятър и крещящи думи го погълна. Букви се въртяха около него като ураган. Книгите пищяха. Образите се разкъсваха. Рицарите падаха, магиите се разпадаха, страниците горяха.
— Ти я освободи! — изпищя Папирус. — Тя ще напише твоя край!
— Не! — извика Борко. — Сгреших!
С последни сили той затръшна червената книга. Тя изкрещя. Не с глас, а с ужас, който прониза въздуха. Всичко около него започна да се руши.
И тогава… тъмнината го погълна.
…
Събуди се по очи на пода в библиотеката. Беше сам. Дишаше тежко. Госпожа Тонева го гледаше слисано.
— Борко? Добре ли си?
Той се изправи. Погледна към рафта. Червената книга я нямаше.
Но няколко думи бяха изписани с мастило на ръката му:
“Историята никога не свършва. Само сменя страницата.”
Оттогава Борко често ходеше в библиотеката. Но никога повече не се приближаваше до онзи тъмен рафт.
И никога не забрави какво може да се случи, когато една история оживее… и те избере за герой.
Петромира Цонева, 13г.
СУ ,,Сава Доброплодни”
Шумен
