Братя Мормареви

Питаш ме коя съм …
Аз съм мечът на воина. Оръжието, което ранява и защитава. Блестя и отразявам светлината. Пробождам. Боля. Не прощавам на тези, които ми посегнат. Но браня обичното и скъпото ми. Не могат да ме носят всички, не всички знаят как да си служат с мен, не всички разбират моята същност. Твърде непонятен съм за младите, твърде тежък за старите, чужд съм за слабите и изнемощелите. Служа вярно на тези, които имат нужда от мен, на тези, на които мога да съм полезен. Но ръждясам ли, ставам безполезен. Безполезен става и воинът…
Аз съм и копието на един рицар-самотник. Не съществувам така, както си мислиш, не съм това, което виждаш. За теб може да съм само пръчка дърво. За него аз съм бляскаво островърхо копие. Аз се боря с великани. Аз съм копието на един мечтател. Аз съм негова защита, негово оръжие, негов довереник. И ще му служа докато не изгаснат мечтите. Докато още има луди. Докато още има великани. А когато се появят мелниците, ще си тръгна заедно с него…
Аз съм перото на писателя. Развеселявам, ужасявам, провокирам. Аз творя светове, аз правя магии. Мога да докосна душата ти и да те разплача. Мога и да превържа раните на кървящото ти сърце и да те излекувам. Верен съм само на писателя. С него съм докрай. В тихите нощи, когато думите бягат. В миговете на вдъхновение. Когато е възхваляван или когато е отритнат от всички, аз съм с него. Но ако той се отрече от мен, ако се отрече от думите на листа, то и двамата губим себе си…
Аз съм маската на актьора. Аз мога да бъда много различни фалшиви лица. Аз съм много истини, много лъжи. Мамя и хитрувам, причинявам болка и всявам смут. Обичам и обожествявам, галя и утешавам. Ще ви нараня и ще ви прегърна. Aз съм просто инструмент в ръцете на майстора. Моят майстор, единственият, който може да ми вдъхне живот. Живея за него и го пазя. Но откаже ли се от мен актьорът, загаснат ли светлините на сцената, аз ставам сив и ненужен предмет. Непотребен. Банален и делничен, досущ като него.
Аз съм един от бодлите на таралежа. Припари ли някой до притежателя ми, ще го нараня. Аз пазя моя любим приятел, пазя го с цената на живота си. С него съм до самия край. Умре ли той, умирам и аз. Без него нямам смисъл, както и той няма да бъде истински без мен.
Но рицарите не започват живота си с пътешествията, битки и мечове. Като малки играят с дървени пръчки. И мечтателите не виждат вълшебните светове, ако преди това не са имали досег с реалността. И писателят не хваща перото, ако не е опознал словата, които да изпише. И актьорът не застава на сцената с маска, ако не е разбрал какво лице трябва да покаже.
Не можеш да имаш бодли, ако нямаш нужда от тях. Затова таралежите се раждат без бодли. Раждат се малки, беззащитни и розови.
Но после виждат света.
И после – воините хващат меч, за да се защитават,  мечтателите поемат към вълшебни светове, за да не ги нарани действителността, писателите използват пера, за да запазят непокътнати съкровищата в душата си, актьорите изграждат стени от маски, за да не узнае никой какъв е истинският им лик.
И после, да, после, таралежите имат бодли.
Е, сега, знаеш коя съм. Аз съм…
Аз съм като теб.
Всички изграждаме стени и се крием зад тях. Надяваме брони, въоръжаваме се с копия, мечове и… бодли. Съграждаме търпеливо нашите защитни стени, които ни пазят от отровни стрели и ни предпазват от дълбоки рани. Малцина са тези, които допускаме да минат границата, които се радват на доверието ни. На тях им позволяваме да  погледнат през някой мъничък процеп. Но не и да минат.
Таралежът не може да махне бодлите си, нито пък ние можем да свалим изцяло нашите стени. Такива сме. Малко или много.
Такива сме. Таралежено-нежно бодливи.
Може би пропускаме възможности, губим шансове, не реализириме успехи, не осъществяваме мечти. Със самотата си плащаме за сигурността и защитата. Всичко си има цена – не можеш да погалиш таралеж без да те заболи, нали?
Но понякога го правим… и си струва. Понякога събираме смелост и протягаме ръка, готови да посрещнем болката, готови да понесем раните. И болката ни пробужда, пречиства, преражда!
Умореният воин ще прибере меча си в ножницата и ще се завърне от битките, макар и ранен, у дома. Духът на мечтателя ще заживее в хиляди други мечтатели и  те заедно ще победят великаните. Писателят ще развълнува още много читатели и няма да спре да твори. Актьорът ще изиграе мечтаните роли и накрая ще разкрие истинското си лице.
А аз…
Ще те допусна зад бариерите и стените, ще ти позволя да ме видиш, ще ти подам ръка и ти ще ме докоснеш.
А ти …
Ти не си дължен да живееш с остриета по тялото. Моля те, не наранявай никого с твоите бодли. Моля те не наранявай себе си. Не наранявай мен.
Донеси ми ябълка. Ще ти повярвам и ще те обикна.

Мирела Занева

Публикувано на 11 August 2009 г. в Есета.