Братя Мормареви

Автор: Дефне Мустафа Риза – 14 години.

“Ще намерите всичко на света, освен баща си и майка си.”

Българска поговорка

Един ден, когато бях на гости при баба и дядо, неволно станах свидетел на нещо, което като камък ми тежи на сърцето и което реших да опиша, за да стигне до повече хора и да трогна сърцата на тези, които вземат решенията за живота на възрастните хора.

Видях дядо да седи с химикал в ръка и лист пред себе си. Толкова се беше съсредоточил върху листа, че не ме виждаше. След като приключи с писането, остави химикала, бръкна в джоба и извади банкноти от по двайсет лева. Изброи няколко и ги остави настрани, взе химикала и сложи някаква отметка на написания лист. Остави пак химикала, изброи още няколко банкноти, сложи ги до другите и пак направи отметка на листа. Така още няколко пъти повтори това действие, докато в ръцете му вече нямаше никакви банкноти. Остана няколко секунди неподвижен, с поглед, вперен в купчината с банкнотите върху масата и с ръце, треперещи от старост. Вдигна поглед и се обърна към баба, която лежеше на дивана и гледаше телевизия. Опита се да каже нещо, но думите му заседнаха като буца на гърлото. Очите му се насълзиха и чак тогава успя да изрече с треперещ глас думите: „Ако платим всички разходи, не остават никакви пари, за да дадем на внучката. Децата ни купуват хранителни продукти, не можем да искаме да ни платят и разходите. Скапан живот!” Баба обърна погледа си към него и видях как сълзите й текнаха. Не исках да разберат, че съм ги чула и видяла, затова леко се отдалечих и с вик „бабо, дядо” тръгнах към стаята. Придвижвах се бавно към тях, за да могат да се съвземат и да изтрият сълзите от очите. Прегърнах ги и им казах колко много ги обичам. В джоба си имах 20 лева, мама държеше винаги да имам пари у себе си, тъй като казваше, че не се знае кога може да ми потрябват. Извадих ги и отвличайки  вниманието на баба и дядо, ги оставих лекичко върху масата. След това, взимайки листа, казах: „А, дядо, дай да ти пресметна сметките и да ти преброя парите”. Събрах сумите и започнах пред тях да броя банкнотите. Когато изброих парите, необходими за разходите, в ръцете ми останаха 20 лева и казах: „А това е остатъкът…” Не успях да довърша мисълта си, когато дядо грабна парите и скочи от масата. Като малко дете се беше зарадвал и с усмивка на лице каза: „Това е за теб, милото ми, да си купиш нещо.”

Тази случка много ме озадачи и предизвика у мен много въпроси. До този момент никога не бях си задавала въпроса как живеят баба и дядо, с какви пари разполагат. Тези и от този род въпроси не спираха да ме тормозят.

Без да й казвам за случката, попитах майка си за пенсиите, които получават баба и дядо. Тя беше изненадана от въпроса, явно не очакваше да я питам нещо подобно. Отговори ми лаконично, че получават малко, а имат много разходи – само задължителните лекарства, които трябва да приемат, струват около 150 лева на месец. За да не предизвикам съмнение, не й зададох повече въпроси, но реших да проуча въпроса чрез интернет. Бях шокирана от това, което прочетох в интернет. Данните относно живота на пенсионерите бяха шокиращи. Установих, че българските пенсионери получават най-ниските пенсии в Европейския съюз. 60 на сто от пенсионерите в България живеят под границата на бедността. За сравнение – в Люксембург, Швеция, Холандия и Дания дялът на възрастните хора в плачевно материално положение е под 1 процент. Дори в една Румъния крайно бедните са наполовина на тези в България. Една четвърт от възрастните българи живеят дори с минималната пенсия, която е най-ниската не само в Европейския съюз, но и на Балканите. България е на опашката и по отношение на средния размер на пенсиите. Как се живее с толкова малко пари, при това в страна, където някои хранителни продукти струват повече, отколкото дори в богата Германия?

“Първо плащаме тока и водата, а после лекарствата. И каквото остане, отива за храна” – това е стандартната реплика на българския пенсионер. По данни на Световната банка България е на последно място в Европа по дял на средствата, отделяни за грижи и подпомагане на старите и безпомощни хора. Средно с 4 години по-малко живее българският пенсионер от връстниците си в Европейския съюз.

Но несъмнено най-тежко е да си самотен пенсионер в България – 77% от самотните възрастни хора не ползват отопление всеки ден, а месо ядат изключително рядко. За отдих и почивка, за пътувания не могат дори да мечтаят… Българската държава не само обрича своите баби, дядовци, възрастни бащи и майки на мизерен живот, но и създава среда, в която пенсионерите се чувстват непотребни и отритнати от обществото. Близо 40% от възрастните са убедени, че вече никому не са нужни и че обществото не ги иска и ги отхвърля.

Правителството не прави необходимото за постигане на разбирателство между млади и стари. Възрастните хора в България имат потребност от добро отношение и внимание в залеза на дните си.

Отново се замислих над въпроса защо младите „бягат” в чужбина – само заради доброто заплащане ли?! Според мен това не е основната причина! Тяхната цел е да имат по-добър живот на старини и да не изпадат в ситуация като тази с дядо ми, на която бях свидетел. Виждам още една причина за задълбочаване на демографската ни криза.

Днес времето на Демокрацията ни дава наистина много избори. Един от тях е да разчитаме за грижа за нашите остарели близки на милостинята на хората и държавните чиновници.

“Това ли е бъдещето на България!?

Автор: Елица Венциславова Стефанова, 18 години, XI клас.

Обикновено хората твърдят, че обичат родината си, но дали могат да кажат защо? Немалка част от българите продължават да напускат страната ни, макар и да казват, че тя е в сърцата им. Според мен те емигрират, защото единствено любовта не е достатъчна, за да ги задържи. Нужен е и смисъл. А той може да бъде открит, чрез довършване на изречението: „Обичам България, защото…“.

Наскоро и в моята глава изплува въпросът „Какво ме задържа тук?“. А след него и „Защо имаме нужда от държава и трябва да държим на нея?“. Не можем ли да бъдем деца на света? В миналото, векове назад, хората не са се идентифицирали дотолкова със своите сънародници. За тях много по- важна е била родовата или религиозната принадлежност. Чак през осемнадесети-деветнадесети век се разпространява идеята за нациите и че всяка такава, трябва да си има своя държава. Тогава много народи под чужда власт, включително и българският, въстават с цел да отхвърлят чуждото управление и да установят свое. И ето ни днес – наричаме се българи, германци, французи и прочие. И българите държат да си имат българска държава, германците – германска, французите – френска и така нататък. От деца сме възпитавани да обичаме своята родна страна, да се гордеем с нея и да защитаваме националните си интереси. Но защо? Защо е толкова важно да ценим отечеството, след като човек не избира мястото, на което се ражда и може да живее навсякъде по света. Има ли смисъл в родолюбието или всички го практикуваме само понеже така са ни научили да смятаме за правилно?

Търсих отговорите дълго в себе си. И ги открих. Осъзнах причините, заради които е нужно да ценим своята родина и да правим всичко по силите си за нейното по-добро бъдещо развитие. Ето и как си обяснявам всичко.

Държавата е като жилището за едно семейство. Семейството закупува жилище и го превръща в дом, за да живее самостоятелно и така, както му харесва. Да чувства сигурност, уют и спокойствие. Членовете в едно семейство са близки помежду си хора, които имат общи ценности и представи за добър живот. Нациите са като много големи семейства. Както всяко едно се отличава от другите, така и всяка нация е различна от останалите. Хората от една нация си приличат, имат общо минало, говорят на един и същи език, имат сходни морални разбирания и желания за това как да протича животът им. Както семейството не може без дом, народът не може без държава, защото съответната група от хора ще бъде лишена от място, което да населява, където да има възможността да урежда живота си самостоятелно и по свой вкус, без да си пречи с друга група, която иска да живее по различен начин. И както когато домът ни не ни харесва, ние го ремонтираме, вместо да отидем да живеем у съседите, така трябва да се опитваме да подобрим условията в страната си, вместо да бягаме в чужбина.

Представи си само, скъпи читателю, че имаш жилище, което се руши. Но вместо да запретнеш ръкави и да го превърнеш в едно прекрасно място, ти отиваш в дома на съседите. И какво се случва тогава? Живееш с чуждо семейство, съвсем различно от твоето и от самия теб, което има различни интереси и светоглед. Искаш да промениш нещо? Не може. Те строят своя дом, ти се съобразяваш. В случай че искаш да станеш равноправен с тях и да се разполагаш с жилището, ще е необходимо да минат дълги години. Ще трябва изцяло да се промениш и да заприличаш на чуждото семейство, да възприемеш техните нрави. Да бъдеш друг, не себе си. А през цялото време твоето разрушено жилище ще се намира на една ръка разстояние. Може би няма да е твърде късно да го спасиш от разруха. Но по-лесно би било да се хванеш на работа от самото начало.

Съвсем друго е положението, когато използваш примера на своите съседи, за да направиш своето „вкъщи“ по-хубаво. Няма нищо лошо да им отидеш на гости, за да „откраднеш“ някоя добра идея като за оформление на кухня например. Или да им измажеш хола срещу заплащане и със спечелените пари да си обзаведеш спалнята. А ако хармонията във взаимоотношенията в чуждата къща е това, което     те е впечатлило, може просто да заимстваш добрите маниери, за да има повече разбирателство и в твоето семейство, пък и за да намираш по-лесно общ език с околните такива.

Всичко нагоре би било невярно само в случай, че намираш животите на чуждите семейства за по-хубави от своя и ги предпочиташ. Но сигурно знаеш, че обикновено отстрани нещата изглеждат много по-хубави, отколкото отвътре. Промяната на живота ти у дома, до голяма степен зависи от теб самия. Но озовеш ли се на чужда територия и се окаже, че не всичко ти допада, едва ли ще имаш друг избор, освен да свикнеш.

Само да напомня, че все още говоря за държави и родолюбие. Може би си чувал и чел подобни слова и преди, но това е моята искрена гледна точка. И понеже обезлюдяването на българските земи продължава, реших да ти я споделя. Току-виж успея да ти дам отговор на горните въпроси или поне те накарам да се замислиш, в случай че се чувстваш като част от българското национално семейство и те боли за неговите проблеми.

И ако приемаш България за свой дом, бих те призовала да не спираш да се бориш заедно с нашите сънародници в името на по-красив и достоен живот. Колкото до съседите – запази добрия тон с тях, уважавай ги, черпи знания и идеи, печели пари от тях. Но ги влагай у дома. Само тук си струва да инвестираш най-много от онова, което имаш – време, пари, умения, каквото и да е. Нима би вложил всичко в жилище под наем?

Име: Силвия Йолова
Възраст: 17г.
Втора награда за есе (2020)

21 век е време на дигитално развитие, технологичният напредък на човечеството е повече от забележителен. Все по-голямо става производството на телефони, които са от модерни по-модерни, навлиза виртуалната реалност, както и роботиката, модернизират се социалните мрежи… И всичко това е за наше улеснение. Но дали това улеснение няма отрицателно влияние върху нас?

Няма спор, че социалните мрежи и Интернет ни предлагат много възможности и информация, актуална или не. Дори бих казала, че в много случаи ни спасяват в дадена ситуация. Но на преден план излиза проблемът, който сериозно засяга всички хора, като започнем от най-малките и завършим с най-големите, а именно „Защо сме позволили телефоните да станат толкова важна част от ежедневието ни и да заменят комуникацията и истински важните неща в живота ни?“

Създадени са десетки приложения за комуникация в Интернет пространството, за да можем да достигнем по-лесно до хората, които са далеч от нас или пък са един етаж под нас. Телефоните и видео връзката замениха зрителния контакт, електронните книги взеха превес над хартиените. Все неща, които по един или друг начин сме започнали да омаловажаваме.

Интернет ни е обсебил до такава степен, че в днешно време запознанство се развива по следния начин: намираш някой готин в Инстаграм, последваш го, виждаш, че е качил история, отговаряш на историята му и така завързваш разговор, след което си пишете известно време и евентуално се разбирате да излезете, за да се видите на живо.

Едва на 17 години съм, а толкова много пъти ми е правило впечатление как хората се страхуват да говорят открито – дали ще е за чувствата си или за проблемите си. С течение на времето всеки осъзнава колко по-лесно е да се комуникира онлайн и точно това е проблемът, защото така не можеш да почувстваш отсрещния човек, не виждаш мимиките и жестовете, които ги има при живия контакт, не знаеш интонацията на гласа му. Просто четеш съобщението и не вкарваш особени чувства. Не изключвам и факта, че все повече млади хора стават по-буйни или депресирани, натрупват негативна енергия, в повечето случаи е благодарение на онлайн игрите, било то с бой или пък с духове и несъществуващи чудовища.

До такава степен сме вглъбени в телефоните си, че те по един или друг начин заместват любимите ни хора и времето, прекарано с тях. Веднага ще дам пример как вечер, когато си легнем, хващаме телефона и разглеждаме безцелно всевъзможни маловажни неща в социалните мрежи и вместо да проведем един нормален разговор било то с любимия ни човек, с майка си или баща си, ние просто мълчим и предпочитаме телефона си. Това наричаме ние „почивка“.

Когато съм в училище, всяко междучасие ми прави впечатление как дори малките деца, вместо да играят на нещо навън или да си говорят, те  държат телефоните си, излезли в коридора, а понякога дори учителите следват примера на децата.

Технологиите са заели толкова важно място в ежедневието ни, че сме забравили истински важните неща за нас. Все по-трудно ни е да комуникираме с някого, затова и в повечето случаи оставаме неразбрани или нечути. Много от ценностите ни вече ги няма или са променени коренно.

Ако някога някой ме попита „Ако имаше нещо, което искаш да промениш в света, какво би било?“ веднага бих му отговорила, че искам на мода да бъде любовта и зрителният контакт между хората, вместо телефоните ни, които са ни обсебили, защото отделяме много повече внимание на тях, отколкото на хората, които обичаме.

Много пъти съм си задавала въпроса „Какво ли е да живееш в старото време, когато не е имало модерни технологии? Как са живели хората тогава? Как са се забавлявали?“ и ако трябва да съм честна, вярвам, че са водили един по-нормален, но и по-интересен живот от нас, радвайки се и ценейки повече малките неща, които са им се случвали.

Времето ни е ценно и никога достатъчно, затова трябва добре да помислим кой е приоритетът в живота ни, да ограничим до минимум порока „социални мрежи“ и да отделяме повече внимание на хората, които обичаме. Само така ще се почувстваме щастливи и разбрани, и ще открием истинския смисъл на живота.

Име: Севилай Мердан Салим
Възраст: 15г.
Първа награда за есе (2020)

Със съжаление сме принудени да съобщим на хилядите приятели на Фондация „Братя Мормареви“, че тази година първата награда за есе, присъдена на Севилай Салим в конкурса „Бодлите на таралежите“, се отнема. Текстът й „Аз обвинявам образователната система“ е „нетворчески взаимстван“ от памфлета на рапъра и блогъра Принс Ии, с истинско име Ричард Уилям, качен и в Youtube. Повече информация тук.

Алберт Айнщайн казва: ‘‘Всеки е гений. Но ако съдите рибата по нейните възможности да изкачи дърво, тя ще изживее живота си вярвайки, че е глупава.‘‘

Кажи ми училище. Гордееш ли се нещата, които направи? Превърна милиони хора в роботи. Това за забавно ли го намираш? Осъзнаваш ли колко много деца, подобни на тази рибка, плаваща срещу течението, не откриват своите таланти. Мислят, че са глупави. Вярват, че са безполезни. Край! Аз обвинявам училището, че убива креативността и индивидуалността. И това мога да Ви го докажа.

Нека вземем един съвременен телефон и телефон отпреди 150 години. Голяма разлика, нали? Една днешна кола и кола отпреди 150 години. Огромна разлика. Сега нека сравним една съвременна класна стая и такава, която са използвали преди 150 години. Ще видите, че повече от век нищо не се е променило. Твърдите, че подготвяте учениците за бъдеще, но с такива доказателства аз трябва да питам: ‘‘Дали ни подготвяте за бъдещето или за миналото?‘‘

Думата образование (на английски: education) има латински произход и идва от думата educe, която означава разкривам, показвам, т.е. разкрива нашите таланти и ги прави осъществими. Училището не разкрива много. Затворете си за миг очите. Представете си едно дете, което сяда на задния чин в една класна стая, в някой град. Никога не вдига ръка, проваля се на повечето тестове, но вътре в него живее една страст. И ако се разкрие и възпита ще открие лечението на рака… Но се страхувам, че тази негова дарба никога няма да излезе на бял свят. То никога няма да спечели Нобелова награда. Защото в училище е бил игнориран и съден само по неговите оценки.

Разбирам. Преди времената били различни. Но днес… Днес ние не се нуждаем от роботи-зомбита. Светът се разви. Сега се нуждаем от хора, които мислят креативно, иновативно, критично и независимо. Знаехте ли, че създателите на MacBook и Iphone не са завършили своето образование… Всеки един учен може да ви каже, че няма два еднакви мозъка и всеки родител, който има две или повече деца може да го потвърди. Моля обяснете ми, защо се отнасяте към учениците като към  формички за бисквити, разглеждайки ги като един размер. Ако един лекар изписваше едно и също лекарство на всичките си пациенти, резултатите щяха да бъдат трагични. Много хора щяха да се разболеят. Същото се отнася и за училището. Един учител стои пред 20 деца, всяко едно, имащо различни мечти, различни таланти и различни нужди. Но учителите нямат вина. Те работят в система, която не предоставя много възможности. Система, обсебена от стандартизирани тестове. Мислите ли, че улучването във въпросите с избираем отговор ще определи успеха. Никой тест не е в състояние на прецени моето бъдеще. Дори, когато започва с три букви като НВО или ДЗИ. Всъщност тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени. Но не приемайте моите думи, приемете тези на Фредерик Джеймс Кели, човекът, който измисли стандартизираното тестване, който каза и аз цитирам: ‘’Тези тестове са твърде жестоки, за да бъдат използвани и трябва да бъдат изоставени.‘‘ Продължим ли със същия дух, резултатите ще бъдат смъртоносни. Разбира се, математиката е важна, но не повече от изкуството или танцуването. Нека дадем равен шанс на всеки талант. Знам, това звучи като мечта, но държави като Финландия правят впечатляващи неща. Те имат по-кратки учебни часове. Домашни работи не съществуват. Фокусират се върху сътрудничество вместо конкуренция. А изненадващото е там, че тяхната образователна система превъзхожда всяка друга държава по света. Други места като Сингапур успяват бързо, училища като Монтесори, програми като Академия Хан. Няма едно-единствено решение.

Нека мечтите се превърнат в реалност. Защото докато учениците са само 20% от нашето население,  те са 100 %  от нашето бъдеще.

Това е светът в който аз вярвам. Свят, в който рибите вече не са принудени да изкачват дървета!

Понякога промените в отношенията между хората се случват за две минути, друг път за две или двайсет години. При мен промените последната година бяха особено драстични. Аз смятам, че родителите ми са виновни, те настояват, че вината е в мен – била съм си легнала като тяхното мило, очарователно дете и съм се събудила на следващата сутрин друг човек. Разбира се – ужасен. Казват ми Пубертет, сякаш това ми е името.

Когато бях малка, бях много по-близка с татко, отколкото с мама. Дори първата ми дума е била “тата” и мама разбира се още е обидена. Майка ми беше ужасно строга и може би затова не бях така близка с нея. Тя не ми даваше да ям вредни храни, да пия, както тя ги нарича “купешки” сокове. Е, аз си пиех и направих алергия точно от сок – толкова бях зле, че искаха да ме покажат по телевизията. Това че се оказа права обаче е само случайност. Така си мисля и просто пия сок тайно.

Майка ми продължава да бъде строга, така че не знам защо сега съм по-близка с нея. Много обича да се караме – имам чувството, че става сутрин и трескаво започва да търси за какво да ме насоли. Винаги намира.

Баща ми обаче просто ме влудява, така невъобразимо ме дразни, че не искам да стоя в една стая с него. А го обожавах. Може би не го понасям заради ужасното му хапещо и жилещо чувство за хумор, може би е заради бушуващите ми хормони. Не знам. Може би е и заради двете.

Последната година се карам с майка ми още повече. Тя непрекъснато ме обвинява, че не уча достатъчно, че нямам никакви амбиции. Като чуя “Предстои ти седми клас” и ми излиза пъпка на челото с размерите на жълто паве. Всяка реч завършва с традиционната заплаха, че ще ровя по кофите. Толкова често го чувам, че почва да ми се струва добра перспектива – безгрижен живот, кашон и найлон, любимите ми книги. Вкъщи много обичаме книгите, те са нашите бижута. Родителите ми ме научиха да чета преди да тръгна на училище, а сега, с този седми клас, който ми е заседнал като буца в гърлото, не ми остава време за четене. Е това вече трудно го преживявам.

Непрекъснато ме сравняват със сестра ми – колко е умна, амбициозна, упорита, трудолюбива. Да ти свършат синонимите направо, толкова е положителна. Дори и да не казват нищо, пак го виждам, в очите им се чете – тя учи не знам къде си, ще стигне не знам къде си, ама ще е далече. Когато им кажа, че ми е писнало да ме сравняват, те разбира се отричат. Никога, ама никога не ни били сравнявали. Остаряват и не виждат добре, явно.

Последните две години са особено тежки за мен, защото сестра ми, генийчето, завърши “едно най-доброто училище” и я приеха да следва в чужбина с пълна стипендия. Как да я настигнеш – гордост за майка и татко. Та тя замина и енергията на майка ми се концентрира изцяло върху мен. Ужас! Признавам, че не давам сто процента от себе си в ученето, признавам си, че предпочитам да чета по цял ден, вместо  да зубря “какво годе, що годе, кой годе” и подобни сигурно важни неща. Важни, ама не за мен.

Та така – сестра ми се отърва от затвора. Учи си и обикаля света, беше във почти всички континенти, които учихме в училище. А географията не беше любимия ѝ предмет. И като разказва, се чудя дали това са същите страни, които учим в училище. Защото в учебника има крайните точки на континентите, реките, полезните изкопаеми и броя на населението. Страхувам се да не се раждат и умират много хора, защото точно съм научила броя на населението и не ми се учи наново.

Вчера сестра ми се обади да каже, че ще си прави татуировка. Майка ми полудя, нищо че татуировката щяла да бъде с костенурка и слон – такива са сватбените пръстени на мама и татко. Ама този път май съм съгласна с майка ми. Татуировките са глупаво нещо.

Цялото ми семейство много се промени през последните години. Минахме през огромни изпитания и не разбирам родителите ми откъде имат енергията да се занимават с глупости като кандидатстването след седми клас. Осъзнавам, че им създавам много проблеми. Признавам си, че ме мързи. Добре де, не понякога. Всъщност – доста често. Но все пак си мисля, че се старая. Те просто не го виждат. Не разбират, че имам нужда от въздух – между математиката, пигмеите, политическата карта на Азия, тичинките на семейство Лютикови, синекдохи, епифори и прешленести червеи.

Защото седми клас дойде и въздухът съвсем свърши.

Просто мечтая за изпитите вече – да се свършва.

За да мога да започна да уча за матурите в дванайсети клас.

                                                                                    Джена Миленова Пискулийска

Творецът и Промислителят на света е дарилхората със свободата да правят избори. Човекът е получил способността да променя пътя, по който върви  в различните етапи на живота си и да претворява същността си в зависимост от посоката, към която поема. Бог е направил всеки един от нас ваятел на собствената си природа. Много хора не оценяват този дар, не го разбират или не се замислят, когато взимат поредното решение, други не осъзнават силата, която им е дадена и не поемат отговорност за действията си, но въпреки неосъзнатостта на решенията и грешките, които правим, Господ ни позволява, учейки се от несполуките си,да продължаваме да творим собствения си живот.

Ренесансовият мислител Джовани Пико дела Мирандола излага следния цитат в неговата  „Реч за достойнството на човека“: „По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, той взе да мисли за създаването на човека.

Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш.

Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.”

Безграничната сила на Господ създава света и отново тази висша мощ сътворява човека. За разлика от останалите Божествени творения ние, хората, сме получили  даровете на любовта, разума и свободата и само, и единствено, ние можем да определяме къде, как и за какво ще ги използваме. Това е личният избор на всеки и израз на неговата свободна воля. Ние избираме дали ще следваме доброто и ще се стремим към първообраза, към божественото, което носим в себе си или ще тръгнем по пътя на злото. Ние сме художниците, които рисуват картината на собствения си живот. Създадени от пръст и от живото Божествено дихание,  изваяни по образ на Самия Отец, творецът на света, ние наследяваме силата на творчеството подобно на своя Създадел.

 Тази констатация рязко контрастира на разбиранията на древните гърци, че съдбата е предварително предначертана и човек не би могъл да я промени по никакъв начин (ярък пример за този вид схващания е древногръцката драма „Едип цар“ на Софокъл).

Настъпването на Ренесанса през 14 век довежда до коренна промяна в представата на човека, която го поставя в центъра на всичко, промяна, която се отразява в изкуството. На света и на мястото на човека в него, се отдава по-голямо значение.Както можем да видим в текста от речта на ренесансовия мислител Джовани Пико дела Мирандола по-горе, човек е поставен в центъра на света, изправен пред избора дали да се развива и да се стреми към съвършенство (съвършен е само Бог) или да остане духовно неизвисен, каквито са останалите твари, създадени от Твореца.

Без принципа свобода не могат да бъдат разбрани нито сътворението, нито грехопадението, нито изкуплението. Без свободата не може да се разбере и феноменът вяра.  Без свободата е лишен от смисъл и целият световен процес.

  Свети Патриарх Евтимий дава конкретно обяснение на свободата на волята: „Всеки, който се движи към доброто по своя собствена мотивация, явно от Бога се задвижва, а не от някой равен на него – и това се нарича самовластие. Но ако стимулите идват отвън, от някой друг или от нещо друго, това не може да се определи като свободна воля (”самовластие”), защото не е мотивирано от Божията притегателна сила (от Божия приканващ зов), а е обусловено от някой друг, който е като него.“

При свободна воля личността прави избора си, като се ръководи от съгласуваността на съвест, разум (интелект) и желание. Можем да победим злото само чрез съзнателно избиране на доброто пред него.

„С голямата сила идва голяма отговорност“.  Имаме значителна привилегия спрямо всички останали божествени творения – способността да избираме какви да бъдем и по кой път да поемем, но както посочва репликата от филма „ Спайдърмен“, цитирана по-горе, ние сме натоварени с последствията от решенията, които взимаме и носим отговорност за действията си. За жалост сме свикнали често да обвиняваме странични фактори или нещо извън нашия контрол за собствените си провали.  В наше време използваме изрази като „Така е било писано“. В миналото  хората са вярвали, че всичко, случващо се в техния живот се определя от върховната сила и са отстоявали позицията, че човек не може да промени съдбовната си предопределеност, но всички тези твърдения, както тогава, така и сега, са показателни за отказа на човек да приеме отговорността за решенията, които взима.

 В арабските писания на въпроса „Кое явление му изглежда най-достойно за възхищение“ Абдала Сарацинът отговорил: „Нищо не ми изглежда по – достойно за удивление от човека“.

Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Свободната ни воля е тази, която ни самоопределя като личности. Действието на различни фактори – семейна среда, общество, култура, изменят някои качества или прояви на нашата личност , но не могат да я създадат. Можем да изберем да злоупотребим с най-великата милост на Отца – свободния избор и да си нанесем вреда от полезното, отричайки се от собствената си божествена природа, но също така сме способни да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем, като се стремим към тях с цялото си същество.

Деница Русева

Различен живот

Есе

Замисляли ли сте се за това колко щастие може да има в смеха? В смеха на едно различно момче. За мен той е цял един свят. За моето семейство – мира, любовта, хармонията, надеждата.

Всъщност всичко започнало десет години преди да се родя. Началото било щастливо. Продължението – трагично. Но всичко по реда си. Датата е 12.04.1993 година. Тогава се появил на този свят брат ми. Родителите ми решили да го кръстят  Христиан. Радостта им била огромна, макар че по онова време държавата била в криза.

Нито парите, нито времето стигали, но грижите за детето били над всичко и нещата се нареждали с много любов. До един мрачен ден през месец април 2000 година. Тогава родителите ми разбрали, че малкият им, седемгодишен син има мозъчно заболяване, хидроцефалия. Това е болест, която се причинява при струпване на прекалено много течности в мозъка. При Христо тя се е появила в най-лошия вариант – още в майчината утроба.

Родителите ми се почувствали ужасно. Докторите им казвали, че детето няма да оцелее, но майка ми и баща ми били готови на всичко, за да го спасят. Обнадеждени от професионализма на лекарите по онова време, започнали лечението му. Първата операция  била през същата, фатална за семейството, 2000 година. Последвала и втора – през 2001. За медиците надежда нямало, освен за един професор. Това било достатъчно за родителите ми. Те се консултирали с него. Той им дал насоки за лекарства от Германия; обяснил, че предстоят още няколко операции,  за да оживее,  но въпреки това той няма да е като другите деца. Брат ми винаги щял да има проблем с мозъка, което ще му пречи да мисли. Всичко, което изисква поне малко логически разсъждения, ще му бъде трудно. Той ще бъде като малко дете дори на зряла възраст. Само за да е жив Христо, майка и татко се съгласили.

Оттук нататък трудностите били големи. Последвала операция през 2002 година, през 2003 година също. Освен това през тази година съм се родил и аз. Не помня и не мога да си представя своя живот без брат си – може би така е при всяко второ дете. Но отрано се научих на нещо, което не само за връстниците ми е непознато – не да разчиташ на по-големия си брат, а да се грижиш за него. Да го обичаш така и да искаш да го видиш толкова щастлив, колкото може неговото щастие да ощастливи родителите ти.

Разказвали са ми, че след моето раждане станало наистина трудно. Двете деца изисквали време и пари, а майка ми, за да ни гледа, напуснала работа. За финансите на семейството останал да се грижи само баща ми. Трябвало да работи по няколко дни, без да се прибира, и  пак не стигали. Майка ми поела отговорността да възпита двете деца.  На брат ми помагала за домашните, на мен – да оцелея в новия свят, в който Небето ме е изпратило. Немалко пъти й се е случвало с едната ръка да държи детето, което бозае от гърдата й, а с другата ръка да поправя грешките в домашните на по-голямото братче.

Въпреки тежкото заболяване тя го научи да чете, да пише и да смята. А аз, откакто се помня, знам от нея, че не е оправдано да имаш здрави глава, ръце, очи и уши и да не учиш. Може би точно тия майчини думи ми помагат да бъда толкова упорит в училище. Сигурно на тях дължа и успехите си на олимпиади и състезания, а също и бронзовия медал в Лятната академия по математика преди месец. Но да се върна към брат ми. Защото съм сигурен, че различният живот на деца като него подтиква към подвиг не само родителите, но и всички, които разбират защо Бог ги изпраща на Земята.

С много трудности най-накрая минала и последната операция на Христо. През 2006 година, след шест години мъчителни изпитания, било сигурно, че тринадесетгодишния Христиан ще живее! Грижите на майка ми се насочили към мене – бил съм едва тригодишен, но проблемите с брат ми не спрели, макар вече причината да била по-различна. Още на седем години, когато се разбрало, че е със заболяване, съучениците му започнали да го пренебрегват и обиждат. За тях  Христо бил тъпак, нещастник и най-грозното, ужасно и обидно било, че някои от тях  го наричали луд. В училище постоянно го оставяли сам-самичък. Но брат ми бил търпелив, търпели и родителите ни. Не спирали обаче да се измъчват, защото знаели, че като дете и той иска да се разходи, да излезе, а другите деца не го желаели в своята компания.

Разбира се, имаше и толерантни деца. Те се превърнаха в пътеводната светлина и на моето детство. Бяха двама братя, по-малкият от които на възрастта на Христо. Правеха всичко заедно с него. Ритаха топка, посещаваха го в дома ни. Забавляваха го. Играеха си и с мене. В очите ми те останаха като ангели, дошли заради брат ми. Станаха като наши по-големи братя, които, ако някой обиди Христо, веднага бяха до него. Благодарение на тях аз проумях от много малък колко красота има в добротата.

Щом  двамата братя отидоха да учат в друг град, Христиан остана отново сам. В училище отново го изолираха. Той започна да отказва дори да излезе навън. Но онова, което направиха за нас двете момчета, продължи да дава плодовете си. Аз бях научил от тях методи, с които да развеселявам брат си. Това беше една от моите нови задачи. Стремях са да зарадвам батко си, а неговата радост радваше и родителите ни.              Благодарение на начина, заимстван от приятелите на Христо, на които семейството ни и особено аз ще сме винаги благодарни, Христиан забрави за всички онези, които го пренебрегваха. Голяма помощ ни оказа и една приятелка на мама, която, като учителка, се зае да обучава Христо след седми клас.

Сега двадесет и две годишният ми по-голям брат живее безгрижно и развеселяван от мен, дванадесетгодишното му братче. Заедно с родителите ни аз съм поел грижите за пълнотата на неговия живот. Един различен, но благодатен живот, защото ни учи на много неща. Живот изпитание.

Когато преди около месец прочетох една крилата мисъл – на немския философ Ницше – „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен”, разбрах защо е толкова сплотено и щастливо нашето семейство.

Христиане, благодаря, че си ми брат!

Богомил Анастасов Анастасов

Тъмно е. Нищо не виждам в тази дупка. Нищо не чувствам. Нищо не чувам. Но проплаквам, защото боли. В мен също бе тъмно, като в рог както се казва. Но поех и проплаках.

Да напълниш дробовете си с въздух за пръв път боли. Да напълниш себе си с истина също.

Истината е, че болката е метафорична след първото проплакване. Все по-рядко ще те боли от въздуха. Дори напротив. Зимата въздухът е един свеж и съживяващ, а дробовете бързат да се напълнят с него. Със себе си обаче никой не бърза да се напълни. Загубили сме се между тъмнината и зимата и се лутаме слепешката, като си повтаряме колко е светло. Видим ли светлина обаче, писваме вампирски.

Ярката светлина гори очите свикнали с мрак. Ярките прозрения горят душите свикнали със сивота.

Четем книги, гледаме филми, слушаме музика. Я да ви видя колко сте образовани. Кой прочете най-много книги от първото си проплакване до днешния чуден ден? Браво.

Интелигенция сме се събрали. А филмите? Какви филми гледахте? Прозряхте ли универсалната, световна истина? Или истината за любовта? Музиката ви променя ли ви? С уникалността си?

Жалко. Колко жалко е цялото това събрание. Всички станахте ”различни” и ”индивидуални”. Мъдреците на бедната българска, че направо световна нация.

Тия дето тичат по площадите на протестите и вият като вълци, докато някой умен, успял човек, го тачат в другите страни. Или на спокойна семейна вечеря вкъщи. Поздравяват го искрено, но не много силно, да не чуят съседите, че викаме. Не е прилично да се вика и да ни слуша целият блок.

Тия дето викат, че младите били мързеливи, невъзпитани, глупави. Но кой е възпитавал младите? Според чии избори живеят младите? И колко млади познавате, че изразявате такова тежко мнение? А подходът ви… как се отразява на младите? Омразна дума. Младите. А вътре сухи и сиви, като прогнили плодове, търкалящи се в тревата.

Тия дето си палят свещите и си казват молитвите всеки ден и всяка вечер. Тия същите дето ритат бездомните животни по улиците и ги тровят, защото хапят. Дето ритат и чашката на бездомника на площада, защото: ”К’во ми се врат само в краката тия.” Тия дето са много праведни и разсъдливи, тия дето не се шегуват с нищо, защото е богохулство и срамота, тия дето крещят на децата си, тия дето уважават Бога, тия дето са горчиви и черни отвътре, но нали ако се държим така сякаш наистина в нас има вяра, ще идем в рая. Само дето ми иде да повърна от прекомерна религия и нито капчица вяра и ми иде да ви изкрещя, че сте едни миризливи ла…

Няма. Щото няма да ида в Рая, нали. И Ботев, и Левски ще ме осъдят уж тежко, ако ме чуели. Съмнявам се обаче. Да дойдат да ви видят какви сте ми праведни. Сами ще си теглят ножа или и те ще забегнат в чужбина, опитвайки се да оправят работата от там. Или ще говорят и пишат, като… Ама то така оправия няма съвсем. С разговор? Не. ”Пръчките и камъните, ще счупят костите ми…”, а ние на обидите сме свикнали.

Тъжно ми е хора. Колко тъжно е да гледам и да виждам. Как ми се иска понякога да си се бях родила тъпа. Ама не ми се смейте, наистина ви говоря. Тъпа и сляпа. Да си

ходя след стадото, да кимам с глава и да ме галят по нея: ”Браво, браво!”

Но аз съм себе си. Нито повече, нито по-малко. И виждам, и чувам, и знам.

И в болка се открих, наистина. Не съм я усетила такава внезапна и остра, но сега я усещам. Като гледам и виждам. Като слушам и чувам.

Жалки сме. Говорим едно, правим друго. Вярваме в неща, дето само отблъскват различното, ама иначе са прекрасни и просветени. Вярваме в неща, дето са ни оправили едно време, ама кой да се сети, че това ”едно време” си остава в миналото. Иновация? Моля ви се. За какво ни е? Как го казваше другарят Цончев във ”Вчера”?

”Какво става тука бе? Ако се научи от министерството знаете ли какво ще стане? Всички ще ви изключат. До един! Я отстъпи! Какво е това бе? Бийтълс! Ще ви дам аз на вас едни Бийтълси! Какви са тия маймунски танци? Не ви ли е срам? Ако искате забавата да продължи – валс! Я извъртете един валс бе, покажете, че сте млади хора бе, (…)

А как са се смели нашите, че и техните. И аз още се смея, само като си го представя. Не е смешно обаче… Все заплахи, все поучения, все някой е по-умен и по-препатил. Взе да ми писва малко обаче.

То за това всички се юрнахме да бъдем различни и както ви плюх, сега ви поздравявам. Идеята обаче е да се харесвате на себе си, а не на другите. Да откриете себе си заради вас самите, а не за да задоволите извратените ментални нужди на някое лудо приятелче в училище. Или на цялата тълпа.

Ние за това май трябваше да говорим? За откриването на себе си? Е не мога за четвърти път да пиша по тая тема. Само едно ще кажа: Страхливо започваме живота си, Иване!

Как обичам да го цитирам тоя човек. Страхливо започваме. Свършим ли го с гордо вдигната глава обаче, тогава ето ни и нас.

Ния Петрова, 19 г.

Училище и клас: 12 “ж” клас

Гимназия с Преподаване на Чужди Езици,

ГПЧЕ, гр.Плевен

Говорим си за бъдещето с приятелите от софийската гимназия.

Ти къде искаш да учиш, когато завършим средното? – питаме се един друг.

Англия, САЩ, Франция, Германия.

Белгия, Холандия…

Във випуска ни няма нито едно дете, което мисли да продължи образованието си в България.

След 10 години повечето от нас ще сме някъде другаде.

Там другаде сигурно ще се родят и нашите деца.

По улиците на България ще има все по-малко малки човечета. В детските градини няма да се чака за място. През пролетта няма да има опашки от родители, които правят списъци, за да запишат децата си в елитни училища.

Няма да има пакости в квартала.

Ще бъде тихо. Каква радост за съседката от долния етаж!

От 2000 година до сега в България са закрити над 2000 училища. През последните 25 години у нас са построени само десетина нови училищни сгради. В 394 от училищата ни днес има по-малко от 100 ученици, а в 443 – броят на децата е под 200. (По новинарските емисии)

Ти къде искаш да учиш?- питам ромчетата от градчето на баба.

Не искам да уча – отговарят.

А какво ще правиш?

Искам да живея в София.

Защо в София?

Там е купон и има храна.

Това казват малките роми.

След 10 години повечето от тях сигурно ще живеят в София.

Дали децата им ще запълнят детските градини? А училищата?

Би било добре. Няма нищо по-тъжно от празни детски градини и училища.

Празните детски градини и училища са като празни гнезда.

И хората сме като птиците. Поемаме по различни миграционни пътища, за да търсим сигурност и храна. Символът на 21 век е човекът, изоставил своя дом, в името на по-добро бъдеще. (По „Нешънъл Джиографик”)

Защо не искаш да продължиш образованието си в България? – задълбаваме темата с приятелите от софийската гимназия.

Защо, след като всички признаваме, че да си тийнейджър в България е прекрасно – тук си свободен, за разлика от други страни, където си зависим от колата на родителите. Там не можеш просто така да излезеш на улицата и да се видиш с познати.

Защото на възрастните в България е много трудно. Да отглеждаш деца в България е мъка.

За да си подредя правилно живота.

Защото така правят всички.

И родителите ми искат това.

Мигриращите птици са изключително съсредоточени по време на прелета. Те не се поддават на изкушения и преодоляват трудности, които при други обстоятелства биха ги обезсърчили. Птицата полярна рибарка например, по пътя си от Огнена земя към Аляска подминава вкусната херинга, която й подхвърлят от туристическо корабче в залива Монтерей. Полярната рибарка не допуска да й отвлекат вниманието, тя е проникната от инстинктивния порив към голямата цел. Точно в този момент тя иска само да лети. За да стигне до някой чакълест бряг в Арктика, където се събират множества полярни рибарки в търсене на подходящо място и условия за създаване и отглеждане на ново поколение. (По „Нешънъл Джиографик”)

Ти къде искаш да остарееш? – питам портиера в училището ни.

Аз вече съм остарял – отговаря.

Сериозно питам.

Къде искам да прекарам последната част от живота си? – коригира въпроса ми. – На село, откъдето съм дошъл и където прекарвах летата на моята младост.

След 10 години и възрастните хора в София ще бъдат по-малко.

В неделя сутрин във входовете няма да ухае на баничка и кекс.

Няма да се чуват през стените хлиповете на героините от турските сериали.

Цветята в градинките между блоковете ще увехнат.

Ще си отидат пеперудите.

През последното десетилетие се наблюдава драстично намаление на популацията на уникалната пеперуда Монарх. Пеперудите Монарх са известни с ежегодната си миграция от Мексико до Канада. Започват живота си в Мексико, след което мигрират до Канада – за лятната ваканция, и после отново се връщат в Мексико. Поради кратката продължителност на живота им, по време на миграционните обиколки, се сменят три или четири поколения. И всяко от тях инстинктивно поема по Пътя, изминат от неговите предци. (По „Анимъл Планет”)

Какво искате да правите през последната част от живота си?

Това искам да попитам някой политик.

Но не питам.

Предусещам отговора.

Политикът ще иска да си е политик. Да си стои в парламента или в министерския съвет.

След 10 години в София ще има главно политици. Ще си управляват и ще се забавляват.

Ще правят пакости.

Но кого ще управляват?

Българите в България изчезват като пеперудата Монарх. В 164 населени места в България вече няма нито един жител, според данни на Националния статистически институт. Най-голям брой обезлюдени населени места има в Габрово, Велико Търново и Кърджали. Според Световната банка населението на България след 20 г. ще е около 6 млн. и 400 хил. Представителите на българския етнос у нас ще бъдат 3,1 млн., ромите ще са 1,8 млн., турците ще си останат около 800 хил., колкото са и сега, останалите ще са представители на други етноси. (По новинарските емисии)

Но има и оптимистичен вариант. Говорим си с приятелите за това.

Дори да се изучим навън, ще се върнем в България.

Като щъркелите, които винаги се връщат в гнездата след края на зимата.

Ще променим България.

И ще родим децата си тук.

Като щъркелите.

По улиците на България ще има много палави малки човечета. Ще има нови детски градини и майките няма да чакат за място. През пролетта няма да има опашки от родители, които правят списъци, за да запишат децата си в елитни училища. Защото всички училища ще бъдат елитни.

Катерина – Адел Джоуид

Ученичка в 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин”, София

„…Кърви пак раната. Играя под звездите. Горчи отново ролята, горчи….

Отровата от Жулиета ненапита в центъра на сцената блести.

От стъпките ми музика извира. В душата ми се гонят студ и зной.

Безкрайната соната музицирам. Мълчи дъждът - безименен герой.

Замесвам хляб с душицата си свита. И вместо сол добавям тъмна нощ.

И в образа на лейди Макбет скрита ръката ми замахва с кървав нож.

През мен прораства корен от коприва. С перо на бухал бъркам във нощта...

В окото на безкрая се откривам. Офелия във бяло - пак скърбя...

Умирам жадно. С вятъра се гоня. Костюмът театрално ми виси.

Поредна роля. И последна роля. Житейска драма някаква върви...

Реве тълпата. Свит поклон отправям. От сцената помахвам със ръка.

Като невинна дева се изправям, обсипана любовно със цветя.

В гримьорната привела ситно плещи одежди царствени събличам аз.

Безропотно угасвам всички свещи. Такси поръчвам във незнаен час....

...за хладната си, мъничка квартира, където Жулиета не върви.

И лейди Макбет никога не се прибира. Офелия? Отдавна там не спи...

Във пустата и оглушала къща, която ме посреща във нощта,

в житейската си роля се завръщам безкрайно уморена и сама..."

Princess – Изповед на една актриса

Преди години майка ми написа това стихотворение. Тогава, опитвайки се да вникна в смисъла му, я бях запитал какво означава житейска роля и това, някой да я играе? Логично отговорът, който получих, бе, че все още съм малък, за да разбера, но някой ден, непременно сам, ще стигна до истината.

Когато седнах да поразмишлявам над темата за играещия човек или Homo Ludens, неминуемо се сетих за онзи наш разговор. Защото от висотата на ненавършените ми все още 15 години донякъде и сам бях успял да намеря отговора на въпроса си – животът е низ от моменти, сцена, на която ние, обикновените хора, играем поредица от роли. Животът ни е предопределен от самото начало и колкото и да се опитваме да го променим, всеки миг в него се подчинява на строги правила, а сред тях ни е поверена главната роля – на играещия  човек. И ако играта в детството ни е била само начин да общуваме с другите, пораствайки и изграждайки се като характери, тя е загубила очарованието си от първичното общуване и се е превърнала в начин да изразим себе си пред другите, да се покажем или скрием от тях в безкрайния театър на живота.

Как започва всичко? Раждаш се – завесата се вдига. Излизаш под прожекторите. Нататък е лесно – монолог, театрален костюм, осветление, подбрани жестове, маска. Всичко е налице. Дори и суфльорът Живот е на линия, поправя те, когато сгрешиш или се изгубиш сред репликите. Аплодисменти или освирквания – колелото на собствената ти игра се върти в безкраен ритъм до логичния ти край някой ден. Безкрайна пиеса и главен герой – ти, човекът играещ…

Запитвали ли сте се някога колко често ви се е налагало да се вмъквате под маската му и да играете роли в живота си? И какви роли сте играли – положителни, отрицателни, пасивен наблюдател или самите себе си? Защо сте го правили?

„Целият свят е сцена и ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли”, е заключил Шекспир мъдро. Със сигурност един път поне ще се замислим над думите му, а направим ли го, ще осъзнаем и правотата им. Играем, правим го непрекъснато или се учим да го правим – между събуждането и заспиването, между срещите с хора, работата в офиса, прегръдките с любим човек. Играем на приятели, врагове, родители, служители, улегнали или недотам улегнали възрастни. Играем. Мислите ни постепенно се превръщат в отиграна река, усмивките – в стандартна радост, думите, поведението ни – в заучени житейски роли, от които все по – трудно успяваме да се измъкнем и за минута. Диалози, монолози, трагедии, комедии, трагикокомедии, драми… Опитът ни на играчи постепенно нараства, бройката роли набъбва заплашително и изпълва до предел сивото ни ежедневие. „Сценичното облекло” неусетно става втората ни кожа, гримът попива в лицата, а маската се превръща в неотменна част от АЗ – а ни. Докато в един момент усетим, че сме се изгубили в безкрайността на многобройните изиграни роли и сме се превърнали от хора в Homo Ludens – маскирани кукли, играчи в безкрайния спектакъл, наречен „Живот”.

В днешно време играта се е превърнала в средството да не бъдем самите себе си, да се представяме пред света така, както той очаква от нас. И дотолкова сме се вживели в безкрайната поредица житейски роли, които играем, че сме забравили да бъдем себе си, или пък се боим  да бъдем. Затова и с всеки изминал ден маските ни стават по – многобройни, театралните ни костюми по – шарени, а усмивките ни – застинали. Макар че в живота ни не всичко е като в холивудски филми. Нерядко положителният герой умира, отритнат от всички. Ромео вместо влюбен младеж се оказва отчаян наркоман. Потънал в облаците дим на кварталната кръчма, след няколко питиета Хамлет продължава да се пита объркан да бъде или не. Ричард ІІІ вече „убива” интелигентно, използвайки компютъра в офиса си вместо меч, а Д’Артанян отдавна е забравил значението на думите – „всички за един, един за всички”, затиснат под тежестта на обикновените битовизми… Роли, роли, роли, които играем или животът ни принуждава да играем, превръщайки ни незабележимо от Homo Sapiens в Homo Ludens, играещи хора.

Потънали в поредната игра, нямаме време да се запитаме дали сме Homo Ludens, защото животът ни кара да играем роли, или точно защото ги играем, сме такива, каквито сме? И доколко имаме смелост да спрем да играем, лукса да бъдем самите себе си – без маска и грим, без удобните паравани пред нас, без аплодисментите на околните или вещите напътствия на невидимия режисьор – Живот? Доколко може да си позволим да напълним живота си с истински моменти, истински усмивки, истински случвания и безкрайният театър – без антракт и финал, в който сме потопени от раждането си, да спре да съществува за нас?

В житейското училище всеки ден ни учат на много неща -математика, физика, история, езици, екзотични предмети, но трудно някой се хваща да ни научи да бъдем себе си. В житейското училище предметът „АЗ” липсва от учебните програми, обучението по него е трудно, а пътят, който трябва да извървим до заветното дипломиране по дисциплината е трънлив и неравен, с много пропадания, малко върхове и в пъти повече трудности. А дали да тръгнем точно по този път или да се примирим с ролята си на Homo Ludens – играещ човек, зависи единствено и от само от нас…

Владимир Господинов Господинов

Американски колеж в София, 8 клас