Есета

Какво се е променило през последната година във взаимоотношенията ми с моите родители или как ми омръзна от разговорите за седми клас

16 October 2018 г.

Понякога промените в отношенията между хората се случват за две минути, друг път за две или двайсет години. При мен промените последната година бяха особено драстични. Аз смятам, че родителите ми са виновни, те настояват, че вината е в мен – била съм си легнала като тяхното мило, очарователно дете и съм се събудила на следващата сутрин друг човек. Разбира се – ужасен. Казват ми Пубертет, сякаш това ми е името.

Когато бях малка, бях много по-близка с татко, отколкото с мама. Дори първата ми дума е била “тата” и мама разбира се още е обидена. Майка ми беше ужасно строга и може би затова не бях така близка с нея. Тя не ми даваше да ям вредни храни, да пия, както тя ги нарича “купешки” сокове. Е, аз си пиех и направих алергия точно от сок – толкова бях зле, че искаха да ме покажат по телевизията. Това че се оказа права обаче е само случайност. Така си мисля и просто пия сок тайно.

Майка ми продължава да бъде строга, така че не знам защо сега съм по-близка с нея. Много обича да се караме – имам чувството, че става сутрин и трескаво започва да търси за какво да ме насоли. Винаги намира.

Баща ми обаче просто ме влудява, така невъобразимо ме дразни, че не искам да стоя в една стая с него. А го обожавах. Може би не го понасям заради ужасното му хапещо и жилещо чувство за хумор, може би е заради бушуващите ми хормони. Не знам. Може би е и заради двете.

Последната година се карам с майка ми още повече. Тя непрекъснато ме обвинява, че не уча достатъчно, че нямам никакви амбиции. Като чуя “Предстои ти седми клас” и ми излиза пъпка на челото с размерите на жълто паве. Всяка реч завършва с традиционната заплаха, че ще ровя по кофите. Толкова често го чувам, че почва да ми се струва добра перспектива – безгрижен живот, кашон и найлон, любимите ми книги. Вкъщи много обичаме книгите, те са нашите бижута. Родителите ми ме научиха да чета преди да тръгна на училище, а сега, с този седми клас, който ми е заседнал като буца в гърлото, не ми остава време за четене. Е това вече трудно го преживявам.

Непрекъснато ме сравняват със сестра ми – колко е умна, амбициозна, упорита, трудолюбива. Да ти свършат синонимите направо, толкова е положителна. Дори и да не казват нищо, пак го виждам, в очите им се чете – тя учи не знам къде си, ще стигне не знам къде си, ама ще е далече. Когато им кажа, че ми е писнало да ме сравняват, те разбира се отричат. Никога, ама никога не ни били сравнявали. Остаряват и не виждат добре, явно.

Последните две години са особено тежки за мен, защото сестра ми, генийчето, завърши “едно най-доброто училище” и я приеха да следва в чужбина с пълна стипендия. Как да я настигнеш – гордост за майка и татко. Та тя замина и енергията на майка ми се концентрира изцяло върху мен. Ужас! Признавам, че не давам сто процента от себе си в ученето, признавам си, че предпочитам да чета по цял ден, вместо  да зубря “какво годе, що годе, кой годе” и подобни сигурно важни неща. Важни, ама не за мен.

Та така – сестра ми се отърва от затвора. Учи си и обикаля света, беше във почти всички континенти, които учихме в училище. А географията не беше любимия ѝ предмет. И като разказва, се чудя дали това са същите страни, които учим в училище. Защото в учебника има крайните точки на континентите, реките, полезните изкопаеми и броя на населението. Страхувам се да не се раждат и умират много хора, защото точно съм научила броя на населението и не ми се учи наново.

Вчера сестра ми се обади да каже, че ще си прави татуировка. Майка ми полудя, нищо че татуировката щяла да бъде с костенурка и слон – такива са сватбените пръстени на мама и татко. Ама този път май съм съгласна с майка ми. Татуировките са глупаво нещо.

Цялото ми семейство много се промени през последните години. Минахме през огромни изпитания и не разбирам родителите ми откъде имат енергията да се занимават с глупости като кандидатстването след седми клас. Осъзнавам, че им създавам много проблеми. Признавам си, че ме мързи. Добре де, не понякога. Всъщност – доста често. Но все пак си мисля, че се старая. Те просто не го виждат. Не разбират, че имам нужда от въздух – между математиката, пигмеите, политическата карта на Азия, тичинките на семейство Лютикови, синекдохи, епифори и прешленести червеи.

Защото седми клас дойде и въздухът съвсем свърши.

Просто мечтая за изпитите вече – да се свършва.

За да мога да започна да уча за матурите в дванайсети клас.

 

 

 

                                                                                    Джена Миленова Пискулийска

Най-великият дар на Бога към човека е свободната воля, а най-голямата заплаха за човека е злоупотребата с нея.

16 October 2018 г.

 

Творецът и Промислителят на света е дарилхората със свободата да правят избори. Човекът е получил способността да променя пътя, по който върви  в различните етапи на живота си и да претворява същността си в зависимост от посоката, към която поема. Бог е направил всеки един от нас ваятел на собствената си природа. Много хора не оценяват този дар, не го разбират или не се замислят, когато взимат поредното решение, други не осъзнават силата, която им е дадена и не поемат отговорност за действията си, но въпреки неосъзнатостта на решенията и грешките, които правим, Господ ни позволява, учейки се от несполуките си,да продължаваме да творим собствения си живот.

Ренесансовият мислител Джовани Пико дела Мирандола излага следния цитат в неговата  „Реч за достойнството на човека“: „По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, той взе да мисли за създаването на човека.

Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш.

Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.”

Безграничната сила на Господ създава света и отново тази висша мощ сътворява човека. За разлика от останалите Божествени творения ние, хората, сме получили  даровете на любовта, разума и свободата и само, и единствено, ние можем да определяме къде, как и за какво ще ги използваме. Това е личният избор на всеки и израз на неговата свободна воля. Ние избираме дали ще следваме доброто и ще се стремим към първообраза, към божественото, което носим в себе си или ще тръгнем по пътя на злото. Ние сме художниците, които рисуват картината на собствения си живот. Създадени от пръст и от живото Божествено дихание,  изваяни по образ на Самия Отец, творецът на света, ние наследяваме силата на творчеството подобно на своя Създадел.

 Тази констатация рязко контрастира на разбиранията на древните гърци, че съдбата е предварително предначертана и човек не би могъл да я промени по никакъв начин (ярък пример за този вид схващания е древногръцката драма „Едип цар“ на Софокъл).

Настъпването на Ренесанса през 14 век довежда до коренна промяна в представата на човека, която го поставя в центъра на всичко, промяна, която се отразява в изкуството. На света и на мястото на човека в него, се отдава по-голямо значение.Както можем да видим в текста от речта на ренесансовия мислител Джовани Пико дела Мирандола по-горе, човек е поставен в центъра на света, изправен пред избора дали да се развива и да се стреми към съвършенство (съвършен е само Бог) или да остане духовно неизвисен, каквито са останалите твари, създадени от Твореца.

Без принципа свобода не могат да бъдат разбрани нито сътворението, нито грехопадението, нито изкуплението. Без свободата не може да се разбере и феноменът вяра.  Без свободата е лишен от смисъл и целият световен процес.

  Свети Патриарх Евтимий дава конкретно обяснение на свободата на волята: „Всеки, който се движи към доброто по своя собствена мотивация, явно от Бога се задвижва, а не от някой равен на него – и това се нарича самовластие. Но ако стимулите идват отвън, от някой друг или от нещо друго, това не може да се определи като свободна воля (”самовластие”), защото не е мотивирано от Божията притегателна сила (от Божия приканващ зов), а е обусловено от някой друг, който е като него.“

При свободна воля личността прави избора си, като се ръководи от съгласуваността на съвест, разум (интелект) и желание. Можем да победим злото само чрез съзнателно избиране на доброто пред него.

„С голямата сила идва голяма отговорност“.  Имаме значителна привилегия спрямо всички останали божествени творения – способността да избираме какви да бъдем и по кой път да поемем, но както посочва репликата от филма „ Спайдърмен“, цитирана по-горе, ние сме натоварени с последствията от решенията, които взимаме и носим отговорност за действията си. За жалост сме свикнали често да обвиняваме странични фактори или нещо извън нашия контрол за собствените си провали.  В наше време използваме изрази като „Така е било писано“. В миналото  хората са вярвали, че всичко, случващо се в техния живот се определя от върховната сила и са отстоявали позицията, че човек не може да промени съдбовната си предопределеност, но всички тези твърдения, както тогава, така и сега, са показателни за отказа на човек да приеме отговорността за решенията, които взима.

 В арабските писания на въпроса „Кое явление му изглежда най-достойно за възхищение“ Абдала Сарацинът отговорил: „Нищо не ми изглежда по – достойно за удивление от човека“.

Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Свободната ни воля е тази, която ни самоопределя като личности. Действието на различни фактори – семейна среда, общество, култура, изменят някои качества или прояви на нашата личност , но не могат да я създадат. Можем да изберем да злоупотребим с най-великата милост на Отца – свободния избор и да си нанесем вреда от полезното, отричайки се от собствената си божествена природа, но също така сме способни да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем, като се стремим към тях с цялото си същество.

 

Деница Русева

4 October 2016 г.

Различен живот

Есе

Замисляли ли сте се за това колко щастие може да има в смеха? В смеха на едно различно момче. За мен той е цял един свят. За моето семейство – мира, любовта, хармонията, надеждата.

Всъщност всичко започнало десет години преди да се родя. Началото било щастливо. Продължението – трагично. Но всичко по реда си. Датата е 12.04.1993 година. Тогава се появил на този свят брат ми. Родителите ми решили да го кръстят  Христиан. Радостта им била огромна, макар че по онова време държавата била в криза.

Нито парите, нито времето стигали, но грижите за детето били над всичко и нещата се нареждали с много любов. До един мрачен ден през месец април 2000 година. Тогава родителите ми разбрали, че малкият им, седемгодишен син има мозъчно заболяване, хидроцефалия. Това е болест, която се причинява при струпване на прекалено много течности в мозъка. При Христо тя се е появила в най-лошия вариант – още в майчината утроба.

Родителите ми се почувствали ужасно. Докторите им казвали, че детето няма да оцелее, но майка ми и баща ми били готови на всичко, за да го спасят. Обнадеждени от професионализма на лекарите по онова време, започнали лечението му. Първата операция  била през същата, фатална за семейството, 2000 година. Последвала и втора – през 2001. За медиците надежда нямало, освен за един професор. Това било достатъчно за родителите ми. Те се консултирали с него. Той им дал насоки за лекарства от Германия; обяснил, че предстоят още няколко операции,  за да оживее,  но въпреки това той няма да е като другите деца. Брат ми винаги щял да има проблем с мозъка, което ще му пречи да мисли. Всичко, което изисква поне малко логически разсъждения, ще му бъде трудно. Той ще бъде като малко дете дори на зряла възраст. Само за да е жив Христо, майка и татко се съгласили.

Оттук нататък трудностите били големи. Последвала операция през 2002 година, през 2003 година също. Освен това през тази година съм се родил и аз. Не помня и не мога да си представя своя живот без брат си – може би така е при всяко второ дете. Но отрано се научих на нещо, което не само за връстниците ми е непознато – не да разчиташ на по-големия си брат, а да се грижиш за него. Да го обичаш така и да искаш да го видиш толкова щастлив, колкото може неговото щастие да ощастливи родителите ти.

Разказвали са ми, че след моето раждане станало наистина трудно. Двете деца изисквали време и пари, а майка ми, за да ни гледа, напуснала работа. За финансите на семейството останал да се грижи само баща ми. Трябвало да работи по няколко дни, без да се прибира, и  пак не стигали. Майка ми поела отговорността да възпита двете деца.  На брат ми помагала за домашните, на мен – да оцелея в новия свят, в който Небето ме е изпратило. Немалко пъти й се е случвало с едната ръка да държи детето, което бозае от гърдата й, а с другата ръка да поправя грешките в домашните на по-голямото братче.

Въпреки тежкото заболяване тя го научи да чете, да пише и да смята. А аз, откакто се помня, знам от нея, че не е оправдано да имаш здрави глава, ръце, очи и уши и да не учиш. Може би точно тия майчини думи ми помагат да бъда толкова упорит в училище. Сигурно на тях дължа и успехите си на олимпиади и състезания, а също и бронзовия медал в Лятната академия по математика преди месец. Но да се върна към брат ми. Защото съм сигурен, че различният живот на деца като него подтиква към подвиг не само родителите, но и всички, които разбират защо Бог ги изпраща на Земята.

С много трудности най-накрая минала и последната операция на Христо. През 2006 година, след шест години мъчителни изпитания, било сигурно, че тринадесетгодишния Христиан ще живее! Грижите на майка ми се насочили към мене – бил съм едва тригодишен, но проблемите с брат ми не спрели, макар вече причината да била по-различна. Още на седем години, когато се разбрало, че е със заболяване, съучениците му започнали да го пренебрегват и обиждат. За тях  Христо бил тъпак, нещастник и най-грозното, ужасно и обидно било, че някои от тях  го наричали луд. В училище постоянно го оставяли сам-самичък. Но брат ми бил търпелив, търпели и родителите ни. Не спирали обаче да се измъчват, защото знаели, че като дете и той иска да се разходи, да излезе, а другите деца не го желаели в своята компания.

Разбира се, имаше и толерантни деца. Те се превърнаха в пътеводната светлина и на моето детство. Бяха двама братя, по-малкият от които на възрастта на Христо. Правеха всичко заедно с него. Ритаха топка, посещаваха го в дома ни. Забавляваха го. Играеха си и с мене. В очите ми те останаха като ангели, дошли заради брат ми. Станаха като наши по-големи братя, които, ако някой обиди Христо, веднага бяха до него. Благодарение на тях аз проумях от много малък колко красота има в добротата.

Щом  двамата братя отидоха да учат в друг град, Христиан остана отново сам. В училище отново го изолираха. Той започна да отказва дори да излезе навън. Но онова, което направиха за нас двете момчета, продължи да дава плодовете си. Аз бях научил от тях методи, с които да развеселявам брат си. Това беше една от моите нови задачи. Стремях са да зарадвам батко си, а неговата радост радваше и родителите ни.              Благодарение на начина, заимстван от приятелите на Христо, на които семейството ни и особено аз ще сме винаги благодарни, Христиан забрави за всички онези, които го пренебрегваха. Голяма помощ ни оказа и една приятелка на мама, която, като учителка, се зае да обучава Христо след седми клас.

Сега двадесет и две годишният ми по-голям брат живее безгрижно и развеселяван от мен, дванадесетгодишното му братче. Заедно с родителите ни аз съм поел грижите за пълнотата на неговия живот. Един различен, но благодатен живот, защото ни учи на много неща. Живот изпитание.

Когато преди около месец прочетох една крилата мисъл – на немския философ Ницше – „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен”, разбрах защо е толкова сплотено и щастливо нашето семейство.

Христиане, благодаря, че си ми брат!

Богомил Анастасов Анастасов

Знанието вбесява

15 September 2015 г.

Тъмно е. Нищо не виждам в тази дупка. Нищо не чувствам. Нищо не чувам. Но проплаквам, защото боли. В мен също бе тъмно, като в рог както се казва. Но поех и проплаках.

Да напълниш дробовете си с въздух за пръв път боли. Да напълниш себе си с истина също.

Истината е, че болката е метафорична след първото проплакване. Все по-рядко ще те боли от въздуха. Дори напротив. Зимата въздухът е един свеж и съживяващ, а дробовете бързат да се напълнят с него. Със себе си обаче никой не бърза да се напълни. Загубили сме се между тъмнината и зимата и се лутаме слепешката, като си повтаряме колко е светло. Видим ли светлина обаче, писваме вампирски.

Ярката светлина гори очите свикнали с мрак. Ярките прозрения горят душите свикнали със сивота.

Четем книги, гледаме филми, слушаме музика. Я да ви видя колко сте образовани. Кой прочете най-много книги от първото си проплакване до днешния чуден ден? Браво.

Интелигенция сме се събрали. А филмите? Какви филми гледахте? Прозряхте ли универсалната, световна истина? Или истината за любовта? Музиката ви променя ли ви? С уникалността си?

Жалко. Колко жалко е цялото това събрание. Всички станахте ”различни” и ”индивидуални”. Мъдреците на бедната българска, че направо световна нация.

Тия дето тичат по площадите на протестите и вият като вълци, докато някой умен, успял човек, го тачат в другите страни. Или на спокойна семейна вечеря вкъщи. Поздравяват го искрено, но не много силно, да не чуят съседите, че викаме. Не е прилично да се вика и да ни слуша целият блок.

Тия дето викат, че младите били мързеливи, невъзпитани, глупави. Но кой е възпитавал младите? Според чии избори живеят младите? И колко млади познавате, че изразявате такова тежко мнение? А подходът ви… как се отразява на младите? Омразна дума. Младите. А вътре сухи и сиви, като прогнили плодове, търкалящи се в тревата.

Тия дето си палят свещите и си казват молитвите всеки ден и всяка вечер. Тия същите дето ритат бездомните животни по улиците и ги тровят, защото хапят. Дето ритат и чашката на бездомника на площада, защото: ”К’во ми се врат само в краката тия.” Тия дето са много праведни и разсъдливи, тия дето не се шегуват с нищо, защото е богохулство и срамота, тия дето крещят на децата си, тия дето уважават Бога, тия дето са горчиви и черни отвътре, но нали ако се държим така сякаш наистина в нас има вяра, ще идем в рая. Само дето ми иде да повърна от прекомерна религия и нито капчица вяра и ми иде да ви изкрещя, че сте едни миризливи ла…

Няма. Щото няма да ида в Рая, нали. И Ботев, и Левски ще ме осъдят уж тежко, ако ме чуели. Съмнявам се обаче. Да дойдат да ви видят какви сте ми праведни. Сами ще си теглят ножа или и те ще забегнат в чужбина, опитвайки се да оправят работата от там. Или ще говорят и пишат, като… Ама то така оправия няма съвсем. С разговор? Не. ”Пръчките и камъните, ще счупят костите ми…”, а ние на обидите сме свикнали.

Тъжно ми е хора. Колко тъжно е да гледам и да виждам. Как ми се иска понякога да си се бях родила тъпа. Ама не ми се смейте, наистина ви говоря. Тъпа и сляпа. Да си

ходя след стадото, да кимам с глава и да ме галят по нея: ”Браво, браво!”

Но аз съм себе си. Нито повече, нито по-малко. И виждам, и чувам, и знам.

И в болка се открих, наистина. Не съм я усетила такава внезапна и остра, но сега я усещам. Като гледам и виждам. Като слушам и чувам.

Жалки сме. Говорим едно, правим друго. Вярваме в неща, дето само отблъскват различното, ама иначе са прекрасни и просветени. Вярваме в неща, дето са ни оправили едно време, ама кой да се сети, че това ”едно време” си остава в миналото. Иновация? Моля ви се. За какво ни е? Как го казваше другарят Цончев във ”Вчера”?

”Какво става тука бе? Ако се научи от министерството знаете ли какво ще стане? Всички ще ви изключат. До един! Я отстъпи! Какво е това бе? Бийтълс! Ще ви дам аз на вас едни Бийтълси! Какви са тия маймунски танци? Не ви ли е срам? Ако искате забавата да продължи – валс! Я извъртете един валс бе, покажете, че сте млади хора бе, (…)

А как са се смели нашите, че и техните. И аз още се смея, само като си го представя. Не е смешно обаче… Все заплахи, все поучения, все някой е по-умен и по-препатил. Взе да ми писва малко обаче.

То за това всички се юрнахме да бъдем различни и както ви плюх, сега ви поздравявам. Идеята обаче е да се харесвате на себе си, а не на другите. Да откриете себе си заради вас самите, а не за да задоволите извратените ментални нужди на някое лудо приятелче в училище. Или на цялата тълпа.

Ние за това май трябваше да говорим? За откриването на себе си? Е не мога за четвърти път да пиша по тая тема. Само едно ще кажа: Страхливо започваме живота си, Иване!

Как обичам да го цитирам тоя човек. Страхливо започваме. Свършим ли го с гордо вдигната глава обаче, тогава ето ни и нас.

Ния Петрова, 19 г.

Училище и клас: 12 “ж” клас

Гимназия с Преподаване на Чужди Езици,

ГПЧЕ, гр.Плевен

Миграции

15 September 2015 г.

Говорим си за бъдещето с приятелите от софийската гимназия.

Ти къде искаш да учиш, когато завършим средното? – питаме се един друг.

Англия, САЩ, Франция, Германия.

Белгия, Холандия…

Във випуска ни няма нито едно дете, което мисли да продължи образованието си в България.

След 10 години повечето от нас ще сме някъде другаде.

Там другаде сигурно ще се родят и нашите деца.

По улиците на България ще има все по-малко малки човечета. В детските градини няма да се чака за място. През пролетта няма да има опашки от родители, които правят списъци, за да запишат децата си в елитни училища.

Няма да има пакости в квартала.

Ще бъде тихо. Каква радост за съседката от долния етаж!

От 2000 година до сега в България са закрити над 2000 училища. През последните 25 години у нас са построени само десетина нови училищни сгради. В 394 от училищата ни днес има по-малко от 100 ученици, а в 443 – броят на децата е под 200. (По новинарските емисии)

Ти къде искаш да учиш?- питам ромчетата от градчето на баба.

Не искам да уча – отговарят.

А какво ще правиш?

Искам да живея в София.

Защо в София?

Там е купон и има храна.

Това казват малките роми.

След 10 години повечето от тях сигурно ще живеят в София.

Дали децата им ще запълнят детските градини? А училищата?

Би било добре. Няма нищо по-тъжно от празни детски градини и училища.

Празните детски градини и училища са като празни гнезда.

И хората сме като птиците. Поемаме по различни миграционни пътища, за да търсим сигурност и храна. Символът на 21 век е човекът, изоставил своя дом, в името на по-добро бъдеще. (По „Нешънъл Джиографик”)

Защо не искаш да продължиш образованието си в България? – задълбаваме темата с приятелите от софийската гимназия.

Защо, след като всички признаваме, че да си тийнейджър в България е прекрасно – тук си свободен, за разлика от други страни, където си зависим от колата на родителите. Там не можеш просто така да излезеш на улицата и да се видиш с познати.

Защото на възрастните в България е много трудно. Да отглеждаш деца в България е мъка.

За да си подредя правилно живота.

Защото така правят всички.

И родителите ми искат това.

Мигриращите птици са изключително съсредоточени по време на прелета. Те не се поддават на изкушения и преодоляват трудности, които при други обстоятелства биха ги обезсърчили. Птицата полярна рибарка например, по пътя си от Огнена земя към Аляска подминава вкусната херинга, която й подхвърлят от туристическо корабче в залива Монтерей. Полярната рибарка не допуска да й отвлекат вниманието, тя е проникната от инстинктивния порив към голямата цел. Точно в този момент тя иска само да лети. За да стигне до някой чакълест бряг в Арктика, където се събират множества полярни рибарки в търсене на подходящо място и условия за създаване и отглеждане на ново поколение. (По „Нешънъл Джиографик”)

Ти къде искаш да остарееш? – питам портиера в училището ни.

Аз вече съм остарял – отговаря.

Сериозно питам.

Къде искам да прекарам последната част от живота си? – коригира въпроса ми. – На село, откъдето съм дошъл и където прекарвах летата на моята младост.

След 10 години и възрастните хора в София ще бъдат по-малко.

В неделя сутрин във входовете няма да ухае на баничка и кекс.

Няма да се чуват през стените хлиповете на героините от турските сериали.

Цветята в градинките между блоковете ще увехнат.

Ще си отидат пеперудите.

През последното десетилетие се наблюдава драстично намаление на популацията на уникалната пеперуда Монарх. Пеперудите Монарх са известни с ежегодната си миграция от Мексико до Канада. Започват живота си в Мексико, след което мигрират до Канада – за лятната ваканция, и после отново се връщат в Мексико. Поради кратката продължителност на живота им, по време на миграционните обиколки, се сменят три или четири поколения. И всяко от тях инстинктивно поема по Пътя, изминат от неговите предци. (По „Анимъл Планет”)

Какво искате да правите през последната част от живота си?

Това искам да попитам някой политик.

Но не питам.

Предусещам отговора.

Политикът ще иска да си е политик. Да си стои в парламента или в министерския съвет.

След 10 години в София ще има главно политици. Ще си управляват и ще се забавляват.

Ще правят пакости.

Но кого ще управляват?

Българите в България изчезват като пеперудата Монарх. В 164 населени места в България вече няма нито един жител, според данни на Националния статистически институт. Най-голям брой обезлюдени населени места има в Габрово, Велико Търново и Кърджали. Според Световната банка населението на България след 20 г. ще е около 6 млн. и 400 хил. Представителите на българския етнос у нас ще бъдат 3,1 млн., ромите ще са 1,8 млн., турците ще си останат около 800 хил., колкото са и сега, останалите ще са представители на други етноси. (По новинарските емисии)

Но има и оптимистичен вариант. Говорим си с приятелите за това.

Дори да се изучим навън, ще се върнем в България.

Като щъркелите, които винаги се връщат в гнездата след края на зимата.

Ще променим България.

И ще родим децата си тук.

Като щъркелите.

По улиците на България ще има много палави малки човечета. Ще има нови детски градини и майките няма да чакат за място. През пролетта няма да има опашки от родители, които правят списъци, за да запишат децата си в елитни училища. Защото всички училища ще бъдат елитни.

Катерина – Адел Джоуид

Ученичка в 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин”, София

Играещият човек или Homo Ludens

16 September 2014 г.

„…Кърви пак раната. Играя под звездите. Горчи отново ролята, горчи….

Отровата от Жулиета ненапита в центъра на сцената блести.
От стъпките ми музика извира. В душата ми се гонят студ и зной.
Безкрайната соната музицирам. Мълчи дъждът - безименен герой.
Замесвам хляб с душицата си свита. И вместо сол добавям тъмна нощ.
И в образа на лейди Макбет скрита ръката ми замахва с кървав нож.
През мен прораства корен от коприва. С перо на бухал бъркам във нощта...
В окото на безкрая се откривам. Офелия във бяло - пак скърбя...
Умирам жадно. С вятъра се гоня. Костюмът театрално ми виси.
Поредна роля. И последна роля. Житейска драма някаква върви...
Реве тълпата. Свит поклон отправям. От сцената помахвам със ръка.
Като невинна дева се изправям, обсипана любовно със цветя.
В гримьорната привела ситно плещи одежди царствени събличам аз.
Безропотно угасвам всички свещи. Такси поръчвам във незнаен час....
...за хладната си, мъничка квартира, където Жулиета не върви.
И лейди Макбет никога не се прибира. Офелия? Отдавна там не спи...
Във пустата и оглушала къща, която ме посреща във нощта,
в житейската си роля се завръщам безкрайно уморена и сама..."

PrincessИзповед на една актриса

Преди години майка ми написа това стихотворение. Тогава, опитвайки се да вникна в смисъла му, я бях запитал какво означава житейска роля и това, някой да я играе? Логично отговорът, който получих, бе, че все още съм малък, за да разбера, но някой ден, непременно сам, ще стигна до истината.

Когато седнах да поразмишлявам над темата за играещия човек или Homo Ludens, неминуемо се сетих за онзи наш разговор. Защото от висотата на ненавършените ми все още 15 години донякъде и сам бях успял да намеря отговора на въпроса си – животът е низ от моменти, сцена, на която ние, обикновените хора, играем поредица от роли. Животът ни е предопределен от самото начало и колкото и да се опитваме да го променим, всеки миг в него се подчинява на строги правила, а сред тях ни е поверена главната роля – на играещия  човек. И ако играта в детството ни е била само начин да общуваме с другите, пораствайки и изграждайки се като характери, тя е загубила очарованието си от първичното общуване и се е превърнала в начин да изразим себе си пред другите, да се покажем или скрием от тях в безкрайния театър на живота.

Как започва всичко? Раждаш се – завесата се вдига. Излизаш под прожекторите. Нататък е лесно – монолог, театрален костюм, осветление, подбрани жестове, маска. Всичко е налице. Дори и суфльорът Живот е на линия, поправя те, когато сгрешиш или се изгубиш сред репликите. Аплодисменти или освирквания – колелото на собствената ти игра се върти в безкраен ритъм до логичния ти край някой ден. Безкрайна пиеса и главен герой – ти, човекът играещ…

Запитвали ли сте се някога колко често ви се е налагало да се вмъквате под маската му и да играете роли в живота си? И какви роли сте играли – положителни, отрицателни, пасивен наблюдател или самите себе си? Защо сте го правили?

„Целият свят е сцена и ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли”, е заключил Шекспир мъдро. Със сигурност един път поне ще се замислим над думите му, а направим ли го, ще осъзнаем и правотата им. Играем, правим го непрекъснато или се учим да го правим – между събуждането и заспиването, между срещите с хора, работата в офиса, прегръдките с любим човек. Играем на приятели, врагове, родители, служители, улегнали или недотам улегнали възрастни. Играем. Мислите ни постепенно се превръщат в отиграна река, усмивките – в стандартна радост, думите, поведението ни – в заучени житейски роли, от които все по – трудно успяваме да се измъкнем и за минута. Диалози, монолози, трагедии, комедии, трагикокомедии, драми… Опитът ни на играчи постепенно нараства, бройката роли набъбва заплашително и изпълва до предел сивото ни ежедневие. „Сценичното облекло” неусетно става втората ни кожа, гримът попива в лицата, а маската се превръща в неотменна част от АЗ – а ни. Докато в един момент усетим, че сме се изгубили в безкрайността на многобройните изиграни роли и сме се превърнали от хора в Homo Ludens – маскирани кукли, играчи в безкрайния спектакъл, наречен „Живот”.

В днешно време играта се е превърнала в средството да не бъдем самите себе си, да се представяме пред света така, както той очаква от нас. И дотолкова сме се вживели в безкрайната поредица житейски роли, които играем, че сме забравили да бъдем себе си, или пък се боим  да бъдем. Затова и с всеки изминал ден маските ни стават по – многобройни, театралните ни костюми по – шарени, а усмивките ни – застинали. Макар че в живота ни не всичко е като в холивудски филми. Нерядко положителният герой умира, отритнат от всички. Ромео вместо влюбен младеж се оказва отчаян наркоман. Потънал в облаците дим на кварталната кръчма, след няколко питиета Хамлет продължава да се пита объркан да бъде или не. Ричард ІІІ вече „убива” интелигентно, използвайки компютъра в офиса си вместо меч, а Д’Артанян отдавна е забравил значението на думите – „всички за един, един за всички”, затиснат под тежестта на обикновените битовизми… Роли, роли, роли, които играем или животът ни принуждава да играем, превръщайки ни незабележимо от Homo Sapiens в Homo Ludens, играещи хора.

Потънали в поредната игра, нямаме време да се запитаме дали сме Homo Ludens, защото животът ни кара да играем роли, или точно защото ги играем, сме такива, каквито сме? И доколко имаме смелост да спрем да играем, лукса да бъдем самите себе си – без маска и грим, без удобните паравани пред нас, без аплодисментите на околните или вещите напътствия на невидимия режисьор – Живот? Доколко може да си позволим да напълним живота си с истински моменти, истински усмивки, истински случвания и безкрайният театър – без антракт и финал, в който сме потопени от раждането си, да спре да съществува за нас?

В житейското училище всеки ден ни учат на много неща -математика, физика, история, езици, екзотични предмети, но трудно някой се хваща да ни научи да бъдем себе си. В житейското училище предметът „АЗ” липсва от учебните програми, обучението по него е трудно, а пътят, който трябва да извървим до заветното дипломиране по дисциплината е трънлив и неравен, с много пропадания, малко върхове и в пъти повече трудности. А дали да тръгнем точно по този път или да се примирим с ролята си на Homo Ludens – играещ човек, зависи единствено и от само от нас…

Владимир Господинов Господинов

Американски колеж в София, 8 клас

Изгубено поколение

16 September 2014 г.

Не минава ден, без да чуя фразата „Вашето поколение не чете.” Понякога идва сама, понякога подплатена с едно здраво – „Само сте на телефоните си” или „не чете истинска литература”. И аз се опитвам, плахо да защитя честта на моето поколение – четем разбира се! Какво друго си мислят, че правим на пустите телефони? Фейсбук, Скайп, Вайбър – тези са между-другото, а  и не е ли и това вид четене – получаваш съобщение, изчиташ го, пишеш отговор, приятелите ти го изчитат. Не е ли това ценно? Но, ако говорим за четенето на истинска литература… Това е друго. Какво, питам аз, е истинска литература? Кой решава? Ако е книга, значи е литература. Има си и жанр – епос, драма и така нататък.

Най-често, в тази истинска литература не влизат онлайн книгите. Ако го четеш от екран, не се брои, изобщо как смееш да се правиш на читател? Държал ли си оригиналния препис на Историята Славянобългарска, та разправяш на всички, че си я чел? С тези хора, не мога да се разбера, не мога и да ги разбера. Те са като древните гърци, осъдили появата на писмеността, зашото тя прави знанието по-достъпно сред народа, понеже вече всеки ще може да прочете великите мисли на философите. И тези хора, сега, в двадест и първи век, които се възмущават, че младите хора си купуват електронни четци, или е-книги, които да четат от телефоните си, сякаш имат нещо против това литературата да е по-достъпна, по-лесна за намиране, по удобна за консумиране.

Когато нямах телефон, мъкнех си книгите с мен, за да чета в автобуса и на училище. Хари Потър, книга шеста, с твърди корици и аз съм се сбутала между бабите в рейса с нея, и се опитвам да се държа и да си обръщам страниците. Сега, вадя си машинката, с една ръка се държа, с другата си плъзгам екрана надолу и само трябва да се пазя от осъдителните погледи на бабите, защото съм поредния член на поколението си, загубил живота си пред екран. Да, обаче пълно издание на Граф Монте Кристо на български няма по книжарниците. Ученическо – ако искаш. Два тома в петдесет страници си е оферта и кой не чете истинска литература сега?

Но да кажем, не знаят какво чета, сърдитите възрастни. Да кажем, не чета задължителанта литература за училище. Чета книга пета от една фентъзи поредица, която също не издават в България. И това не истинска литература, дори да я чета на хартиена книга. По-добре изобщо да не чета, отколкото да се занимавам с такива истории. Вампирски романси, магии, дистопии, от които главните герои се спасяват и водят бунт… От всичката литература, това а най-неистинската.

Жанрове като фентъзи, градско фентъзи, южна готика, стиймпънк, сай-фай, не са реални жанрове. И авторите им не са истински писатели. Вината в нашия Джон Грийн и романси за тийнейджъри от по стотина страници. Книги без истинска ценност. Всички пропищяват, че поколението ни не чете, а зачетем ли се в нещо, критиката го смазва като повърхностно и бесмислено, размазва и нас като безпътни, лишени от ценности.

Летните списъци със задължителна литература за ценни. „Граф Монте Кристо” в ученическо издание, „Великият Гетсби”, Хемингуей.  В тях няма по-малко насилие и секс, и измами, и драма. Но те са „истинските”. Защо? Великите книги са започнали като оплювани подлистници по евтини вестници, като беззначителни, безмислени знаци, че читателите им са ограничени личности. Аз пак се чудя, каква е марката на истинската литература и откривам единствения отговор, който ми се струва логичен. Едни стотина години отгоре върху дата от първото издание.

Мери Шели е написала романа си на шега и започнала изцяло нов жанр, който сега вдъхновява толково много филми, сериали, други творци. Джоан Роулинг е  вдъхновила цяло едно поколение. Награди, първи места в класициите, тиражи – тези неща не са от значение, защото това не е истнска литература. И си мисля как няма и няма начин да се докажеш, ако си млад и четеш. Обвиняват те, че нищо не разбираш, ако си хванал, да речем, Ницше, или, че само се правиш, че ти харесва „Под Игото” (а ако не ти харесва, значи не си го разбрал), а ако четеш неутвърдени (с други думи модерни) автори, не е истинска литература.

И ти си вадиш телефона и правиш гневен статус във Фейсбук, а бабите те гледат осъдително, защо не извадиш една книга, а?

Теодора Георгиева Николова, 17 години

Училище: Американски колеж в София
Клас: 11 (завършен)

Крилете на ангела

16 September 2014 г.

Това е една история за мечтите, надеждите, целите, успехите и грешките на един ангел. Това е моята история. Аз бях едно дете, чиито мечти се разбиха, дете, което съдбата повали на земята, но с времето то успя да се изправи на краката си. Наричайте ме ангел – не защото нямам име, а защото такава съдба имат и други деца.

Като всяко едно дете, аз обичам да мечтая. Мечтите са нещото, което никой не може да ни отнеме, но може да ни попречи да го постигнем. Мечтите са един океан – неизбродим, чийто край не стигаме, защото всяка мечта се заменя с нова – по-съкровена и по-голяма. Моята мечта, когато бях на 14 години беше да ме приемат в езикова гимназия. Кандидатствах с профил английски и немски. Очаквах с голямо нетърпение резултатите. И ето, че най-накрая обявиха класирането. Бях приета – трета по успех.

Започна учебната година. Не беше толкова лесно, колкото си представях, но полагах всички усилия да се справя. Намерих много нови приятели, с които се забавлявах и учех. Всичко беше идеално до края на първия учебен срок, до деня в който разбрах, че всичко ще се промени. Пред мен възникна неочаквано проблем, проблемът с появилия се диабет, който посрещнах като неканен гост. Какви чувства предизвика у мен съобщението, че имам диабет? Чувство на тъга, готовност да заплача, яд, ярост, гняв. Всички тези емоции бушуваха в мен. Бях като вулкан, който всеки един момент може да изригне. Приеха ме в интензивното отделение за няколко дни. Бях на системи, с решетки на прозорците и без право на посещения дори и от семейството ми. Стаята, в която се намирах, беше като ад за мен. Тези дни бяха най-ужасните в живота ми. Бях безкрайно уплашена от промяната, налагаща „боцкания”, променено хранене, често посещение при лекаря, изпитвах обида, че природата е избрала точно мен да подложи на това изпитание. Като звяр в клетка, аз плашех всички, които всъщност се опитваха да ми помогнат. Не исках да разговарям с приятелите си и родителите си. Казах им, че ги мразя, обвинявах ги за случилото се, обвинявах дори и себе си. Не можех да се позная. Все едно не можех да поема контрол над мислите и действията си.

Реших да се върна в старото си училище. Направих го, въпреки съветите на приятелите си. Скоро след постъпката ми, разбрах, че съм сгрешила, но нямаше път назад. Имах два избора. Единият беше да остана затворена в себе си, изолирайки се от света и близките си, да стоя само на място и да се самосъжалявам. А другият – да продължа напред, крачка по крачка, да приема случилото се. Избрах второто – да изхвърля неприятните мисли от съзнанието си и да продължа да мечтая, да превърна лечението в стил на поведение. Почвата на диабета остави нещо като „белег от рана” в моите спомени. Сега, когато приех това, което се е случило, раната заздравява. Когато погледна белега се сещам, че той съществува, но в по-голямата част от времето го забравям. Животът не е както преди, но въпреки променените условия, той все още може да е интересен и щастлив.

Животът с диабет е като управление на кораб в безкраен и развълнуван океан. Мъдрият капитан се снабдява не само с храна и гориво за предстоящото пътуване. Той обикновено подробно разглежда целия маршрут, прави справки за вероятните плитчини и подводни скали, за да ги избегне. Подбира си екип от добронамерени и самоотвержени моряци – родители, приятели, лекари, които да му помагат в трудното пътешествие, които ще му осигурят гръб и надеждна помощ. Разбрах, че отговорността за вълнуващото и трудно пътешествие на живота е моя. Диабетът няма да попречи на осъществяването ми като личност, на удоволствието от истинския живот, на професионалната ми реализация и на личното ми щастие.

Моите криле бяха отрязани, но те пораснаха отново и вече съм свободна, мога отново да полетя нагоре към върха. Да, остана ми белег от раната, но не съжалявам. Този белег ми припомня времето, когато станах силна. Вече вярвам, че болката може само да кали човека.

Симона Георгиева Георгиева,

ученичка от СОУ “Пейо Кр. Яворов”, гр. Стралджа, обл. Ямбол, 17г.

Моят свят след 10 години

16 September 2014 г.

Мюнхен. Франкфурт. Берлин. Макар че тези мегаполиси официално принадлежат към Германия, едва ли има по-негермански градове в Бундесрепубликата. Защо ли? Малко хора биха останали неизненадани от факта, че по най-известните булеварди виждат повече чужденци, отколкото германци. В момента във Франкфурт е еднакво вероятно да те заговорят както на немски, така и на английски. Докато в Берлин са представени толкова много националности, че е нормално да чуеш 10 чужди езика, докато пътуваш с обществения транспорт към работното си място. Между другото нерядко съм чувал от познати да казват, че турският дюнер в Германия е по-вкусен от този в Турция. Самият аз съм се убедил в същото, що се отнася до българското сирене.

Тази интернационалност на градовете мегаполиси поставя въпроса как ще изглежда светът след време, при положение че и сега глобализацията прави един град като Франкфурт умален модел на половината свят. Вече човек, знаещ поне 2 чужди езика, е също толкова обичайно явление колкото и паркираната немска кола в гаража на съседа ти. Затова не е изненада как много хора обвързват глобализацията с понятия като „по-голям избор”, „по-добро  качество” и неизбежно „по-добър живот”.

С увеличаването на кръгозора и обезсмислянето на националните граници се доближават и възгледите на хората, независимо от  коя част на света идват. От личен опит знам, че сходни теми вълнуват както мен и моите европейски връстници, така и тези от Тайланд, Корея и дори Нова Зеландия. Масовите медии до голяма степен са превърнали света в една голяма класна стая. Незабавно след като ученик от другия край на стаята кихне, за това разбират всички. В моя фейсбук ежедневно съпреживявам събитията от живота на хора от 5 континента и разширявам своите хоризонти. Актуалните събития от всяка една точка на света могат да станат достояние на всеки компютърно грамотен човек. Вследствие на тази мрежа сме по-добре информирани и компетентни от всякога. Като разбираме гледните точки на коренно различни хора, самите ние претърпяване метаморфоза. Имайки право на избор, вече можем да напуснем пашкула на родовото и националното и да обгърнем света в дланите си. Да се превърнем в космополити – граждани на света.

Индивидуалното светоусещане се разширява за сметка на идентичността, която ни прави уникални и неповторими. Последната е заплашена от шаблоните, в които ни принуждава да влезем глобалицазията. През последните 25 години светът до такава степен се е уеднаквил, че човек може да пазарува от едни и същи модни марки и да яде еднаква храна едновременно в Кьолн, Чикаго и Буенос Айрес. Градските пейзажи са окичени с безкрайна върволица реклами на Адидас, Пума, H&M, МакДоналдс, KFC и т.н.  Не след дълго навярно само Биг Бен би могло да напомни на заблуден чужденец, че се намира в сърцето на Лондон.

Унифициращи процеси протичат в цял свят от гледна точка и на образованието. Почти навсякъде има учебна система с 12 класа, с които се завършва средното образование. Болонската реформа цели да уеднакви университетското образование в Европа чрез въвеждането на степените „бакалавър” и „магистър”. Дори германската неотстъпчивост не успява да запази известната си по цял свят степен на висше образование „диплома”, въпреки че е оценявана изключително високо заради своето качество.

Последният пример показва какви негативни последици може да има нарастващата глобализация. Дори новопоявили се болестни състояния като бърнаут-синдром и обездвиждане засягат като пандемия почти целия цивилизационен свят, включително и България, която участва по-активно в международния обмен едва от 25 години!

В културен и ценностен план подобно уеднаквяване също превръща света в „едно голямо село”. Днес си спомняме за изконните български традиции само когато трябва да ги представим на чужденци по време на международен проект. От „напредналото” ни ежедневие започва да липсва традиционното, типичното, защото то се измества от масовото, чуждото, екзотичното. За съжаление точно това търсене на „другото” смалява света и прави опознаването му много повърхностно. Докато милиони туристи от цял свят се стичат в приказния немски замък Нойшванщайн, малко са хората, които се замислят над останалите не толкова известни забележителности в околността като замъка Швангау, които обаче са не по-малко впечатляващи. Защото да кажеш, че си посетил Мюнхен и си се снимал на Нойшванщайн, е като да кажеш, че си бил на Айфеловата кула в Париж. Дори твоят престой в Германия да е бил еднодневен и да не си видял нито частичка от немската култура, когато изказването ти е украсено с няколко импозантни думички, се считаш за усвоил едва ли не ядрото на немската действителност. Впрочем обиколката с екскурзовод в Нойшванщайн трае едва 15 минути.

По тази причина светът след 10 години би бил още по-фасаден. Мнимото създаване на мостове между отделни култури и религии в по-голямата си част ще остане на върха на айсберга. Точно както Бай Ганьо е „изръшкал” цялата Европа, така и ние ще претендираме да сме се превърнали в космополити, макар да сме затворени в черупката на еднообразието. В идните 10 години ще продължим да губим от идентичността и уникалността си и ще заприличваме все повече на „das man”. Най-малко търсещите нови кадри фирми биха се затруднили, защото всички кандидати биха изглеждали еднакво.

Дали светът след 10 години ще е по-голям и по-добър? Едва ли, бих казал аз, ако хората в него продължават да бъдат толкова шаблонни и тесногръди, че да пренебрегнат собствената си многоцветност и да се боядисат в космополитност и клишираност. И докато дописвам последните редове на домашната си, не мога да спра да мисля за чутото по време на рекламната пауза: „американски дънки…италианска риза…българска бира”.

Даниел Георгиев Любомиров, 19 г. ГПЧЕ “Ромен Ролан”, Стара Загора

Частица от теб може да бъде за някого целият свят

16 September 2014 г.

Мразя болниците. Винаги се опитвам да изляза колкото се може по- бързо от тях. Съмнявам се, че някой ги обича. Та нали в тях хората боледуват, други плачат, а трети се надяват животът им да не приключи там. Е, да, ама не всички са щастливци като мен,а  за съжаление хората с влошено здраве са много и продължават да се увеличават.

Не знам какво е да си тежко болен и да очакваш смъртта всеки момент. Не знам какво е да се събуждаш сутрин с мисълта, че това ще е последният изгрев на слънцето, който ще видиш. Не знам, не искам да разбирам. Искам да живея и да се радвам на съществуването си, да съм пълна с енергия и сили, с надежда…

“Здравият човек има безброй много желания, докато болният само едно”, това бе мисълта ми, докато се подготвях по темата за донорството на органи за устния изпит за немската езикова диплома. Около половин година четох статии, писах съчинения, резюмета, описвах графики, събирах материали и се опитвах да си изградя мнение по въпроса.

За или против трансплантациите?

Трудно ми беше да взема позиция. Няма да излъжа, ако кажа, че я сменях почти мигновенно, след като прочитах една или друга добре аргументирана статия в подрепа  на даряването на органи или срещу трансплантациите. Безспорно, зад това да кажеш с една дума, дали си съгласен да дариш органи, стоят множество фактори, множество плюсове и минуси, страхове, предразсъдъци. Но да вземеш позиция по въпроса е жизненоважно. Жизненоважно е, защото от твоето, от моето, от нашето решение може да се получи нещо хубаво, нещо добро- искрица надежда да пламне в нечие око и да запали огън за втори живот.

И не че сме длъжни да одобрим донорството. Нямаме и вина, че някой е на диализа или се е разболял от рядка болест и му е необходим орган. Не, тук няма място за манипулация и вменяване на вина. Нямаме дълг към никого, освен към себе си. Защо да не спасим живота на до седем души, след като моят, твоят  или този на наш близък е вече необратимо отминал? Защо да погребваме част от тялото си, която може да продължи да живее в някого? Не е ли смисълът на живота в самото живеене? И ако е така, донорството на органи не е ли шанс за втори живот?

Да, да дариш част от себе си на някого, който има нужда, е достойно за уважение. Да се издигнеш над себелюбието и индивидуализма, да притъпиш болката по загубата на любим човек и в този момент да кажеш “ДА” на трансплантацията и на живота, е проява на братска обич, но и доказателство за солидарност с мъката на все още живите, но страдащи хора.”Никой няма по-голяма любов от тази  да даде живота си.” (Йоан 15:13)

Но чрез трансплантациите не се ли бъркаме в божиите работи? Не са ли трансплантациите опит на човека да отложи смъртта си, вместо да се опита да се пребори с този свой страх и да приеме, че телесното е преходно?

Не, да дариш орган не означава да играеш Господ. Вероятно всеки има своя час, в който ще напусне земния си живот, но като същества, надарени от Бог с живот, наше право е да се борим последната глътка въздух да е колкото се може по- отдалечена във времето. Естествено е. Здравето е най- хубавото нещо, което може да има живият човек. Но не е само при хората така. В природата положението не е по- различно. Е, да животните може да не познават трансплантациите, но инстинкът им за самосъхранение е не по- малко силен. А трансплантациите като постижение на медицината и на науката, което постижение спасява живота на хиляди и дава надежда на милиони хора по целия свят, е изява именно на такъв инстинкт, на такава воля.

Воля за живот.

Да! Волята за живот е онова, което изправя на крака късметлийте с нов орган и ги тласка към участие в международни състезания за трансплантирани. Те, хората, в които пулсира сърцето на някой благороден човек или чиято кръв се пречиства от бъбрека на друг такъв, са хора с потенциал и желание за развитие. Точно те и техните медали са доказателство за това, че след трансплантацията активният живот е възможен, въпреки многото лекарства, подтискащи имунната система.

Тогава защо донорските ситуации в България са толкова малко? Защо българинът се страхува да дари своите органи? Защо не можем дори да се сравним със страни като Испания, Австрия или Хърватия, където трансплантациите са доста по- успешни? Какво още ни липсва на нас, българите?

България не е Германия. Не е Италия, не е Франция, не е Испания, нито Австрия. Това е ясно за всекиго. Освен че се различаваме по територия и брой на населението, в нашата страна икономиката е на друго ниво, действат други закони. В една Испания и Австрия например всеки, който приживе не заяви своя отказ от трансплантация postmortem е потенциален донор. Това увеличава броя на трансплантираните органи драстично. Българското законодателство не позволява подобни ситуации. За да станеш донор у нас след смъртта си, трябва да разчиташ на близките ти да уважат твоето решение. Това е. Нямаме Organspendeausweis (документ, в който всеки може да заяви своя отказ или своето съгласие да е донор на органи) като германците. Освен това информационните ни кампании по въпроса са значително по- малко. В Германия инициативите в подкрепа на донорството не са рядкост. В тях участват общественици, политици, хора на изкуството, пишат се песни за това, организират се разходки с велосипеди, дни на донорството (каквито имаме и в България, за радост), говори се често в медиите и се предприемат законови промени. Голяма част от обществото е организирана около това да се случват повече трансплантации. Дори медиите обръщат повече внимание, вместо да се занимават с дреболии като това, кой какъв есемес е пратил на другиго или как депутатите изнасят поредния свой парламентарен цирк…

Но покрай недоверието в институциите и липсващата информираност по въпроса, дори в България да можеше човек приживе законно да се съгласи да дари органи след смъртта си, повече трансплантации едва ли биха се случили. И заради това диализата не е с продължение 2-5 години, както на запад от България, а при някои хора се превръща в 15-,20-, 36- годишна присъда.

Тъжно ми е да пиша това. Още по- тъжно ми е да си представя, че някой мой близък може да изпадне в такова положение и да се нуждае от орган. А вероятността това да се случи е огромна. Ако очакваш да получиш, трябва да си готов да дадеш, нали така? Трансплантирането на органи е първият безспорен начин човек да продължи да живее и след смъртта. Само така преходността на човека може да докосне вечността. А вечността е за любящите души.

Борислава Валериева Борисова,18 години

гр. Монтана, ГПЧЕ “Петър Богдан”, 12. А клас