Всичките благословии
Помня какво ставаше с очите на мама, когато всяко лято изпращаше кака на вратата. „Лятното скитане” казваше кака ми с извинителни оранжеви искрици в очите и повдигаше рамене безпомощно. После прегръщаше мама и ръцете й бяха бели и по-нежни отвсякога, а вятърът в пръстите навяваше песъчинки в мамините очи. Докато ги избършеше обаче, сестра ми вече беше тръгнала, зелените гуменки бяха изтупкали прощално по стълбището и знаех, че щях да ги видя отново чак през септември. Не ми казваха къде ходи. Понякога питах мама, но тя ми шътваше и ми подаваше филия с мед и масло, за да ми запуши устата. Преглъщах бавно, медът ми залепваше устните и мълчаливо наблюдавах как леля Руми идва на гости, споглеждат се мрачно и въздъхват. „Не ти казаха къде ще ходят, нали?” и другата винаги поклащаше отрицателно глава. Леля Руми живееше в съседния вход и кака Кати, дъщеря й, беше най-добрата приятелка на кака. Те двете винаги изчезваха заедно в началото на юни. Записвах датата, на която тръгваха, в една зелена като какините гуменки тетрадка и се мъчех да отгатна кога ще се приберат. Никога не успях, въпреки грижливо водената статистика.
А денят, в който това ставаше, беше неочакван и чакан. Винаги беше рано сутрин, аз преглъщах филията с мед и масло и гледах как слънцето се разпилява като разредена водна боя на хоризонта. На третата си хапка чувах туп-туп-туп по стълбите, на четвъртата подскачах от стола и се задавях, докато две мургави ръце ме вдигаха и завъртаха с главата надолу. После кака отмяташе косата си от лицето, сядаше до мен, отхапваше ми половината филия и се смееше така, че портокаловият ми сок се изливаше. Мама влизаше в стаята и те двете се споглеждаха, сякаш си казваха нещо тайно, за което аз съм прекалено малка. „Прибра се значи” казваше мама с топли огньове в гласа и протягаше ръце, в които кака се сгушваше, а пясъкът от косата й се посипваше по пода. Когато прегръдката свършеше обаче, си го измиташе прилежно.
Понякога я молех да тръгна с нея. Тя се смееше както едно време се е смеела, докато ме е гледала как се уча да ходя – гледала съм на домашните видеокасети, и казваше, че съм прекалено малка и че мама трябва да има поне една нормална дъщеря. През това време тя пък надничаше от кухнята и отбелязваше, че това въобще не е довод, който да убеди едно малко момиченце, че не бива да подражава на по-голямата си сестра. Кака се усмихваше дяволито и отвръщаше, че затова не стои вкъщи – понеже не е подходящ пример за подражание. После се смееха по домашному и започваха да правят курабийки, а аз им се пречках в краката, изтървах пакета със захар и наум си измислях причини, които да убедят кака да ме вземе със себе си следващия път.
Така и не успях да измисля някоя достатъчно добра. Тя всяко лято изчезваше и се връщаше изподрана, почерняла, рошава, уморена и с все повече приказки, които ми подаряваше през септемврийските вечери и после пак през коледната ваканция, докато се излежавахме пред камината. Аз всяко лято оставах сама с мама и татко вкъщи, поливах цветята и им разказвах собствените си приказки, които после промърморвах пред кака, когато тя ме питаше какво съм правила лятото. И когато ги чуеше, очите й ставаха зелени вместо портокалови, поглеждаше мама, която през това време разменяше рецепти с леля Руми и въздъхваше.
После спря да ми разказва своите истории. Пак изчезваше всяко лято, но не се връщаше, за да ми разказва. Връщаше се с хора. Запозна ме с Рошавия, с Мария, от която запомних само една светещо руса коса, два дни у нас спаха Трифката и Милена, брат и сестра, които се оказаха деца на приятелско семейство, и ни подариха една дълга вечер в градината, когато татко ги разпитваше за бъдещите им професионални планове, мама разказваше спомени от общи почивки, а кака се подсмихваше и двете с Милена гледаха да седят така, че възможно по-малко да им се виждат драскотините по коленете. Веднъж ме взе със себе си на едно излизане по любимите й заведения и там ме заболя главата от цигарите на Симеон, който не спря да дими и да разказва моряшки истории цяла нощ, но пък ми подари кораб в бутилка, който беше правил сам и пожела да стана скитница като кака. Тя се усмихна и накара Иво да ми разкаже за корените на блуса и рокенрола, което той направи с толкова емоция, че тази музика запръска във вените ми, още преди да се прибера и да преровя старите плочи.
През това време мама мълчеше. Поглеждаше ме понякога и в очите й виждах отражение на онзи поглед, с който изпращаше кака, но мълчеше. Правеше ми филийките с мед и масло, водеше ме на разходки и при баба и дядо, усмихваше се, когато се приберях от училище и ми зашиваше случайно скъсаните дънки. И винаги разбираше кога това е станало случайно и кога съм ги разпрала в пристъп на желание да приличам на хипи. При втория случай никога не променяше нещо. Мълчеше, докато ровех из библиотеката на сестра си, докато слушах музиката й и докато получавах дълги, писани на коляно летни писма от нея. Веднъж отвори уста – когато закъснях да се прибера. През града бяха минали приятели на кака и понеже тя не беше вкъщи, аз ги заведох до любимото заведение на компанията й. Дойдох си към един сутринта, а тя седеше до масата в кухнята, подпряла глава с ръката си във вечния жест на очакващата майка. Знаех, понеже много пъти я бях виждала да чака другата си дъщеря по същия начин. Когато отворих вратата, понечи да каже нещо, но замълча. Десетина минути по-късно дойде да ме завие в стаята ми и целувката по челото беше онази, която пращаше на сестра ми след като зелените гуменки изтопуркваха по стълбите.
Така че не каза нищо и когато питах кака може ли да ме вземе със себе си, а тя се усмихна и този път не ме попари с „прекалено малка си, а и мама има нужда от една нормална дъщеря”. Видях я само как се обърна бързо към загарящия тиквеник.
Но успя да се усмихне, когато една сутрин ме завари на вратата, докато мятах на гръб оранжевата раница. Разсмя се, когато казах:
– Мамо… лятното скитане. – и ме прегърна с всичките благословии, които една майка може да сложи на масата.
Александрина Гинкова Георгиева, 17 години, ПМГ “Акад. Никола Обрешков” гр.Бургас
