Спомени за един спомен
Това е историята на един спомен, който си живееше мирно и щастливо в главата на един съвсем обикновен човек. Споменът се излежаваше весден на кушетката в специално отредена за него част от паметта на собственика му и по цели часове не правеше нищо друго, освен да стои, да наблюдава тавана и да размисля за това какво му се беше случило. Той имаше една голяма случка в своето съществуване, случка, която заемаше освен това целия му живот, и професионален, и непрофесионален. Работата, хобито, удоволствието и задължението му беше единствено да си спомня за тази случка с прекрасни и напълно излишни детайли, да я рисува по стените на стаята си и да се отзовава винаги, когато стопанинът му го повикаше в мислите си.
Сами разбирате, да си спомен означава да си твърде тясно специализиран в работата си. Ала това беше добър спомен. Той вършеше работата си съвестно, никога не го домързяваше да изпише и най-малкия детайл от себе си по стените на стаята и макар да го правеше всеки ден, никога не му омръзваше. Все пак не на всеки е дадено да се рисува по цял ден, в цял ръст и на всичкото отгоре да бъде хвален за майсторството, с което е изобразил собственото си величайше достойнство. А споменът обичаше да го хвалят. Това беше за него началото и края на въжделенията му, в мечтите му нямаше нищо по прекрасно от удоволствието да си изпълнил задачата си с похвална точност и прецизност, без да изпуснеш и най-малкия детайл. Хвалба и самоизобразяване – в това се състоеше цялата прекрасност на съществуването му. Ала, както бе казано, той беше добър спомен, съвестен, всеотдаен в описването си.
Сами знаете, има спомени, които трудно се поддават на извикване, те са бледи и нечисти в паметта, дори и това, за което припомнят да се е случило само преди дни. А има и други, чиято пищност и великолепност ви правят удоволствие всеки път, когато ги извикате пред очите си. Такъв беше и нашият спомен.
В мечтите на този спомен, макар и изпълнени със собствения му образ и заети изцяло от изписаните стени на малката му стаичка, се прокрадваше понякога и непреодолимото желание да излезе извън тази стая, може би да си намери някой красив и също толкова пъстър женски спомен и двамата да си народят множество все така трудолюбиви и отдадени на себе си споменчета. Ала вратата на стаичката му водеше само в главното оделение на ума и, честно казано, самата мисъл да излезне в страшния бял свят го плашеше. Той бе виждал, понякога само за миг, образите на други спомени, когато те се сменяха, за да му дадат място в главата на притежателя му и беше ужасен. Някои от тях бяха окъсани, с изпити лица и изпъкнали, гладно гледащи очи. Някои изглеждаха злобни, пълни с омраза, някои бяха луди, с празно изражение и течащи лиги. Той не знаеше какво е създало стаички на тези спомени в същата глава, обаче чувстваше, че сигурно рисунките им са твърде плашещи, пълни със странни образи и че ако излезе навън, той ще срещне още такива диви, ужасяващи същества, готови на кой знае какво.
Минаха години. Споменът беше все тъй отдаден на собственото си великолепие и пъстроцветни шарки, представляващи своеобразен връх в неговото изкуство, работа и хоби. Ала на него му се струваше, че господарят му го викаше все по-рядко, а когато и да отвореше вратичката, коридорът към главното отделение изглеждаше все по-тесен и тесен. Понякога минаваха дни, дори месеци, преди да стане нужда от неговото присъствие, и той не можеше да не се уплаши. Стаичката му също ставаше все по-малка и малка и той рисуваше по нея все по-малко детайли, защото мястото му просто не стигаше. Не щеш ли, когато един ден той сам отвори вратата си, споменът видя, че пред нея имаше стена. Друга стаичка и друг спомен бяха заели мястото му на този коридор и той бе осъден да прекара остатъка от живота си приклещен тук, надявайки се някой ден стопанинът му да се сети отново за него. Той отиде, легна на любимата си кушетка и повече не стана от нея. Цветовете по стените скоро избледняха и от предишното величие не остана нито следа. Споменът, сега остарял и разочарован от живота си, все тъй лежеше на кушетката си и си спомняше за дните на отминалото великолепие. Скоро стаичката му се смали дотолкова, че на практика и тя, и обитателят й изчезнаха. Единственото, което остана от някога светлия спомен, беше едно голямо цветно петно някъде в дълбините на ума на неговия бездушен притежател.
Иван Бадински
