Някой няма ли да почука, моля?
Имало едно време малко човече, което си живеело в малкото си апартаментче, което пък се намирало в едно голямо дърво. Човечето не можело да излезе от апартаментчето си по простата причина, че вратата му се отваряла само когато някой почуквал на нея. И така човечето си чакало ли, чакало някой да почука…
Един ден човечето се замислило какъв е шансът някой да почука точно на неговото дърво. Като вземем предвид, че по света има толкова много тъпи хора, които все чукат по дърветата, то шансът бил голям. Но тези тъпи хора не ходели на места като гората, в която се намирало дървото на човечето, така че късметът станал късметче. Човечето надълго и нашироко пресмятало какъв точно бил шансът някой да почука на дървото му, и накрая си казало: „То и без това не зависи от мен! Нека съдбата да реши.”
В абсолютно същия този момент човекът, който щял да почука на дървената му врата, си бъркал в носа. Човекът си бъркал в носа не от тъпотия, а просто защото така му се приискало. И поради същата тази причина след години много случайно му се приискало да почука на дървото на човечето.
А човечето вече било станало чиче, което все си мънкало недоволно за щяло и не щяло. Било толкова заето да мънка, че не чуло почукването: „Чук-чук!”
Добре, че на чукащия му се приискало пак да почука, че да го чуе чичето. За пръв път в живота то отворило вратата си, така както било репетирало, а именно – с дълбок поклон:
– Ах, благодаря Ви най-сърдечно, прескъпи ми господине! Жив и здрав да сте! Много щастие за Вас и Вашето семейство…
Поклоните се проточили пет-шест минути, след което чичето трябвало да си поеме дъх. Човекът, видял възможност и той да каже нещо все пак, проговорил:
– Еха-а-а, ти да видиш!
Чичето, високо цяла педя и половина, сложило ръце на туловището си, загрухкало от възмущение като малко прасенце и рекло: /кончетата пръхтят, кравите казват муууууууууу/
– Що за безобразие! Що за обноски! Ах, това ли чаках толкова дълго! Ами, то те казват, че тъпите ще спасят света, ама…
Всъщност чичето нямало как да знае какво „казват”, нито кои са „те”. Било го чуло през вратата от някакви си хора, които седнали да си говорят под дървото му. След като тези хора си тръгнали (без да почукат на вратата му), чичето приело за истина всичко, което си били казали, защото щом не са почукали на дървото му, значи не са били тъпи.
И въпреки това чичето било толкова разочаровано, че не се оказали тъпи, че от ярост успяло да потроши почти всичко в малкото си апартаментче. Вярно, постарало се после да залепи някои неща, но счупеното си остава счупено дори след като бъде сглобено и залепено. Трябвало да излезе и да си купи нови неща, но как?! Тази мисъл го накарала да ги потроши наново.
Странно, но единственото, върху което чичето не стоварило гнева си, била вратичката. И докато из апартаментчето му се търкаляли стъкълца, парченца порцелан, бивши паркетчета, кръпки от завесите на прабаба му и други разности, вратата си стояла като нова.
– И все пак, ако ме бяхте попитали любезно как се казвам – продължило чичето, – щях да Ви кажа, че името ми е мосю барон Шон ди Бурян Фабиано Жуво Мутие Трети. Но след като не ме попитахте по учтив начин, аз няма да Ви го кажа.
Човекът останал втрещен минута, гледайки възгордялото се чиче.
– Ами, да. Вие какво правите в това дърво, anyway?
– За Ваша информация – живея тук. И пак за Ваша информация – бях затворен и не можех да изляза освен ако някой не почука на вратата ми. Е, аз, разбира се, предположих, че ще бъде някой тъпунгер.
– Какво-о-о?!
– Ами помислете – кой разумен човек ще започне да чука по дърветата насред нищото в някаква си гора! Ами, че то е смешно! Ха-ха!
– Ама ние всъщност се намираме в центъра на гра… гра…
– Не ми е ясно как така решихте да дойдете точно тук? Че и да почукате! Трябва да сте изключително тъп.
– Извинете, но това съвсем не е вярно! Пробвахте ли да излезете без… без някой да…
– През живота си не съм виждал… по-тъп… човек…
Естествено чичето нямало как да е виждало по-тъп човек, защото никога не било виждало когото и да е.
Забравило радостта от свободата, поклащайки голямото си шкембе, чичето продължавало да обижда човека, който почукал на вратата му.
– Ами хубаво тогава! – прекъснал го човекът. – Довиждане и приятен ви живот!
Той наистина го мислел. Искал чиченцето да е щастливо – да си живурка животеца, без да закача човека. И за да не чуе повече обиди от чичето, той сложил слушалките и си пуснал нещо далеч по-приятно.
– А-а! Ето, че сме можели да бъдем учтиви – бил отговорът на чичето. – Бях си много по-добре, преди да дойдете и да ми досаждате, тъпи момко! – И чичето яростно затръшнало входната врата. Било толкова ядосано, че първите няколко секунди не осъзнало какво било направило. Развикало се на човека за помощ, умолявало го пак да почука на вратата му, но човекът не го чул, защото слушал нещо, което му харесвало.
И този път чичето изпочупило апартаментчето. Но по-късно забелязало недокоснатата врата насред почти разрушените стени и прахоляците – вече бившата му покъщнината.
Чичето се търкулнало в прахта, закашляло се и започнало да разсъждава. Погледнало вратата и се зачудило защо всъщност не може да излезе? Защо вратата била като нова насред развалините вътре? И тези мисли го натъжили дотолкова, че яростно намразило онзи човек. „Защо изобщо почука?! Бях си много по-добре преди това! Що за картинка съм сега!…”
Чичето си останало да седи в прахта (защото нямало къде другаде да седи) с въпросите, тъгата и яда. Но не станало да се опита да отвори вратата. Тя се издигала над него по-здрава отвсякога. Или може би не? Може би през цялото време е била само парче кора?
Чичето решило повече да не се тормози с тези въпроси. Боляла го главата, чувствало се зле заради всичките питанки… Затова чичето мъдро останало в прахта да чака някого, който да почука на вратата му, че да се отвори.
И то чакало, и чакало, и чакало, без да разбере, че всъщност дървото му се намирало в центъра на големия град; че много хора го подминават всеки ден, и без да се досети, че този някой от изречението „някой да почука на вратата, че да се отвори” можел да бъде и самият той. Не. То си чакало…
Понякога на някой случаен човек му се приисква да почука на някое случайно дърво и отваря вратата на някое случайно мрънкащо чиче, но не успява да го освободи от апартаментчето му, защото как да освободиш някого, който не иска да бъде освобождаван? И понеже тази мисъл стана твърде сложна, ние също като чичето отказваме да мислим по въпроса.
Боряна Димитрова Димитрова, 15 години,
10з клас в 4 ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри”
