Галерията
Бях на старата галерия в Созопол. Много приятно място, точно над скалите. От тях ме делеше само един парапет, на който всъщност седях. Седях и гледах морето. Пред мен се откриваше Новият град, който крайно ненавиждах. После беше Централният плаж. Този, на който всички заблудени туристи ходят. Единственото стойностно там беше „Джини”. С други думи, созополският рок бар. Там посрещах Джулая вече четвърта година.
Но днес не беше 30 срещу 1. Той мина преди седмица. Реших да го кръстя „Черния Джулай”, защото слънцето така и не се показа. А на връщане, изключително мотивиран от факта, че трябваше да вървя няколко километра до Смокиня, намерих едно доста тъмно камъче. Взех го и си казах :”Черния Джулай”. След което ме заваля дъжд, та се наложи да вися половин час под един чадър.
Всъщност днес беше един съвсем обикновен ден. Както почти всеки друг, сутринта се шибнах в морето, после ме мързеше. Занимавах се с разни други глупости. Привечер – тогава беше истината. Правех една кратка обиколка на Стария град, по малките улички. Интересно е каква маса народ се размята по главната улица, но на някоя, забутана 5 метра странично, почти нямаше жив човек. И по-добре, аман от селяци. И така до Галерията.
Днес същата процедура. Но при първия поглед към хоризонта, веднага забелязах нещо. Нещо доста необичайно за това място. Днес водите бяха спокойни.
Загледах се. За момент може би не успях да повярвам. Изключително красива. Само по долната част на банския. Тъй като съм голям почитател на женския бюст, веднага бях заинтригуван. И не само, де. Имаше татуировка на дясното бедро. А също и на кръста. Онемях. Нищо друго не ми оставаше освен да се любувам на прекрасната гледка. Беше наистина забележително. И двете.
Печеше се по корем, бе закрила лицето си с потник. Лежа известно време. След което стана, бръкна в раницата си и извади пакет тютюн. Тя свиваше цигари. Какво съвпадение, аз също. Реших моментално да последвам примера й. Внимателно наблюдавах как пуши, обърната към морето. А аз изгарях. Изгарях като поредния фас в устата ми. Но беше хубаво. Сетих се, че трябва някак си да я заговоря. Долу в никакъв случай нямаше да слизам. Изведнъж идеята дойде. Ще й поискам цигара.
На връщане имаше два избора. Или да мине през паркинга, или през Галерията.
Тогава Бобката ми звънна.
-Какво става, брат?
-Ми нищо особено, вися тук на Галерията.
-Значи не си в София?
-Не, брат, из Созопол се подвизавам в момента.
-Жалко, щях да ти предложа да покараме кънки, щях да те вкарам за без пари на парзалката.
-Благодаря, но сега точно не мога. Смях.
-Ха – ха, ти какво правиш?
-Гледам една любов.
-Вярно ли? Ми тогава да не ти преча.
В този момент тя влезе в двора на галерията.
-Идва, брат, ще ти звънна после.
Дори не чух отговора му. Вече бях в джаза.
Приближаваше към мен. Сигурно съм зяпал като пълен идиот. Не знаех тя на къде гледа, защото носеше очила. Не исках този момент да свършва.
Докато се осъзная, вече ме беше подминала. Фак, трябваше да направя нещо. Рипнах като в народна песен и се затичах след нея. Беше на метри преди изхода.
-Извинявай, видях че си свиваш. Мога ли да те помоля за една.
Усмихна се.
-Да, разбира се.
Започна да рови в чантата си. Почувствах се леко неудобно.
-Благодаря ти много. – подадох една искрена усмивка и тръгнах. Хубаво ми беше.
Седнах на парапета, погледнах към безкрая на морето и свих една цигара. От моите си, разбира се.
Георги Александров – 17.
