“Моята предистория”
Леда Христова Попова, 12 г.
Експлораториум скул
-Криси, ставай за училище! – провикна се мама от съседната стая.
-Не ми се ходи! Имам… Ковид 19!
-Но ти си учителката…
О, да, вярно. Аз съм на 27, работя в училище като учителка на децовидни дяволчета и нямам Ковид 19. Е, какво да се прави, животът е гаден. Още живеех при родителите си и дори нямам гадже! Гимназията ми липсва. В добрите отминали години нямах никакви грижи, освен кога ще отида в мола. А и гъмжеше от момчета! Момчета тук, момчета там… С мъка се отлепих от топлото ми легълце, нахлузих си чехлите и сънено запрепъвах към банята. Продължих да си мисля как тези мои първокласни ученици ми правят живота толкова мизерен. Ето една възможна опция – може би са дегизирани злобни тролчета пратени от господин Искам Ти Злато, живели в Северна дразнобия! Изпуфтях презрително и започнах да си реша косата толкова яростно, че едва не си я изкубнах от главата. В кухнята родителите ми щастливо ме посрещнаха с голяма чаша лавандулов чай.
-Направих ти чай – каза татко – от любимия ти!
-Супер… – казах с пресипнал глас. В главата ми обаче не спираше да се върти: „Искам кафе, искам кафе, искам кафе!“
Майка ми ме огледа от главата до петите с инспекторския си поглед.
-Трябва да ядеш повече – установи тя – Много си отслабнала.
Няма да стане! Не и не!
-Знаете ли, аз ще тръгвам. – усмихнах се плахо и с бързи крачки се запътих към вратата. Навън тъкмо бе завалял един хубав порой, който бе така любезен да ме съпроводи чак до училището. Чадърът не ми помогна особено, защото когато стигнах до автобуса, бях мокра до кости. Автобусът бе претъпкан с хора, приличащи на мокри парцали, разпльокани върху седалките. Е, поне тези, които можеха да седнат. Аз например изглеждах като мокър парцал изправен като кал, това не бе много удобна поза. Както и да е. След две спирки бях пристигнала пред училището и притичах до него. Вътре Борис – учителят по компютърно моделиране – ме пита как съм.
-Искам кола! – промърморих нервно. От горния етаж се чуваше крещене. Това беше или някакъв зомби апокалипсис, или моите първокласници. Хванах се за главата и седнах на учителското бюро в класната стая.
-Ох… – издумах все едно бях застанала пред смъртта. Крясъците се приближаваха. Челото ми се покри с бръчки и стиснах устни. Бум! Пред вратата връхлетяха като водопад тринадесет ДЕЦА, всяко от които със зли мисли в главата. Според ушите ми, нямаше начин да викат по-силно. Не знаех какво друго да направя, освен да чета днешния урок по български.
-Така… Ммм, да… Този урок е… Деца, слушате ли? Хей! Веднага се обърнете към мен!
След около 2 секунди се озовах в директорския офис. Знаех, че директорът е един дърт изкуфял старец, на който не може да се разчита, обаче нямаше към кой друг да се обърна.
-Господине, не мога да се оправя с тези деца, пищят, тарчат и дори мятат хартиени самолети! Аз съм учителка, не укротителка на зверове!
-Късмет с урока тогава! – каза той с дрезгавия си глас, изкашля се и се прозина. Устата му се отвори толкова широко, че ми заприлича на пещера. – Виждал съм и по-непослушни деца.
-А динозаври виждали ли сте? – изплъзна ми се от устата. Бързо я закрих с ръка. Тази реплика определено нямаше да помогне за решаването на проблема.
-Не. Знаеш ли къде мога да видя? Винаги съм ги харесвал. – Този отговор видимо ме шокира. Не можех да повярвам, че може директор на училище да е ТОЛКОВА зле. Не, че го виня, та той отдавна е пенсиониран, едва ли знае какви глупости бръщолеви. Чудя се защо ли още работи. Той получава пенсия, не мисля, че са му нужни още пари. Или може би му е забавно да командва учителите. То, на практика, той по цял ден нищо прави (или си къса белите косми от главата) и затова получава пари! Колко нечестни неща има в света! Намусих се и се върнах в класната стая. Там лудницата продължаваше, обаче часът… Часът бе девет и това означаваше, че остава още половин час до края на урока! Как ли щеше да го издържа – не знам.
,, Г-н Стоянов“ името се оформи в главата ми и ме накара да се усмихна. Това бе моето спасение. Този господин ми бе спасявал нервите не малко пъти. Децата го наричат ,,Страшилището на училището“, отчасти защото е мнооого строг и отчасти защото преподава математика. Честно казано, изобщо не ме интересуваше защо, а важното бе, че се страхуват. Дали обаче си струваше да се катеря до най – горния етаж, за да го викам? Погледнах към децата. Да. Бях готова на всичко, само да изляза от този зоопарк.
Втурнах се почти тичешком към вратата, блъснах се в нея и тогава врътнах дръжката. Ох, това заболя. Разтърках си челото за да се уверя, че нямам цицина и продължих пътя си по стълбите. От време на време на време се спъвах на някоя или друга стълба, но не се отказах. Най – накрая се изкачих. Стори ми се малко нахално да нахълтам ей така, по средата на часа му, затова застанах до прозореца и му махнах да дойде. Той, разбира се, не ме видя. Размахах недоволно ръка и тя се цапна в стъклото. То не се счупи, но пък се чу такъв пронизващ звук, че всички ученици се стреснаха и насочиха обвинителните си погледи към мен. Толкова се засрамих, че бузите ми пламнаха и замръзнах на място.
– Аз… – запелтечих. Не знаех какво да кажа. Г- н Стоянов, за разлика от мен веднага реагира и нареди на учениците да продължат да пишат, а после отправи вниманието си върху мен. Сигурно бе отегчен от безспирните ми излагации. Той излезе от стаята и се запъти към мен.
– Децата… – заекнах.
– Знам. – отсече той.
Следва продължение!!!
