Преди употреба прочетете инструкциите
Очите му шареха по опаковката, докато не намериха написания с малки букви текст: „Използвайте количество колкото грахово зърно. При приемане на флуиди от други източници, консултирайте се с вашия лекар или зъболекар. Вижте датата на производство на опаковката” Това го озадачи. Понесъл пастата за зъби в една ръка, а четката в другата, той влезе в кухнята, отвори наследения от предишния наемател пожълтял хладилник, който не изхвърли по единствената причина, че не можеше да си позволи свой (пък и този си беше съвсем наред), и извади пакет замразен грах, за да прецени колко е голямо едно зърно. Тук обаче срещна неподозирани препятствия – оказа се, че на пакета пише „да се размрази, преди да се сготви” и нито дума за стоматологично приложение. Понеже трябваше да тръгва за работа, изостави дилемата за по-късно и мина да си купи дъвка от будката до блока.
Работеше като продавач-консултант в един местен супермаркет, но, за разлика от други хора на тази позиция, работата му го правеше щастлив. Не се случваше често клиент да поиска информация, но през останалото време кротко си подреждаше стоките и четеше указанията за използване и съхранение с искрен интерес.
В крайна сметка след около месец можеше да каже как да употребиш правилно почти всеки продукт в магазина. По-късно пък разви ненавист към стоките без инструкции и спря да ги ползва. Изненадващото беше, че развиваше тази своя обсесия тихо, с необичайна ненатрапчивост. Всъщност дори не я осъзнаваше, не я приемаше като такава.
Щом работната му смяна свърши, той се запъти към вкъщи – път, прекалено дълъг, за да се прибере веднага без да се умори, и твърде къс, за да се качи на тролей или такси. Сети се обаче, че вкъщи го чакат пастата за зъби и грахът и, ужасен от бедствието, което те създаваха в главата му, малък епицентър на земетресение, реши, че ще се разходи. Отиде до разнебитената спирка и зачака. Беше лято и още не се беше стъмнило. Почака още около дванайсет минути и тогава пристигна полупразният тролейбус. Качи се, без да пропуска стъпала, плати за билетче, продупчи го и си седна. Не възнамеряваше да пътува към никое конкретно място, доставяше му удоволствие да се вози. Хора се качваха и слизаха със своите проблеми, разговори и шум, но той не чуваше нищо. Беше щастлив. Така неусетно стигна последната спирка, а след това и гаража. В тролея бяха останали само той и един кротък старец, който изглежда спеше. Обикновено шофьорът проверяваше има ли останали пътници, но този говореше по телефона. Той се заслуша.
Скоро обаче това му стана безинтересно и просто зачака да го видят и да го помолят да слезе. За негово учудване това не стана. Задържайки телефона си между рамото и ухото си, шофьорът заключи и си тръгна. Старецът похъркваше с бледа усмивка.
В този момент той изпита див страх, съчетан с еуфория. Почувства се съвсем сам на света и закопня за светлия си и топъл апартамент, но и усети, че може да прави каквото иска. Стана плахо, почти треперейки, без да знае защо, и се промъкна до шофьорската кабинка. Беше отключено. Окрилен и ужасен, той влезе вътре, а после избяга, все едно седалката пареше. Изтича на пръсти до стола си и седна, опасявайки се, че някой го е видял.
Понякога е нужен само един процеп, за да се отприщи язовир, а сега неговата душа се пропукваше с неимоверна скорост. Беше спазвал правилата толкова дълго, по свое желание. Тази вечер можеше да избяга дори и от себе си.
Старецът се размърда на мястото си, все едно нещо го тревожеше в съня му.
В този момент чу звук отвън. Не заплашителен или нещо подобно. Просто звук. Бог знае защо, това го вцепени до мозъка на костите му. Стените на тролея изтъняваха пред очите му, а прозорците сякаш станаха по-чупливи. Досега не се бе сетил, че отвън се случва нещо, не, много неща. Дори когато се поуспокои, не можа да събере кураж да помръдне и остана на мястото си неподвижен, решен, че ако се помести дори малко, целият свят ще се срине. Стоеше загледан напред и полагаше усилия да не мисли за нищо. Накрая се предаде и заспа.
Дълго време след това се опитваше да си спомни какво е сънувал, но така и не се сети.
Когато се събуди, претъпканият тролей криволечеше из центъра, а старецът, с когото имаше чувството, че се е сближил, нищо, че не бяха разменили и една дума, тъкмо слизаше. След кратък размисъл и той слезе на следващата спирка.
Повървя малко, после се обърна, сетил се, че си е забравил името. Сви рамене и продължи към вкъщи.
Автор: Анна Бодакова, 12 г.
Училище: 42 СОУ „Хаджи Димитър”
