Играещият човек или Homo Ludens
„…Кърви пак раната. Играя под звездите. Горчи отново ролята, горчи….
Отровата от Жулиета ненапита в центъра на сцената блести.
От стъпките ми музика извира. В душата ми се гонят студ и зной.
Безкрайната соната музицирам. Мълчи дъждът - безименен герой.
Замесвам хляб с душицата си свита. И вместо сол добавям тъмна нощ.
И в образа на лейди Макбет скрита ръката ми замахва с кървав нож.
През мен прораства корен от коприва. С перо на бухал бъркам във нощта...
В окото на безкрая се откривам. Офелия във бяло - пак скърбя...
Умирам жадно. С вятъра се гоня. Костюмът театрално ми виси.
Поредна роля. И последна роля. Житейска драма някаква върви...
Реве тълпата. Свит поклон отправям. От сцената помахвам със ръка.
Като невинна дева се изправям, обсипана любовно със цветя.
В гримьорната привела ситно плещи одежди царствени събличам аз.
Безропотно угасвам всички свещи. Такси поръчвам във незнаен час....
...за хладната си, мъничка квартира, където Жулиета не върви.
И лейди Макбет никога не се прибира. Офелия? Отдавна там не спи...
Във пустата и оглушала къща, която ме посреща във нощта,
в житейската си роля се завръщам безкрайно уморена и сама..."
Princess – Изповед на една актриса
Преди години майка ми написа това стихотворение. Тогава, опитвайки се да вникна в смисъла му, я бях запитал какво означава житейска роля и това, някой да я играе? Логично отговорът, който получих, бе, че все още съм малък, за да разбера, но някой ден, непременно сам, ще стигна до истината.
Когато седнах да поразмишлявам над темата за играещия човек или Homo Ludens, неминуемо се сетих за онзи наш разговор. Защото от висотата на ненавършените ми все още 15 години донякъде и сам бях успял да намеря отговора на въпроса си – животът е низ от моменти, сцена, на която ние, обикновените хора, играем поредица от роли. Животът ни е предопределен от самото начало и колкото и да се опитваме да го променим, всеки миг в него се подчинява на строги правила, а сред тях ни е поверена главната роля – на играещия човек. И ако играта в детството ни е била само начин да общуваме с другите, пораствайки и изграждайки се като характери, тя е загубила очарованието си от първичното общуване и се е превърнала в начин да изразим себе си пред другите, да се покажем или скрием от тях в безкрайния театър на живота.
Как започва всичко? Раждаш се – завесата се вдига. Излизаш под прожекторите. Нататък е лесно – монолог, театрален костюм, осветление, подбрани жестове, маска. Всичко е налице. Дори и суфльорът Живот е на линия, поправя те, когато сгрешиш или се изгубиш сред репликите. Аплодисменти или освирквания – колелото на собствената ти игра се върти в безкраен ритъм до логичния ти край някой ден. Безкрайна пиеса и главен герой – ти, човекът играещ…
Запитвали ли сте се някога колко често ви се е налагало да се вмъквате под маската му и да играете роли в живота си? И какви роли сте играли – положителни, отрицателни, пасивен наблюдател или самите себе си? Защо сте го правили?
„Целият свят е сцена и ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли”, е заключил Шекспир мъдро. Със сигурност един път поне ще се замислим над думите му, а направим ли го, ще осъзнаем и правотата им. Играем, правим го непрекъснато или се учим да го правим – между събуждането и заспиването, между срещите с хора, работата в офиса, прегръдките с любим човек. Играем на приятели, врагове, родители, служители, улегнали или недотам улегнали възрастни. Играем. Мислите ни постепенно се превръщат в отиграна река, усмивките – в стандартна радост, думите, поведението ни – в заучени житейски роли, от които все по – трудно успяваме да се измъкнем и за минута. Диалози, монолози, трагедии, комедии, трагикокомедии, драми… Опитът ни на играчи постепенно нараства, бройката роли набъбва заплашително и изпълва до предел сивото ни ежедневие. „Сценичното облекло” неусетно става втората ни кожа, гримът попива в лицата, а маската се превръща в неотменна част от АЗ – а ни. Докато в един момент усетим, че сме се изгубили в безкрайността на многобройните изиграни роли и сме се превърнали от хора в Homo Ludens – маскирани кукли, играчи в безкрайния спектакъл, наречен „Живот”.
В днешно време играта се е превърнала в средството да не бъдем самите себе си, да се представяме пред света така, както той очаква от нас. И дотолкова сме се вживели в безкрайната поредица житейски роли, които играем, че сме забравили да бъдем себе си, или пък се боим да бъдем. Затова и с всеки изминал ден маските ни стават по – многобройни, театралните ни костюми по – шарени, а усмивките ни – застинали. Макар че в живота ни не всичко е като в холивудски филми. Нерядко положителният герой умира, отритнат от всички. Ромео вместо влюбен младеж се оказва отчаян наркоман. Потънал в облаците дим на кварталната кръчма, след няколко питиета Хамлет продължава да се пита объркан да бъде или не. Ричард ІІІ вече „убива” интелигентно, използвайки компютъра в офиса си вместо меч, а Д’Артанян отдавна е забравил значението на думите – „всички за един, един за всички”, затиснат под тежестта на обикновените битовизми… Роли, роли, роли, които играем или животът ни принуждава да играем, превръщайки ни незабележимо от Homo Sapiens в Homo Ludens, играещи хора.
Потънали в поредната игра, нямаме време да се запитаме дали сме Homo Ludens, защото животът ни кара да играем роли, или точно защото ги играем, сме такива, каквито сме? И доколко имаме смелост да спрем да играем, лукса да бъдем самите себе си – без маска и грим, без удобните паравани пред нас, без аплодисментите на околните или вещите напътствия на невидимия режисьор – Живот? Доколко може да си позволим да напълним живота си с истински моменти, истински усмивки, истински случвания и безкрайният театър – без антракт и финал, в който сме потопени от раждането си, да спре да съществува за нас?
В житейското училище всеки ден ни учат на много неща -математика, физика, история, езици, екзотични предмети, но трудно някой се хваща да ни научи да бъдем себе си. В житейското училище предметът „АЗ” липсва от учебните програми, обучението по него е трудно, а пътят, който трябва да извървим до заветното дипломиране по дисциплината е трънлив и неравен, с много пропадания, малко върхове и в пъти повече трудности. А дали да тръгнем точно по този път или да се примирим с ролята си на Homo Ludens – играещ човек, зависи единствено и от само от нас…
Владимир Господинов Господинов
Американски колеж в София, 8 клас
