Крилете на ангела
Това е една история за мечтите, надеждите, целите, успехите и грешките на един ангел. Това е моята история. Аз бях едно дете, чиито мечти се разбиха, дете, което съдбата повали на земята, но с времето то успя да се изправи на краката си. Наричайте ме ангел – не защото нямам име, а защото такава съдба имат и други деца.
Като всяко едно дете, аз обичам да мечтая. Мечтите са нещото, което никой не може да ни отнеме, но може да ни попречи да го постигнем. Мечтите са един океан – неизбродим, чийто край не стигаме, защото всяка мечта се заменя с нова – по-съкровена и по-голяма. Моята мечта, когато бях на 14 години беше да ме приемат в езикова гимназия. Кандидатствах с профил английски и немски. Очаквах с голямо нетърпение резултатите. И ето, че най-накрая обявиха класирането. Бях приета – трета по успех.
Започна учебната година. Не беше толкова лесно, колкото си представях, но полагах всички усилия да се справя. Намерих много нови приятели, с които се забавлявах и учех. Всичко беше идеално до края на първия учебен срок, до деня в който разбрах, че всичко ще се промени. Пред мен възникна неочаквано проблем, проблемът с появилия се диабет, който посрещнах като неканен гост. Какви чувства предизвика у мен съобщението, че имам диабет? Чувство на тъга, готовност да заплача, яд, ярост, гняв. Всички тези емоции бушуваха в мен. Бях като вулкан, който всеки един момент може да изригне. Приеха ме в интензивното отделение за няколко дни. Бях на системи, с решетки на прозорците и без право на посещения дори и от семейството ми. Стаята, в която се намирах, беше като ад за мен. Тези дни бяха най-ужасните в живота ми. Бях безкрайно уплашена от промяната, налагаща „боцкания”, променено хранене, често посещение при лекаря, изпитвах обида, че природата е избрала точно мен да подложи на това изпитание. Като звяр в клетка, аз плашех всички, които всъщност се опитваха да ми помогнат. Не исках да разговарям с приятелите си и родителите си. Казах им, че ги мразя, обвинявах ги за случилото се, обвинявах дори и себе си. Не можех да се позная. Все едно не можех да поема контрол над мислите и действията си.
Реших да се върна в старото си училище. Направих го, въпреки съветите на приятелите си. Скоро след постъпката ми, разбрах, че съм сгрешила, но нямаше път назад. Имах два избора. Единият беше да остана затворена в себе си, изолирайки се от света и близките си, да стоя само на място и да се самосъжалявам. А другият – да продължа напред, крачка по крачка, да приема случилото се. Избрах второто – да изхвърля неприятните мисли от съзнанието си и да продължа да мечтая, да превърна лечението в стил на поведение. Почвата на диабета остави нещо като „белег от рана” в моите спомени. Сега, когато приех това, което се е случило, раната заздравява. Когато погледна белега се сещам, че той съществува, но в по-голямата част от времето го забравям. Животът не е както преди, но въпреки променените условия, той все още може да е интересен и щастлив.
Животът с диабет е като управление на кораб в безкраен и развълнуван океан. Мъдрият капитан се снабдява не само с храна и гориво за предстоящото пътуване. Той обикновено подробно разглежда целия маршрут, прави справки за вероятните плитчини и подводни скали, за да ги избегне. Подбира си екип от добронамерени и самоотвержени моряци – родители, приятели, лекари, които да му помагат в трудното пътешествие, които ще му осигурят гръб и надеждна помощ. Разбрах, че отговорността за вълнуващото и трудно пътешествие на живота е моя. Диабетът няма да попречи на осъществяването ми като личност, на удоволствието от истинския живот, на професионалната ми реализация и на личното ми щастие.
Моите криле бяха отрязани, но те пораснаха отново и вече съм свободна, мога отново да полетя нагоре към върха. Да, остана ми белег от раната, но не съжалявам. Този белег ми припомня времето, когато станах силна. Вече вярвам, че болката може само да кали човека.
Симона Георгиева Георгиева,
ученичка от СОУ “Пейо Кр. Яворов”, гр. Стралджа, обл. Ямбол, 17г.
