Частица от теб може да бъде за някого целият свят
Мразя болниците. Винаги се опитвам да изляза колкото се може по- бързо от тях. Съмнявам се, че някой ги обича. Та нали в тях хората боледуват, други плачат, а трети се надяват животът им да не приключи там. Е, да, ама не всички са щастливци като мен,а за съжаление хората с влошено здраве са много и продължават да се увеличават.
Не знам какво е да си тежко болен и да очакваш смъртта всеки момент. Не знам какво е да се събуждаш сутрин с мисълта, че това ще е последният изгрев на слънцето, който ще видиш. Не знам, не искам да разбирам. Искам да живея и да се радвам на съществуването си, да съм пълна с енергия и сили, с надежда…
“Здравият човек има безброй много желания, докато болният само едно”, това бе мисълта ми, докато се подготвях по темата за донорството на органи за устния изпит за немската езикова диплома. Около половин година четох статии, писах съчинения, резюмета, описвах графики, събирах материали и се опитвах да си изградя мнение по въпроса.
За или против трансплантациите?
Трудно ми беше да взема позиция. Няма да излъжа, ако кажа, че я сменях почти мигновенно, след като прочитах една или друга добре аргументирана статия в подрепа на даряването на органи или срещу трансплантациите. Безспорно, зад това да кажеш с една дума, дали си съгласен да дариш органи, стоят множество фактори, множество плюсове и минуси, страхове, предразсъдъци. Но да вземеш позиция по въпроса е жизненоважно. Жизненоважно е, защото от твоето, от моето, от нашето решение може да се получи нещо хубаво, нещо добро- искрица надежда да пламне в нечие око и да запали огън за втори живот.
И не че сме длъжни да одобрим донорството. Нямаме и вина, че някой е на диализа или се е разболял от рядка болест и му е необходим орган. Не, тук няма място за манипулация и вменяване на вина. Нямаме дълг към никого, освен към себе си. Защо да не спасим живота на до седем души, след като моят, твоят или този на наш близък е вече необратимо отминал? Защо да погребваме част от тялото си, която може да продължи да живее в някого? Не е ли смисълът на живота в самото живеене? И ако е така, донорството на органи не е ли шанс за втори живот?
Да, да дариш част от себе си на някого, който има нужда, е достойно за уважение. Да се издигнеш над себелюбието и индивидуализма, да притъпиш болката по загубата на любим човек и в този момент да кажеш “ДА” на трансплантацията и на живота, е проява на братска обич, но и доказателство за солидарност с мъката на все още живите, но страдащи хора.”Никой няма по-голяма любов от тази да даде живота си.” (Йоан 15:13)
Но чрез трансплантациите не се ли бъркаме в божиите работи? Не са ли трансплантациите опит на човека да отложи смъртта си, вместо да се опита да се пребори с този свой страх и да приеме, че телесното е преходно?
Не, да дариш орган не означава да играеш Господ. Вероятно всеки има своя час, в който ще напусне земния си живот, но като същества, надарени от Бог с живот, наше право е да се борим последната глътка въздух да е колкото се може по- отдалечена във времето. Естествено е. Здравето е най- хубавото нещо, което може да има живият човек. Но не е само при хората така. В природата положението не е по- различно. Е, да животните може да не познават трансплантациите, но инстинкът им за самосъхранение е не по- малко силен. А трансплантациите като постижение на медицината и на науката, което постижение спасява живота на хиляди и дава надежда на милиони хора по целия свят, е изява именно на такъв инстинкт, на такава воля.
Воля за живот.
Да! Волята за живот е онова, което изправя на крака късметлийте с нов орган и ги тласка към участие в международни състезания за трансплантирани. Те, хората, в които пулсира сърцето на някой благороден човек или чиято кръв се пречиства от бъбрека на друг такъв, са хора с потенциал и желание за развитие. Точно те и техните медали са доказателство за това, че след трансплантацията активният живот е възможен, въпреки многото лекарства, подтискащи имунната система.
Тогава защо донорските ситуации в България са толкова малко? Защо българинът се страхува да дари своите органи? Защо не можем дори да се сравним със страни като Испания, Австрия или Хърватия, където трансплантациите са доста по- успешни? Какво още ни липсва на нас, българите?
България не е Германия. Не е Италия, не е Франция, не е Испания, нито Австрия. Това е ясно за всекиго. Освен че се различаваме по територия и брой на населението, в нашата страна икономиката е на друго ниво, действат други закони. В една Испания и Австрия например всеки, който приживе не заяви своя отказ от трансплантация postmortem е потенциален донор. Това увеличава броя на трансплантираните органи драстично. Българското законодателство не позволява подобни ситуации. За да станеш донор у нас след смъртта си, трябва да разчиташ на близките ти да уважат твоето решение. Това е. Нямаме Organspendeausweis (документ, в който всеки може да заяви своя отказ или своето съгласие да е донор на органи) като германците. Освен това информационните ни кампании по въпроса са значително по- малко. В Германия инициативите в подкрепа на донорството не са рядкост. В тях участват общественици, политици, хора на изкуството, пишат се песни за това, организират се разходки с велосипеди, дни на донорството (каквито имаме и в България, за радост), говори се често в медиите и се предприемат законови промени. Голяма част от обществото е организирана около това да се случват повече трансплантации. Дори медиите обръщат повече внимание, вместо да се занимават с дреболии като това, кой какъв есемес е пратил на другиго или как депутатите изнасят поредния свой парламентарен цирк…
Но покрай недоверието в институциите и липсващата информираност по въпроса, дори в България да можеше човек приживе законно да се съгласи да дари органи след смъртта си, повече трансплантации едва ли биха се случили. И заради това диализата не е с продължение 2-5 години, както на запад от България, а при някои хора се превръща в 15-,20-, 36- годишна присъда.
Тъжно ми е да пиша това. Още по- тъжно ми е да си представя, че някой мой близък може да изпадне в такова положение и да се нуждае от орган. А вероятността това да се случи е огромна. Ако очакваш да получиш, трябва да си готов да дадеш, нали така? Трансплантирането на органи е първият безспорен начин човек да продължи да живее и след смъртта. Само така преходността на човека може да докосне вечността. А вечността е за любящите души.
Борислава Валериева Борисова,18 години
гр. Монтана, ГПЧЕ “Петър Богдан”, 12. А клас
