Кутия с копчета
Баба ми имаше една стара метална кутия с копчета. Разноцветни, различни по форма и големина – от палта, ризи, дори от военната куртка на дядо. Когато бях малък, ги наричах “вълшебните копчета”.
Един дъждовен следобед, докато бях на гости у баба, отново извадих кутията. Започнах да ги редя на масата – като армии, като планети, като хора. Изведнъж едно малко синьо копче се изтъркули и спря пред баба.
– Това беше от роклята ми на бала – усмихна се тя. – Бях на 17. Облякох я сама, защото нямах пари за нова. Но се чувствах красива. Дядо ти ме покани на танц.
Замълчах. Никога не бях чувал баба да говори така. После тя хвана едно златисто копче.
– А това е от ризата му, когато се върна от казармата. Цяла нощ го чаках на гарата…
Всяко копче беше спомен. История. Частица от времето, която никога не се връща, но живее в нас.
Когато баба си отиде, кутията остана. Днес стои на моето бюро. Когато ми е трудно, я отварям. Не за да намеря копче, а за да си спомня какво е важно – любовта, паметта, хората, които сме били.
Понякога най-големите съкровища се крият в най-обикновени неща. Като кутия с копчета.
Петя Тодорова Димитрова, 14 г.
СУ „Георги Бенковски“
Бургас
