Парадоксално

Жди  меня, и  я  вернусь.

Только  очен  жди,

Жди, когда  наводят  грусть

Желтые  дожди,

Жди,  когда  снега  метут,

Жди, когда  жара,

Жди, когда  других  не  ждут,

Позабыв  вчера.

Парадоксалните миниатюрни детайлчета бавно, постепенно, безразсъдно и всячески се сливат в един огромен лепкавокафяв тантурест парадокс, който парадоксално ме преследва по тротоарите, кара ме да тичам след изцапаните бели фусти, да смотрям старомодните отживелици от едно старомодно отживяно, изживяно и преживяно, дай боже, време,  тия отживелици, които дядовците с гордост приглаждат и под мустак наричат фуражки. Търся себе си в следите от чуждите подметки по измърляните плочки и се питам защо не се качих на онзи автобус.

Помня как стояхме едно двучасие пред голямата тъмносиня машина, ти ме гледаше с поглед, граничещ с грубоватото заповядване на изпечен стар даскал и нелепото умиление на петокласник, молещ майка си за стотинки. Ти обаче не беше нито даскал, нито петокласник, и аз така и не се качих. Оправдах се с нямането на пари за билет, на желание за бягство. Излъгах те, а истината се криеше някъде между най-долното чекмедже отляво на прашния скрин в посредствената ми квартира и най-малкото джобче на лъскавото ми протмоне. Ако беше по-наблюдателен, щеше да забележиш, по дяволите, всичките тринадесет билета, които си бях купила и скътала грижовно от скрина до протмонето, за да дойда, за да дойда с теб натам, насам, нямаше значение. Касиерката на автогарата ме гледаше с такова недоумение, когато и изтресох молбата си за тринайсет билета. Просто исках да сме сами в автобуса, да не слушам хъркането на уморени счетоводители, вмирисани баби с претенции да ги наричаш лелю, лелче, както дойде, или кашлянето, крясъците, смехотворните изблици на истерия на малките деца. Всичко ме дразнеше до лудост, когато исках да съм с теб. Само с теб и миризмата ти, която винаги ми напомня на роса в лятна утрин. Разсейвах се от почти незабележимите трептения на въздуха, които замъгляваха погледа ми, от слънчевите лъчи, които осветяваха лицето ти сенковидно, на нюанси, неравномерно. А аз чисто и просто исках три четвърти от него да е осветено с точно определена яркост, да контрастира загорялата ти кожа с тъмносините ти очи. Парадоксално безумие беше моята болест.

В този последен августовски ден, малко повече тъжен, отколкото приятно носталгичен и свеж, парадоксално защо аз ти махах, докато ти събличаше якето си на петата седалка зад шофьора. Не можех да заплача, въпреки че вътрешният ми глас ми подсказваше, о, по-скоро направо крещеше в червено и в „болд”, как нищо няма да е достатъчно лесно, за да бъде прескочено, забравено, погребано в буркана с морски пясък, умрял рапан и пет-шест грозновати миди. Есента щеше да бъде безлюбовна и дълга. Усмихнах се.

Парадоксално, налудничаво, глуповато, на същия ден след дванайсет години, обух черната си дълга рокля. Онази, която обличах тогава, когато исках да си горд притежател на бинокъл, защо не телескоп, и да ме видиш отнякъде, от тайнственото ти убежище в някоя планинска пещера, не, не в луксозен хотел, ти винаги си бил природен човек, нали четеше Русо. Същата рокля, която обличах, когато слънцето се сливаше с морето, небето приемаше причудливи форми, храстите оживяваха и отново виждах образа ти, нарисуван от вълните по пясъка. Сложих си ярко червило, захапах една отровно зелена немита ябълка, мързеше ме да ходя до чешмата, какво пък толкова, микробите не ме плашеха, взех джапанките в ръка и излязох боса, ей така, за да има „въпреки”. Парадоксалната ми традиция на този ден, дванайста поредна година се състоеше в един и същ до болка повтарящ се ритуал. Купувах си тринайсет билета и извървявах трикилометровия път от дома ми, бившата квартира, да, позна, купих си я с надеждата да се върнеш, на края на малкото заливче с високите скали, пътят от дома ми до автогарата, грозната автогара, носеща горчивия, лилавоцикламен спомен (тук, признавам си, нямам и понятие защо използвах този епитет) за едно горещо лято с дъх на кафе, бачата и мъничко блус.

Седнах на пейката пред предпоследния сектор и зачаках. Времето, безвремието, скуката или разнообразието, за бога, дори аз не знаех какво чаках. Може би да видя още някого, който да чака и стиска в ръка изкупените билети за няма-значение-кой-автобус. Да подритва старовремския си сак, да си мечтае за куфар на колелца, да пие нервно студено капучино и да чака. Жената, мъжът, прозрението на живота си. Нещо. Важното е, че е на живота му. Тогава заваля толкова внезапно, че дори не можах да проумея дали си измислям капките вода или те наистина размазват безпощадно уж водоустойчивата ми спирала. Сега спокойно мога да заплача, казах си, никой никога няма да види сълзите ми, ще ги помисли за дъждовни капки, защо пък не за чужди сълзи, вероятно на ангели, някъде отвисоко, отвисоко. Откъдето идват дъгите, мечтите. Там, откъдето започва небето като равнина, като необятно и необрисуваемо пространство…

Засмях се. Споменът внезапно удари съзнанието ми в земята и толкова ме заболя, че пак се върнах назад, изживях те пламенно и искрено с всяка фибра на настръхналото си тяло, почувствах ръцете ти по гърба си от споделените нощи и един далечен ден. Един далечен ден през онова лято, когато косата ми бе съществено по-черна от сега, без побелелите кичури, издаващи годините и бремето, което носех, без белезите по чупливата ми набраздена душа и няколкото следи от дълбоки котешки драскотини по ръцете ми, защото ти дори и котката си забрави у нас, нарочно, това проклето рижаво тигъроподобно чудовище, което безкрайно обожавам, защото мирише на теб, или просто така ми се иска, оправданието ти беше - тя ще трябва да остане, защото, защото няма билет за котки, автобусите не харесват козина и жълтооки същества… Та през този един далечен ден ти взе синьо от палитрата на тъмносините си очи и нарисува с пръст, с тази своеобразна алтернативна четка, седем точици върху корема ми. Аз прихнах неудържимо, а ти нарисува по още една върху трапчинките ми, върху носа, челото, коленете. Попитах те какво е това модернистично произведение, имах нужда ти, геният, творецът да напише своя манифест, за да просвети мен, непросветената, ти отвърна, как какво е, това е небето, това е небето, мила, преди да завали, преди силен, всепоглъщащ и буреносен потоп да се излее над мъничките, незначителни човешки същества, мравки, пчели, мечета, мармоти, жирафи и елени. Харесва ми, казах. Естествено, няма как да не ти хареса, сега ти си господарка на небето и всички красоти, които щъкат, живеят, творят, борят се, падат и стават под него. Честито. Небето от точки по цялото ми тяло. Точно тринадесет точки. Както парадоксалните тринадесет билета, които очевидно си имаха предистория.

Мислех си за теб, за господарите, властелините, за себе си тогава и сега, за това как се търсехме в залезите, изгревите, в нищото и същината на ежедневието, как намираше ме винаги, колкото и да се криех в перифериите на шапките на мадмоазелите и строгите чадъри на господинчовците, колкото и да казвах престани, недей и стига си ме издирвал толкова ненаситно, жадно и истинно. И… точно тогава огромният лепкавокафяв тантурест парадокс ме остави без дъх. Слях се с паважа и станах прозрачна мараня. Или пък стъпкана дъвка с ментов вкус. Или пък посмачкана бананова обелка. Нямам ясен спомен.

Ти слезе от автобуса, все същият, усмихнат и ухаещ на авантюра и кулминация, и най-нахално ме видя. Неочаквано, парадоксално, през последния августовски ден. Тогава, когато някой наблизо правеше ябълков пай с щипка канела, двойките танцуваха страстна бачата и зазвуча блус от грамофоните.

Тогава и само тогава, обух джапанките и се затичах, здравей, господарке на небето, ето, че ме дочака, каза ми и усетих ръцете ти по гърба си.

Лия Сергеева Треновска

17 години

91 НЕГ „Проф. К. Гълъбов”

Напишете коментар